удоволствие да се прави на саламандър и да се катери по отвесни скали, при това в дъжда. Но Варщайн знаеше също, колко бързо можеше да ескалира подобна ситуация. А ранен или, не дай си, Боже, убит, са последното нещо, което им трябва. До този момент проектът за тунела намираше пълно съгласие сред местното население и сред пресата. Но нищо не бе така непредсказуемо, както общественото мнение, и нямаше нищо по-упорито от журналист, надушил сензацията. Варщайн вече почти съжаляваше, че бе помолил Хартман да задържи мъжа. Всъщност, и той самият не знаеше защо го направи. Но с раздразнение си спомни начина, по който лудият го гледаше. Имаше нещо в погледа му, което… Дали не го караше да се страхува? Не, тази не беше, точната дума. Объркваше го и събуждаше любопитството му.
Варщайн беше виждал странния старец седем или осем пъти в другия край на селището, когато се беше промъквал край оградата и се бе опитвал да влезе незабелязано през портала. Понякога мъжът стоеше часове наред отвън и гледаше бараките. Не пречеше на никого, дори, напротив — смятаха го просто за някакъв безобиден особняк и се бе превърнал в неизменна част от разговорите вечер.
Но напоследък все по-често се появяваше от вътрешната страна на оградата, а това вече не се харесваше на мнозина, включително и на Варщайн. Трябваше да говори непременно с него, та макар и само за да го накара да се махне, преди да го е забелязал Франке. Надяваше се разговорът да помогне да се сложи край на странната история.
Варщайн пропъди мисълта за лудия и продължи нататък. Вече бе влязъл във вътрешността на планината и както винаги, когато беше тук, го обзе странно чувство, което така и не можеше да опише с думи. Бе нещо между страхопочитание, гордост и съвсем леко раздразнение. Страхопочитание пред величието на планината, което тук отвътре се чувстваше много по-силно, отколкото когато човек стоеше и я гледаше отвън, и гордост от това, което той и колегите му бяха направили през последните две години. В сравнение с гранитния гигант те бяха по-нищожни от мравки. Можеха да се сравнят най-много с микроби върху кожата на великан. И въпреки това вече го бяха пробили почти до половината. А раздразнението… Бе напълно ирационално чувство, но много силно. И нямаше никаква обяснима причина за него. Просто бе усещане, че вършиш нещо, което, ако не бе грешка, то не бе и много правилно.
Докато вървеше с бързи крачки навътре в тунела, мислите му отново се върнаха към настоящата ситуация. Първите двеста метра от тунела бяха силно осветени и така педантично почистени, сякаш облизани с език. Наоколо цареше усилена работа. Един боядисан в ярко жълто дизелов локомотив на Швейцарските кантонални железници стоеше върху релсите, но не беше докаран тук само заради камерите и фотоапаратите на журналистите, а наистина действаше. Бе пристигнал на собствен ход и от време на време докарваха с него по-тежките неща или извозваха работниците. Натрошената скална маса изкарваха с една поточна лента навън, където я товареха на камионите.
Варщайн мина покрай локомотива, взе си една каска от етажерката на стената и продължи. Следващите крачки го пренесоха в една съвсем друга реалност, която нямаше нищо общо с лъскавата действителност от проспектите, дори и нещо общо с първия участък на строежа.
Тук тунелът бе по-широк, защото облицовката, която покриваше стените на първия отсек, още не бе сложена и можеха да се видят стоманобетонните трегери, вбити в стените. Между тях и зад тях се проточваха захранващите кабели, някои дебели колкото крака на Варщайн, други тънки колкото косъм и оплетени като плитки. Ако човек се вгледаше внимателно, щеше да забележи лекото проблясване на лазера. Все още не функционираше съвсем добре, защото външните смущения от строителните работи бяха твърде големи. Но все пак гледката изпълваше Варщайн с определена гордост. В редките случаи досега, когато уредът бе работил без смущения, наистина бе отчитал дължината на пробива до хилядна от милиметъра. Даже и Франке не можа да скрие удивлението си, когато го видя. Само поправките, които не се наложи да правят, защото разполагаха с лазера на Варщайн, бяха спестили на строителната компания сигурно милиони. Съоръжението освен това им помогна и за нещо друго, може би по-важно: не просрочваха с месеци работния план, както бе обичайно при такива грандиозни проекти, а имаха аванс от цели седем седмици.
Варщайн си мислеше, че когато уредът бъде напълно готов и му инсталират новият софтуер, върху който работеше сега, Франке ще бъде още по-впечатлен. Завършената система щеше да им дава пълна информация за състоянието на тунела — температура, налягане на въздуха, качество на въздуха за дишане, състояние на трасето, сили на напрежение в стените, данни за умората на материала и евентуалните опасни точки. Всъщност данните можеха да бъдат продължени до безкрайност. Лазерната система щеше да направи от пробива Гридоне нещо много особено — най-сигурния железопътен тунел, който някога е съществувал. Компютърът щеше да регистрира всяка полска мишка, минала по релсите!
— Варщайн?
Грозното квакане на гласа на Франке го върна в действителността. Не само в преносния смисъл, ами съвсем буквално: радиостанцията беше в джоба му и гласът полагаше неимоверни усилия да бъде разбран. Намираше се много навътре в планината и радиосигналите трудно минаваха през масивния гранит.
Затова вместо да използва уоки-токито, Варщайн се върна няколко крачки назад, докато стигна до един телефон. Вдигна слушалката и набра номера на Франке. Сигналът „свободно“ прозвуча седем-осем пъти, преди гласът в джоба му да престане да се дере. Този път прозвуча доста по-ясен, но също толкова неприятен в дясното му ухо.
— По дяволите, Варщайн, къде сте? — Гласът на Франке далеч не звучеше така мил и загрижен, както в стаята му. Още нещо, което мразеше у Франке: той принадлежеше към хората, които по телефона бяха много нелюбезни. Варщайн тайничко се надяваше, че Франке ще дочака въвеждането на видеотелефоните.
— В тунела — отвърна той. — Тъкмо щях да тръгвам, ако не се бяхте обадили. Ако Франке въобще бе схванал намека, не му обърна внимание.
— Аз пък си помислих, че някъде се изгубихте — изръмжа гласът от другия край. — Когато преди малко ви казах, че трябва малко да си починете, имах предвид като се върнете от тунела, не преди това, разбирате ли?
— Не преувеличавайте нещата, доктор Франке — остро отвърна Варщайн. Усети как след думите на Франке лицето му почервенява от яд. — Може и да не съм спринтирал дотук, но… Докато говореше, левият му ръкав се бе вдигнал нагоре. В следващата секунда забрави гнева си. Забрави и какво искаше да каже. Един час.
Когато изключи компютъра си, по навик погледна часовника. Оттогава до този момент бе минал точно един час, нито секунда повече или по-малко. Но това беше невъзможно!
— Но какво? — попита отсреща настървено Франке, след като бе чакал няколко секунди продължение на изречението.
— Колко…колко часът е? — попита с мъка Варщайн. Гласът му звучеше дрезгаво.
— Почти седем. За да бъда по-точен, след две минути ще е седем. Защо?
— Защото…, защото… не, нищо. Не съм забелязал колко бързо е минало времето — опита се да заглади нещата Варщайн. — Нали знаете, с този се спреш, на онзи кажеш „здрасти“, малко клюки и… Улови се, че се хили смутено на телефонната слушалка.
— Не, не знам как е — хладно отвърна Франке.
— Съжалявам — изпелтечи Варщайн. — Аз…а-а… ще побързам. Окачи слушалката, преди Франке да успее да каже още нещо. Един час. Къде, по дяволите, бе изгубил цял час?
Силно объркан и с чувство, което за неговите понятия дяволски силно граничеше със страх, Варщайн се обърна и тръгна към единия от двата автомобила, които стояха върху релсите встрани. Грубо погледнато, „автомобилите“ не бяха нищо повече от правоъгълни платформи на четири колела, които бяха задвижвани от малък, но много мощен електромотор. Не бяха много бързи, но затова пък бяха надеждни. Шофьорът трябваше само да зададе посоката и да натисне стартовия бутон, за останалото се грижеше монтираният на возилото микропроцесор. В момента той обаче се грижеше за нещо друго — колата да не мърда от мястото си. Варщайн натисна пет-шест пъти един след друг съответния бутон и всеки път силата на натиска му се увеличаваше така, щото последния път пластмасата силно изпука. В мислите си още бе при Франке и за известно време дори въображението му идентифицира бутона, който натискаше, с лицето на Франке. В следващия момент осъзна, че не беше прав с бутона — нито с глупавото сравнение, нито с нетърпението си. Просто миникомпютърът си вършеше работата — грижеше се да не се сблъска с друга кола, която се движеше по релсите срещу него. На всеки километър бяха направили отбивки, но ако компютърът
