Лорд Байрон тъжно се усмихна.
— Защото ми се явяваха духовете на Шели и на Хайде. Не в буквалния смисъл — вече не като привидения в съня, а като пустота, като безутешност. Дните ми бяха апатични, нощите — безсънни. Нищо не можеше да ме оживи. Убивах, размишлявах и пишех поезия. Спомних си младостта, когато сърцето ми преливаше от любов и чувства. Сега, когато бях на трийсет и шест — не чак толкова ужасна възраст, можех да ровя из гаснещите въглени в онова същото мое сърце, но пламъкът не можеше да се разгори. Бях прахосал своето лято, още преди да е свършил май. Хайде беше мъртва, Шели — също. Дните ми за любов лежаха мъртви.
И все пак от апатията ме извадиха тези същите спомени. Преназначи дълга, застояла като тиня година въстанието в Гърция набираше сила. Делото, за което бе мечтала Хайде, революцията, която Шели бе копнял да оглави, влюбените в свободата, сред които някога слагах и себе си — сега се взираха в мен. Бях прочут и богат. Не трябваше ли да предложа на гърците помощта си? Смеех се на тази молба. Гърците не си даваха сметка за какво молят. Бях смъртно опасен — целувката ми омърсяваше всичко, до което се докосваше. И все пак, за моя изненада, открих, че се вълнувам. Вече мислех, че е невъзможно. Гърция — романтичната и красива страна; свободата — делото на всички, които бях обичал. Приех. Не исках да подкрепя гърците само с богатството си — реших да се бия редом с тях. Намислих да напусна Италия. Отново да стъпя върху свещената земя на Гърция.
Знаех, че това може да е последният ми шанс — да оправдае съществуванието ми и може би да прогони духовете на предадените от мен. По отношение на себе си не хранех илюзии. Не бях в състояние да избягам от това, което съм — свободата, за която се биех, нямаше да е моя. Дори и сражаващ се в битката, щях да бъда по-омърсен с кръв от най-жестокия турчин. Когато в далечината зърнах отново гръцкия бряг, усетих ужасно вълнение. Спомних си първата среща с тази страна преди толкова години. Каква вечност от изживявания бях натрупал след това! Каква вечност от промени… Пейзажът изглеждаше същият — земята, пръстта, на която бях обичал Хайде, на която за последно бях стъпвал като смъртен — свободен от жаждата за кръв… Тъжно, толкова тъжно ми се струваше да гледам планините на Гърция, да мисля за всичко онова, което бе мъртво и вече не съществуваше. Но имаше и радост, преплетена в скръбта. Изглеждаше невъзможно чувствата да се разделят едно от друго. Не се и опитвах. Бях дошъл, за да воювам и да предвождам бойците. Защо бях пристигнал в Гърция, ако не за да създам работа на унилия си мозък? Удвоих усилията си. Опитвах се да не мисля за нищо друго, освен за борбата срещу турците.
Когато ми предложиха да отплувам за Мисолонги, сенките на ужаса и разкаянието се върнаха, по-тъмни от всякога. Корабът прекоси залива към пристанището и оръдията на гръцката флота гръмнаха, за да ме приветстват. Върху вълнолома ме очакваха възторжени тълпи. Почти не ги забелязвах. Високо горе, в синьото небе се издигаше връх Аракинтос — зад него се намираше езерото Трихонида. Мисолонги ме очакваше — мястото, където отидох след като убих пашата, мястото където се срещнах с Хобхаус вече не като смъртен, а като вампир. Спомних си ярките образи на блатата и небето през онзи ден преди петнайсет години. Цветовете изглеждаха също толкова наситени, но сега в красотата им видях скрита смърт — болест в зеленото и жълтото на блатата, дъжд и буря — в червените отражения на облаците. Самият Мисолонги беше окаяно и мизерно, заобиколено от лагуни, построено върху кал място, вонящо, пренаселено и зловредно. Всякакви прояви на героизъм бяха обречени в зародиша си.
Така се оказа. Заобиколени от врага, гърците сякаш повече държаха да се бият един с друг, отколкото с турците. Парите изтичаха като вода от ръцете ми, но не виждах голям резултат — просто финансирах дрязгите сред гърците, които те толкова обичаха. Опитвах се да оправя отношенията между отделните водачи, да затегна дисциплината на войската. В края на краищата притежавах парите и можех да ги командвам дори само с поглед. Какъвто и ред да наложех обаче той много скоро биваше забравян. През цялото време валеше, така че дори да бяхме готови за атака, едва ли щяхме да направим нещо — условията станаха отчайващи. Навсякъде се давехме в кал — над града се стелеше влажна мъгла, водата в залива започна да се покачва, пътищата се превърнаха в истинско блато. Дъждът не спираше. Все едно се бях върнал в Лондон.
Свободата като кауза започна да губи своя блясък. След пристигането си в Гърция, за дълго бях свел до минимум убийствата — сега отново лакомо започнах да пия кръв. Всеки ден по време на студените зимни дъждове напусках града. Яздех по калната пътека край брега на залива. Убивах, изцеждах и оставях труповете на жертвите сред мръсотията и тръстиките. Дъждовете ги изтикваха в калта на залива. Преди се стремях да не посягам на гърци — нали бях дошъл да ги освобождавам. Започнах да действам без да се замислям. Ако не аз, щяха да го сторят турците.
Един следобяд, докато яздех край езерото, видях до пътеката облечен в дрипи човек. Който и да бе той, изглежда чакаше мен. Чувствах жажда — още не бях убил никого — пришпорих коня. Неочаквано животното се изправи на задни крака и изцвили от страх — с много усилия успях, да го овладея.
Фигурата в дрипи стоеше на пътеката. „Лорд Байрон“.
Гласът беше женски — дрезгав и пресипнал, с някаква странна нотка в него, която ме накара да потреперя от страх и радост. „Лорд Байрон,“ разнесе се отново гласът. Под качулката мернах бляскави очи. Жената протегна кокалеста ръка с изкривени, възлести пръсти. „Една смърт за Гърция!“ Думите й сякаш ме прорязаха.
„Коя си ти?“ — викнах аз, за да надвия шума на дъжда. Жената се усмихна. Сърцето ми спря — устните й ми напомниха кой знае защо за Хайде. „Спри!“ — извиках. Поех към нея, но тя бе изчезнала. Брегът изглеждаше пуст. Не се чуваше нищо друго, освен плясъка на дъжда по езерото.
Същата нощ имах конвулсии. Чувствах как ме обзема ужас. В устата ми се появи пяна, скърцах със зъби, сетивата ми сякаш се изгубиха. След няколко минути се свестих, но бях много уплашен. По бреме на припадъка почувствах такова самоотвращение, каквото не познавах. Знаех, че е предизвикано от жената, която бях срещнал на пътеката над лагуната. Спомените за Хайде, чувството за вина, копнежът по невъзможното — всичко се бе надигнало като внезапна буря. Оправих се. Седмиците минаваха, а аз продължавах да командвам моята войска. Дори нанесохме неголям удар на врага на отсрещната страна на езерото. Въпреки това през цялото време се чувствах напрегнат, изпълнен със странно предчувствие — очаквах отново да зърна странната жена. Знаех, че ще се появи. Нейното искане ехтеше в съзнанието ми: „Една смърт за Гърция!“ — лорд Байрон замълча, загледан в нещо зад гърба й. Ребека чу, или може би си представи, онова, което се намираше там. Лордът като че ли също го чу. Повтори думите, сякаш за да спре този шум. Те увиснаха във въздуха като прокоба. „Една смърт за Гърция.“
После отмести очи от мрака и отново погледна към Ребека.
— И тя наистина се появи отново — два месеца по-късно. Яздех с другари — разузнавахме местността. На няколко мили от града ни настигна силен дъжд — биеше по нас на сиви талази. Видях я клекнала в локва кал. Също като преди жената бавно вдигна пръст към мен. Потреперих. „Виждате ли я?“ попитах. Другарите ми погледнаха, но пътят беше пуст. Върнахме се в Мисолонги. Бяхме вир вода. Започнах да се потя силно, боляха ме костите. Вечерта лежах на дивана, отпаднал и меланхоличен. Виденията от моя живот сякаш плуваха пред очите ми. Дочух на улицата да спорят войници, крещейки както винаги високо. Нямах време за тях. Нямах време за нищо, освен за спомени и разкаяния.
На следващия ден опитах да се отърся от скръбта. Отново излязох на езда. Вече беше април — времето, като никога, изглеждаше хубаво. Докато галопирахме по пътя, аз се шегувах с другите ездачи. В една маслинова горичка, тя отново се приближи — призрак в мръсни дрипи. „Ахасвер?“ — викнах. „Ахасвер, ти ли си?“ Преглътнах — устата ми бе пресъхнала. Сричките засядаха в гърлото. „Хайде?“ Огледах се. Който и да беше, вече го нямаше. Другарите ми ме върнаха в града. Бях бесен, виках след нея. Припадъкът от страх и самоотвращение се повтори. Сложиха ме в леглото. „Една смърт за Гърция. Една смърт за Гърция.“ Думите пулсираха в ушите ми. Смърт — да, но аз не можех да умра. Бях безсмъртен или поне щях да бъда, докато се хранех с жива кръв. Представих си, че виждам Хайде. Че стои до леглото ми. Бе разтворила леко устни, очите й горяха. По лицето й бяха изписани обич и отвращение. „Хайде, ти ли си?“ — попитах аз и протегнах ръце. „Наистина ли не си мъртва?“ Опитах се да я докосна — тя се стопи и аз останах сам. Зарекох се повече да не пия кръв. Дадох си дума, че ще се опълча на терзанията, на жаждата. Една смърт за Гърция? Да. Смъртта ми щеше да постигне много повече, отколкото живота ми. А аз самият? Избавление — издъхване — пустота. Ако наистина можех да го постигна, щях да съм доволен.
Останах в леглото. Дните минаваха. Сега изпитвах треска — болката ми стана неимоверно силна. Борех се с нея, дори когато кръвта ми започна да гори, а крайниците ми — да се съсухрят. Чувствах как мозъкът
