При ясно време погледът стигаше понякога чак до морето. Някои твърдяха, че италианските Алпи не били така грандиозни като швейцарските, но това не беше вярно. Тук може и да не бяха най-високите върхове, но в планината имаше нещо могъщо и величествено, което не можеше да се измери. Не, той обичаше това място, но мразеше вечерите тук.
Както повечето от работниците и техническия персонал, и Варщайн живееше в малкото селище от бараки, построено в сянката на увенчания със снежен купол гигант. Мястото предлагаше всичко необходимо за комфортно преживяване, но не нещо повече. Възможностите за развлечение се изчерпваха с един телевизор в стаята (който през по-голямата част от времето не работеше, защото върховете наоколо пречеха на сигнала), малка библиотека и няколко видеокасети, които можеха да се получат безплатно. Видео не обичаше да гледа, а за четене вечер бе твърде уморен. Много от хората след края на смяната отиваха в Аскона и няколко пъти той бе слизал с тях. Но не се случваше често. Градът му бе много шумен, пъстър и прекалено и натрапчиво весел. Така тук горе скуката се бе превърнала в най-злия му враг, който го дебнеше в стаята всяка вечер. Така че нямаше нищо против да влезе още веднъж под планината. Само не искаше да го върши заради Франке.
Когато излезе от бараката, Варщайн леко се изненада, че вече бе започнало да се стъмва. С последните слънчеви лъчи бе изчезнала и топлината. Между боядисаните в бяло жилищни фургони се бяха промъкнали сиви сенки и в тях хаосът от изоставените машини, автомобили, захвърлените кутии с инструменти и купчините непотребен вече материал изглеждаше още по-голям. Дъждът, който бе валял през последните няколко дни, бе размекнал почвата и свръхтежките камиони бяха оставили след себе си дълбоки дири, пълни сега с кална вода.
Гледката натъжи Варщайн. Над него се издигаше върхът в цялото си величие. Гледан отблизо, беше още по-могъщ, а позорното петно, оставено от човека — още по-грозно. Понякога Варщайн имаше чувството, че с това, което правят тук, вършат някакво своеволие и един ден ще трябва да заплатят за постъпката си.
Това, разбира се, бяха глупости. Сигурно просто така трябваше — първо да се разхвърля всичко в безпорядък и после да се въведе ред. Варщайн си представяше как щяха да подредят след това всичко. Бараките щяха да изчезнат, без да останат някакви следи от тях. Невероятните количества пръст и камъни, които от две години насам извличаха от планината с усърдието на мравешка колония, бяха планирани до последния кубичен метър. Каквото останеше след подсилването на двупосочното високоскоростно трасе, щеше да бъде разнесено из околността, без да уврежда околната среда. Поне така се казваше в многоцветния проспект, който строителната фирма раздаваше наляво и надясно, за да привлече съмишленици за проекта. Варщайн познаваше плановете и знаеше, че написаното бе вярно. Въпреки това изпитваше смесени чувства. Не беше много сигурен дали е правилно да променят природата по мащабите на човешката естетика.
Внезапен порив на вятъра го накара да потръпне. Беше облечен в пуловер с дълъг ръкав и плетена жилетка, но и двете неща не спряха ледения вятър. С леко съжаление Варщайн си спомни за парката с кожена подплата, която висеше в неговата барака. Беше студено, а вътре в тунела щеше да е още по- студено. Най-разумно щеше да е да се върне и да си вземе парката. Но нямаше желание да бъде разумен, а още по-малко желание да види още веднъж Франке. Един път му стигаше. Пък и нямаше да умре от студ, я! С бързи крачки и пъхнати надълбоко в джобовете на вълнената жилетка ръце се приближаваше към входа на тунела.
Малко преди да го достигне, трябваше да отскочи бързо встрани, за да избегне огромния камион, който изнасяше от вътрешността на тунела петдесет тона натрошена скала. Шофьорът му махна и присветна с фаровете. Варщайн отвърна на поздрава, макар че хич не му се искаше, защото трябваше да извади ръката от джоба си. Макар че проектът наистина беше огромен, персоналът наброяваше точно триста души, тъй като по-голямата част от работата се вършеше от машини. Затова всички се познаваха. Въпреки традиционната пропаст между работници и технически персонал Варщайн се радваше на уважение.
Камионът се приближи до купчината в края на платото, където щеше да изсипе товара си, а Варщайн продължи нататък. Само след две крачки се закова на място.
Над тунела, върху тясно парче скала, което му се струваше недостатъчно и за планинска коза, стоеше човек и се взираше в него. Погледът му не просто бе насочен в неговата посока, той гледаше право в него. Макар че разстоянието бе толкова голямо, че Варщайн виждаше лицето му колкото нокът, той усещаше почти физически силата на погледа му.
Остана така неподвижен може би десет секунди и също гледаше тъмнокосия мъж, който стоеше в свистящия вятър и го гледаше. После бръкна в левия джоб на жилетката си и извади радиостанцията, която беше с големината на обикновен уокмен. Без да поглежда към контролите, смени честотата, включи уреда и го приближи до устата си.
— Охрана. Тук Варщайн. Секунда по-късно от миниатюрния говорител се чу дрезгав глас:
— Тук охраната. Хартман. Какво има?
— Пак е там — отговори Варщайн, без да снема поглед от фигурата на върха. Мъжът не се беше помръднал, но Варщайн имаше чувството, че съвсем точно знае какво правеше той в момента. И че мислеше като него.
— Лудият ли? — попита Хартман. Въпреки лошия звук Варщайн долови учудването в гласа му.
— Да. Този път стои върху скалата над тунела.
В една от бараките до него вратата се отвори и Варщайн различи приведена фигура, която излезе напред и се взря към върха. Хартман държеше радиостанцията в дясната си ръка, а с лявата се опитваше да закопчае якето си, което бе облякъл в последния момент.
— Не може да бъде! — чу се глас от говорителя. — Как, по дяволите, се е качил там?!
— По-добре си задайте въпроса, как ще го свалите, и то най добре, преди Франке да го е видял.
Варщайн въздъхна. Хартман бе мил човек, но явно не бе дорасъл за работата, която вършеше. За пети или шести път през тази седмица лудият се промъкваше през охранителната му система и се появяваше на строежа. А тук никой непознат не бе губил нищо, още повече на петнадесет метра височина, върху почти отвесна скала.
— Нищо не разбирам!
Варщайн видя как Хартман се обърна и каза нещо на някого вътре в бараката. Миг по-късно гласът му отново се чу по уредбата.
— Аз ще се погрижа! Този път няма да ми се измъкне, обещавам ви!
— Гледайте да го махнете оттам — повтори Варщайн още веднъж. — И действайте внимателно! Ако Франке разбере, ще си имаме работа с дявола!
— Разбрано! И… много благодаря!
Варщайн изключи радиостанцията, пусна я в джоба си и махна със свободната ръка на Хартман, преди да продължи нататък. Нарочно не погледна още веднъж към фигурата на скалата и продължи забързано напред, с наведен към земята поглед. Това, разбира се, не попречи да почувства още по-силно погледа на мъжа. Чувството беше много неприятно и объркващо, защото не знаеше как да го определи.
Накрая спря отново и извади радиостанцията от джоба си. Сега стоеше точно под извития свод на входа на тунела, така че не виждаше мъжа. Но чувстваше, че още е горе и продължава да го гледа.
— Хартман?
Този път мина повече време, докато от говорителя се чу гласът на охраната.
— Да?
— Ако хванете онзи тип, задръжте го докато се върна. Искам да говоря с него.
— Ще го пипна — обеща Хартман сърдито. — Даже ако трябва собственоръчно да го сваля с изстрел!
— Не рискувайте! — отвърна остро Варщайн. — Достатъчно е само да се махне. Не искам никакви дивашки преследвания. Само го подплашете, а ако успеете да го пипнете, толкова по-добре. Но не забравяйте, че не сме в Чикаго!
— Ще бъде, както желаете, господин Варщайн! — отвърна Хартман. Гласът му звучеше малко вдървено и Варщайн си представяше колко го е объркал острият му тон. Естествено, знаеше, че Хартман си прави шега. Единствените две оръжия, с които разполагаше охраната, бяха заключени в стаята на Франке. Пък и да бяха въоръжени, мъжете никога не биха стреляли по някакъв си безобиден луд, на който му доставяше
