ми, като изсъхващ сюнгер, се залепва за черепа ми. Събраха се лекари, като мухи над вмирисано месо. Гледах ги как бръмчат и се суетят. Мечтаех за кръвта им, мечтаех да ги източа всичките. Борех се с изкушението и забраних да идват. Здравето ми продължи да се влошава. Бавно, бавно докторите започнаха да се връщат. Вече нямах сили да ги държа далеч от себе си. Тревожех се, че може да ме спасят, но като ги слушах какво си говорят, разбирах, че няма такава опасност. С чувство на облекчение се заех да ги подкрепям. Болката ставаше все по-ужасна — кожата ми се покриваше с черни петна, умът ми блуждаеше. Въпреки това не умирах. Дори докторите не можеха да ме довършат. Тогава попитаха дали да не ми пуснат кръв.
Първия път им бях забранил да го правят. Малкото кръв, която ми беше останала, почти бе изчезнала — пускането щеше да влоши положението ми още повече. Не можех да понеса болката. Но бях решен на всичко. Съгласих се. Усетих как пиявиците се лепят по челото ми. Горяха ме като огнени капки. Закрещях. Мигар такова страдание можеше да се понесе?
Докторът, като видя колко се измъчвам, ме хвана за ръката. „Не се вълнувайте, милорд“, прошепна ми той. „Скоро ще се оправите.“
Разсмях се. Стори ми се, че докторът има лицето на Хайде. В делириум крещях името й. Сигурно съм припаднал. Когато се свестих, пред мен отново стоеше докторът. Режеше китките ми. От тях потече тънка струйка кръв. Исках Хайде. Но тя беше мъртва. Крещях името й. Светът започна да се губи. Крещях и други имена — Хобхаус, Каро, Бел, Шели. „Аз ще умра“, виках, а от пиявиците по челото ми бликаше мрак. Стори ми се, че приятелите ми са се събрали край моето легло. „Ще стана смъртен“, казах им, „съвсем като вас. Ще бъда смъртен. Ще умра.“ Започнах да плача. Тъмнината не спираше да ме залива. Тя притъпи болката ми. Замъгли света. Това ли е смъртта, чудех се. После, като единствена свещ в черния всемир, изгасна и мисълта ми. Не остана нищо. Само мрак.
Събудих се на лунна светлина. Пред лицето ми беше светло. Раздвижих ръка — не усетих болка. Опипах челото си. Там, където бяха поставени пиявиците, имаше дупки, наподобяващи кратери. Свалих ръка и лунната светлина отново огря раните ми. Когато ги докоснах втори път, ми се стори, че не са толкова дълбоки. На третия път изчезнаха напълно. Протегнах крайници. Изправих се на крака. На фона на звездите видях да се издига планински връх.
„Няма по-добър лекар от Луната, нашата повелителка, милорд.“
Огледах се. Лавлейс ми се усмихваше. „Не сте ли доволен, Байрон, че ви спасих от онези лъжливи докторчета в Мисолонги?“
Вгледах се в него. „Не, дявол да го вземе“, изругах най-после, „аз се надявах, че с уменията си те ще ме довършат.“
Лавлейс се разсмя. „И най-долният шарлатанин не би могъл да сложи край на живота ви.“
Кимнах бавно. „Така излиза.“
„Имате нужда от възстановяване.“ Той посочи два коня. Зад тях видях мъж, вързан за едно дърво. Когато го погледнах, той направи опит да се освободи. „Изискано блюдо“, рече Лавлейс. „Мислех, че като смел гръцки войн ще се зарадвате на кръвта на някой мюсюлманин.“ Той се засмя. Бавно пристъпих към дървото. Турчинът започна да се дърпа и гъне. Застена със затъкнатата си уста. Убих го с едно замахване по гърлото. След толкова време кръвта, признавам си, ми се услади. Изпих я до капка. После благодарих на Лавлейс за неговата съобразителност.
Той се вгледа в очите ми. „Мислите, че щях да ви оставя да се мъчите?“ Замълча. „Аз наистина съм зъл и жесток, абсолютен злодей, но въпреки всичко много ви обичам.“
Усмихнах се. Вярвах му. Целунах го по устата. После се огледах. „Как ме доведохте тук?“ — попитах.
Лавлейс подхвърли кесията с пари в ръката си и също се усмихна. „Няма по-лесни хора за подкупване от вашите гърци.“
„И къде се намирам сега?“
Лавлейс наведе глава и не каза нищо.
Огледах се. Намирахме се в нещо като кухина, заобиколена от скали и дървета. Отново отправих поглед към планинския връх. Формата, силуетът на фона на звездите… „Къде сме?“ — попитах аз отново.
Лавлейс бавно вдигна глава. Лунната светлина сякаш гореше по бледото му лице. „Байрон“, обади се той, „наистина ли не си спомняте?“
Останах за миг като прикован. После тръгнах между дърветата. Пред мен проблесна нещо сребристо. Дърветата останаха зад гърба ми. Отдолу се разкри езеро — огряно в лунна светлина. По водата пробягваше едва забележим бриз. Над него — планината и познатият силует. Зад мен… Обърнах се и я видях. Бавно пристъпих към входа на пещерата. Лавлейс също бе дошъл и застана редом. „Защо?“ — прошепнах. Сигурно в очите ми имаше гняв и решителност, Лавлейс отстъпи назад, закривайки лице с ръцете си. Свалих ги и насила го накарах да ме гледа в очите. „Защо, Лавлейс?“ Пръстите ми се стегнаха. „Защо?“
„Остави го.“ Гласът, който се обади от пещерата, беше слаб, чу се едва-едва. Но го познах веднага и в същия миг разбрах, че неговото ехо никога истински не е напускало съзнанието ми. Напротив, беше ме съпътствало винаги. Разхлабих ръцете си. Лавлейс се дръпна назад. „Това е той,“ прошепнах. Не задавах въпрос, а просто съобщавах факт. Лавлейс кимна. Посегнах към колана му, измъкнах пистолета и го приготвих.
„Чуй го“, обади се Лавлейс. „Чуй какво има да ти каже.“
Не отвърнах нищо. Взирах се наоколо в луната и планината, в езерото и звездите. Колко добре ги помнех! Ръката ми се стегна около дръжката на пистолета. Обърнах се и прекрачих в мрака на пещерата.
„Вакел паша“, проехтя гласът ми. „Казаха ми, че сте мъртъв и погребан.“
„Така беше, милорд. Така беше.“ Гласът, все още слаб, долиташе откъм дъното на пещерата. Взрях се в сенките. Видях просната по гръб фигура. Приближих. „Не ме гледайте“, каза пашата. „Не се приближавайте.“
Разсмях се ядосано. „Че нали вие поръчахте да ме доведат тук. Вече е късно да давате команди.“ Застанах над пашата. Беше с лице към скалата. После бавно се обърна към мен.
Неволно занемях от удивление. Костите на скулите му бяха изгнили, кожата — жълта, изражението му излъчваше болка. Но не лицето му ме ужаси. А голото му тяло. Разбирате ли? Голо — без дрехи, без кожа, на места липсваха дори мускули и нерви. Раната към сърцето му зееше отворена. Кръв, като вода от малко изворче, бликаше при всяко негово мъчително вдишване. Телесата му изглеждаха посинели от гниенето. Видях го как посегна към една дълбока рана на крака си. Оттам се отрони бял, тлъст червей. Пашата го размаза между пръстите си и обърса ръката си в скалата.
„Виждате ли, милорд, в каква прекрасна гледка ме превърнахте?“
„Съжалявам“, промълвих аз най-сетне. „Възнамерявах да ви убия.“
Пашата се засмя, задави се и от устните му бликна кървава пяна. Изплю я и тя се стече по брадата му. „Искахте да си отмъстите,“ обади се Вакел след малко. „Е, виждате какво постигнахте — по-голям ужас дори от смъртта.“
Настана тишина. „Отново повтарям“, обадих се най-после аз, „съжалявам. Не такива бяха намеренията ми.“
„Каква болка.“ Пашата се взираше в мен. „Да ме промушите в сърцето със сабята си. Каква болка, милорд.“
„Имахте вид на мъртъв. Когато ви оставих в долината, вие изглеждахте мъртъв.“
„И почти бях, милорд. Но аз съм по-велик, отколкото си мислите.“
Намръщих се. „Как така?“
„Най-големите вампири, като мен и вас, милорд, не могат да бъдат убити току-така.“
Кокалчетата ми побеляха от стискане на пистолета.
„Все пак има начин, нали?“
Пашата направи усилие да се усмихне. Резултатът бе само болезнена гримаса. Когато отново заговори, не спомена нищо по въпроса ми. „Милорд, аз лежах дълги години в калта на гроба. Плътта ми се топеше като размекнат сняг, по пръстите ми пълзяха червеи. Всички гадни твари, които живеят в почвата, оставяха по лицето ми своята слуз. Не можех да мръдна, притиснат от тежестта на пръстта. Тя стоеше между мен и живителната светлина на луната. Между мен и множеството живи същества, които биха могли да ме
