— А вие? — попита тя. — Останахте ли далеч от Англия, от сина си?
— От Англия — да. В общи линии… Притежавах ръкописите на пашата. Продължих своите търсения заедно с Хайде в различни континенти и незнайни земи. Но скоро тя остаря съвсем — едва ходеше. Не можех да я гледам.
Ребека кимна с разбиране.
— Значи онова същество което видях в криптата… е Хайде?
— Да. И още не е пила кръв. Стои долу в гробницата. Тялото на пашата е наблизо, под криптата в църквата. От цели два века те гният там — Хайде полужива, пашата — мъртъв. Напразно чакат края на моите търсения.
— С други думи — Ребека отново преглътна, — още не сте го намерил?
Лорд Байрон тъжно се усмихна.
— Видяхте, че не съм.
Ребека въртеше кичур коса между пръстите си.
— Ще успеете ли някога? — осмели се да запита накрая. Той повдигна вежда.
— Може би.
— Мисля, че ще успеете.
— Благодаря — Байрон наведе глава. — Може ли да попитам защо?
— Защото още съществувате. Бихте могъл да сложите край на това, но не го правите. Както е казал пашата — все пак трябва да има надежда.
Лордът се усмихна.
— Може би имате право — каза той. — Но да умра, означава да се оставя в ръцете на Полидори. Не бих могъл да го понеса — челото му се намръщи. — Не бих могъл. Да позволя да ме унищожи враг — никога. Най-малко този, който изби всички мои любими същества — Байрон се вгледа в Ребека. — Разбирате, нали? Вашето присъствие тук се дължи единствено на неговата омраза. Той ми праща всяко ново поколение на рода Рътвен. Вие, Ребека, не сте първата, а само една от дългата поредица.
Ребека се вгледа в очите му — в тях се смесваха лед и съчувствие. Разбра, че е обречена. Съдбата й, в края на краищата беше предопределена.
— Значи Полидори не знае, че вие можете да умрете — с равен глас рече тя.
Лорд Байрон леко се усмихна.
— Не, не знае.
Ребека преглътна.
— За разлика от мен, която знам.
Нова усмивка.
— Така е.
Тя се изправи на крака. Лорд Байрон бавно я последва. Ребека се напрегна, но той я отмина и без да сваля очи от нея, пристъпи в мрака. Дращенето там стана по-настоятелно. Тя се огледа, но не забеляза нищо. Лорд Байрон я наблюдаваше. Бледото му лице грееше като лъч светлина.
— Съжалявам — каза той.
— Моля ви…
Байрон бавно поклати глава.
— Моля ви — Ребека заотстъпва към вратата. — Защо ми разказахте всичко това, щом смятате да ме убиете?
— За да разберете какво ще постигнете със смъртта си. За да е по-леко… — той замлъкна, загледан в сенките, — и за двете.
— За двете ли? — дращенето се чу отново. Ребека уплашено се взря в мрака.
— Няма друг начин — прошепна лорд Байрон. — Трябва да се свърши — той вече не говореше на Ребека. Взираше се в тъмната фигура, клекнала пред краката му. С трепереща ръка я погали по главата. Съществото бавно пристъпи в осветения от свещта кръг.
Ребека го погледна и изстена:
— Не, не! — захлупи лицето си с ръце.
— Все пак тя някога беше като теб, Ребека. Странно — но приличаше на теб — в очите на лорд Байрон се четеше едновременно желание и съжаление. После бавно приближи. — Ще посмееш ли да я погледнеш отново в лицето? Не? Все пак трябва да знаеш — Ребека почувства докосването на устните му върху своите, — тя имаше твоето лице, твоята фигура, твоя чар. Просто като че ли… — той не довърши.
Ребека отвори очи. Взря се в дълбоките зеници на лорд Байрон. Видя го как се намръщи — по лицето му пробяга мъка и надежда.
— Моля ви — прошепна тя.
— Ти си просто нейно копие.
— Недейте.
Той поклати глава.
— Тя трябва да пие. Най-после трябва да пие своя кръв. Минаха двеста години и сега… Ти си тук с лице като онова, което имаше тя на времето. Така че… — вампирът отново целуна Ребека по устните. — Съжалявам. Искрено съжалявам, Ребека. Но се надявам, че поне разбираш. Прости ми, Ребека.
Отстъпи назад. Ребека втрещена не откъсваше очи от меката светлина на лицето му. Видя го как свежда поглед към свитото в краката му същество. Тя също го погледна. Изведнъж срещна двете му червени, ярки като въглени очи. Ребека се разтрепери. Обърна се и блъсна вратата. Тя се отвори. Момичето пристъпи навън и я затръшна.
Затича се. Хукна по един дълъг коридор. Не го помнеше. Беше полутъмен и тя едва намираше пътя. Зад нея вратата оставаше затворена. Изведнъж Ребека се спря. Стори й се, че пред нея виси нещо. То леко се поклащаше и поскърцваше. На пода капеше някаква течност.
Пое дълбоко дъх. Бавно пристъпи към него. Имаше белезникав цвят. В мрака леко светеше. Кръвта й замръзна, разбра, че пред себе си вижда плът, човешка плът — труп, закачен на кука за петите. Отново чу капането. Взря се надолу. На носа на трупа се събираше голяма капка кръв. Тя се отронваше и тогава се чуваше странния звук. Сега ставаше ясно защо така особено белее тялото. Беше изстинало и обезкръвено.
Пак падна капка. Ребека се отпусна на пети. Вгледа се в лицето на трупа. Опита се да изкрещи. Но от устата й не излезе дори тих стон. Отново насочи очи към лицето — беше майка й. Изправи се и треперейки се втурна напред. По цялото протежение на коридора висяха закачени трупове. Ребека трябваше да мине край тях, проправяйки си път, да ги блъска встрани — лепкави и гладки. Продължаваше да тича — все повече и повече трупове на хора от рода Рътвен се изпречваха на пътя й. Най-после падна на колене, хълцайки от омраза, страх и отвращение. Обърна се към редицата касапски куки и изстена. Далеч назад по коридора, зад трупа на майка й, чакаше един лъскав, празен ченгел. Най-после гласът й се върна — закрещя. Куката се разлюля. Ребека зарови лице в ръцете си и отново започна да крещи. Зачака, просната ничком на пода.
Най-после посмя да вдигне глава. Коридорът изглеждаше празен. Редицата от нейни предшественици беше изчезнала. Тя се огледа. Нищо. Съвсем нищо.
— Къде сте? — извика. — Байрон! Къде сте? Убийте ме, ако трябва, но престанете с тези номера! — посочи към мястото, където беше видяла труповете и зачака. Коридорът оставаше все така пуст — Хайде! — Ребека замълча. — Хайде! — никакъв отговор. Изправи се. Пред себе си видя една единствена врата. Приближи и я отвори. Вътре светеше пламък от свещ. Влезе и замръзна на място. Намираше се в катакомба.
Гробницата беше точно срещу нея. В далечния край личаха стъпалата, извеждащи в черквата. Ребека пристъпи към тях. Изкачи ги и натисна капака. Беше заключен. Натисна отново. Той дори не се помръдна. Седна на последното стъпало с гръб, опрян в капака и зачака. Наоколо цареше пълна тишина. Вратата зад гробницата зееше все още отворена, но Ребека нямаше сили да се върне по коридора. Изчака няколко минути. Тишина. Плахо слезе на по-долното стъпало и се спря. Нищо. Бавно се заспуска надолу по останалите стълби и огледа криптата, фонтанът безшумно бълбукаше. Всичко останало изглеждаше неподвижно. Ребека погледна към вратата зад гробницата. Дали няма да успее, ако се затича и намери врата към улицата? Да, може би в края на краищата щеше да успее. Тихо прекоси криптата. Спря се до
