съживят със своята кръв. Да, милорд, раната, която ми отворихте, наистина беше страшна. Нужно бе много време, за да възстановя силите си и да се изтръгна от прегръдката на гроба. Дори сега, както виждате…“, той посочи тялото си, „има още много да се желае.“ Вакел стисна сърцето си. През пръстите му бликна кръв на малки мехури. „Раната, която ми направихте, все още кърви, милорд.“
Стоях онемял. Не усещах пистолета в ръката си. „Значи вече се възстановявате?“ — попитах.
Пашата леко наклони глава.
„И накрая отново ще бъдете невредим?“
„Накрая, да.“ Пашата се усмихна. „Освен ако, както споменах…“ — гласът му се изгуби. Аз не помръдвах. Пашата протегна ръка. Позволих му да стисне моята. Наведох се бавно и коленичих до главата му. Той се вгледа в очите ми. „Все така красив“, прошепна, „след толкова години.“ Изкриви устни. „Но сте остарял. Какво сте готов да дадете, за да си върнете предишната красота?“
„По-малко, отколкото бих дал, за да върна способността си да умра.“
Пашата се усмихна. Щях да го ударя, ако не беше болезнената тъга в очите му. „Извинете“, прошепна той, „това е невъзможно.“
„Защо?“ попитах. Неочаквано почувствах гняв. „Защо аз? Защо избрахте мен за вашата, вашата…“
„Любов.“
„За вашето проклятие.“
Той отново се усмихна и в очите му проблесна тъга. „Защото, милорд…“ Пашата протегна ръка и ме погали по лицето. От усилието цялото му тяло се разтрепери. Усетих пръста му по кожата си кървав и влажен. „Защото, милорд“, той преглътна и изведнъж лицето му се озари от желание и надежда, „защото видях у вас величието.“ Вакел се задави, но дори болката не можа да помрачи разбуденото му чувство. „Още когато се срещнахме за първи път, разбрах в какво можете да се превърнете. Вярата ми не ме излъга — вие вече сте същество по-силно от мен самия. Несъмнено най-великият от нашата порода. Моето чакане приключи. Аз имам наследник. Той ще поеме товара и ще продължи да търси. Там, където аз се провалих, милорд, вие ще успеете.“
Ръката му се свлече. Тялото му отново затрепери, сякаш заради усилието да говори. Гледах го с недоумение. „Да търся ли?“ — попитах. „Какво да търся?“
„Вие говорите за проклятие. Да, прав сте. Ние сме прокълнати. Нашата нужда, нашата жажда — тя ни превръща в отвратителни същества, от които всички се боят и бягат. Въпреки това, милорд, аз смятам, че в известен смисъл, ние сме велики… Ако можеше само…“ — той отново се задави и по брадата му потече кръв.
Погледнах рубинените петна и кимнах. „Ако можеше само“, прошепнах аз, „да я няма жаждата.“ Спомних си за Шели. Затворих очи. „Какво ли не бихме постигнали, ако не беше жаждата?“
Почувствах, че пашата стисна ръката ми. „Лавлейс ми каза, че Ахасвер се е срещнал с вас.“
„Да“, погледнах го с недоумение. „Познавате ли го?“
„Той има много имена. Скитникът Евреин, човекът, който се присмя на Христос по пътя Му към Голгота — за греха си е осъден никога да не намери покой. Но когато разпват Иисус, Ахасвер вече е стар. Стар и вечен, както са всички от неговия вид.“
„Неговия вид?“
„Безсмъртните, милорд. Не като нас, вампирите… Истински безсмъртните.“
„И какво представлява истинското безсмъртие?“ — попитах аз.
Очите на пашата просветнаха. „Да си свободен, милорд, от нуждата да пиеш кръв.“
„Има ли такова нещо?“
Пашата се усмихна едва-едва. „Трябва да вярваме, че има.“
„Значи никога не сте срещал такива безсмъртни?“
„За разлика от вас — не.“
Намръщих се. „Откъде знаете тогава, че съществуват?“
„Има доказателства — често съмнителни, но все пак доказателства. Хиляда и двеста години, милорд, ги търся. Искам да вярваме. Трябва. Мигар имаме друг избор и друга надежда?“
Спомних си за Ахасвер, как бе дошъл при мен и колко странно изглеждаше всичко, което ми разкри. Спомних си и още нещо. Поклатих глава и се изправих. „Той ми каза, че за нас няма никаква надежда. Няма изход.“
„Лъгал е.“
„Откъде знаете?“
„Така е.“ Пашата се опита да седне. „Не виждате ли?“ — попита той с плам в гласа си. „Има начин да се спечели безсмъртие. Истинско безсмъртие. Щях ли да го търся през всичките тези години, ако нямах надежда? То съществува, милорд. Вашите странствания може да имат край.“
„Щом моите ще имат, защо не и вашите?“
Пашата се усмихна и огънят отново проблесна в очите му. „Моите ли?“ — попита той. „Моите също може да свършат.“ Той ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си. „Уморих се“, прошепна. „Твърде дълго носих в себе си надеждите на нашия вид.“ Пръстите му се стегнаха. „Поемете товара, милорд. От векове чакам човек като вас. Направете каквото ви моля — освободете ме. Дайте ми покой.“
Погалих леко челото му.
„Значи е вярно“, прошепнах, „че все пак мога да ви убия?“
„Да, милорд. Бях силен, крал сред кралете на смъртта. Вампири като нас с вас трудно издъхват. Дълго време дори мислех, че е невъзможно. Но през дългите векове аз не проучвах само живота. Смъртта също има своите тайни. Търсех из библиотеки, в руините на древните градове, в тайни храмове и забравени гробници.“
Погледнах го. „Кажете ми тогава какво открихте?“ — бавно рекох аз.
Пашата се усмихна. „Един начин.“
„Как?“
„Трябва да бъдете вие, милорд. Вие и никой друг.“
„Аз?“
„Може да бъде само Вампир, създаден от мен. Само мое творение!“ Пашата ми кимна да се приближа. Надвесих се над устните му. „За да сложите край“, прошепна той, „за да ме освободите…“
— Не! — Ребека почти изкрещя.
Лорд Байрон бавно присви очи.
— Не го казвайте. Моля ви! Умолявам ви.
По устните му се плъзна зла усмивка.
— Защо не желаете да научите? — попита той.
— Защото… — Ребека направи жест с ръцете си. — Нима не виждате? — тя се облегна на стола. — Знанието понякога е опасно нещо.
— Да, така е. — Лорд Байрон кимна присмехулно. — Няма съмнение. Но не мислите ли също, че това не е повод да се откажем от правото си да разсъждаваме? Не да се осмеляваме, не да търсим, а да тъпчем на място и да гнием?
Ребека преглътна. В ума й се бореха тъмни страхове и надежди. Гърлото й пресъхна сякаш от съмнение.
— Значи го направихте? — промълви тя накрая. — Изпълнихте желанието му?
Лорд Байрон дълго не отвръщаше.
— Обещах му, че ще го направя — промълви той най-после. — Пашата ми благодари — просто, но любезно. После се усмихна. „В замяна“, каза ми той, „пазя нещо за вас.“ Той ми разказа за своето наследство. Книжа, ръкописи — плод на хилядолетна работа. Те ме чакаха — заключени, в Ахерон.
— В Ахерон, замъка на пашата?
Байрон кимна.
— Защо там? Защо не ги е донесъл, за да ви ги предаде?
— Аз, разбира се, му зададох същия въпрос.
— А той?
— Той не ми отговори.
— Защо?
