Тази планина ми отне всичко! Разруши живота ми и сигурно щеше наистина да е по-добре да бях умрял!
— Но тогава нямаше да можете да се само съжалявате — каза Бергер. Усмихна се тъжно и отново се зае да гали Влад. — Мислите ли, че не ми е известно всичко това? Знам куп неща за вас, повярвайте ми. Франк… мъжът ми…изчезна преди една седмица и ми трябваха само два дни, за да ви намеря. През останалото време се мъчех да си отговоря на въпроса, дали вие сте подходящият човек, който може да ми помогне.
— Отговорът е еднозначно „не“ — каза Варщайн.
— Ако това, което ми разказахте, наистина е всичко, тогава разбирам — отвърна Бергер. — Но не е. И вие много добре го знаете.
Варщайн се чувстваше разкъсван между гняв и болка и резултатът от това беше пълна безпомощност. Не можеше да каже нищо. Но нещо в него се бе пробудило и то не беше добро. Жената срещу него не само бе отворила раната му, но бе завъртяла ножа вътре няколко пъти, без да мисли, че от само себе си тя няма да зарасне.
— Истината е, че вие през цялото време сте бил прав — продължи Бергер. — В планината наистина има нещо. Имало го е тогава, има го и сега и дори става все по-силно, Франке и другите са го знаели през цялото време, но са пожертвали вас, Варщайн, за да запазят малката си тайна за себе си.
— Дори и така да е, какво можете да промените?
— Може би мога да ви помогна да се реабилитирате. Тогава бихте ли се съгласили да ми помогнете? Ще докажете на света кой тогава е бил лудият и кой е бил прав.
Варщайн знаеше, че ще го каже. Това беше логическата последователност от всичко, което досега чу. Ако не бе казала последния си аргумент, просто нещо щеше да липсва.
— Доставя ви удоволствие да ме мъчите, така ли?
— Не. Но нямам друг избор.
Тя стана от мястото си и докато се разхождаше из стаята, Варщайн си призна, че напълно я бе подценил. Нямаше значение дали трепери от страх или от отчаяние — явно през изминалата седмица не си е блъскала главата само с въпроса, дали той е подходящият или не, но и бе премислила всеки възможен отговор във всяка предполагаема ситуация. И до този момент тактиката и беше напълно успешна. По всяка вероятност ще се наложи все пак да я бие някак — победа по точки не можеше да извоюва.
— Вие ли сте я рисувал? — изведнъж попита тя. Бе спряла до телевизора и гледаше една от картините му, окачени на стената — объркваща цветова композиция от вплетени един в друг пръстени и кръгове, които започваха да се въртят пред очите на наблюдателя, ако допуснеше грешката да я гледа по-продължително време.
— Да — промърмори Варщайн. — И си спестете коментара. Не посмях да я покажа на психоаналитика ми.
Бергер се засмя, поклати глава и пристъпи пред втората картина — смесица от квадрати и кубове, разположени един в друг по най-невъзможния начин. Третата картина представляваше змиевидни линии в цветовете на дъгата, но ако човек се вгледаше по-дълго, тази представа изчезваше и всъщност не знаеше какво гледа.
— Погрешно ме разбирате — каза тя. — Картините ми харесват, има нещо… очарователно и впечатляващо в тях.
— Нищо не печелите, ако ми правите комплименти — каза Варщайн с възможно най-недружелюбния тон, но без да крещи.
— Не ви правя комплименти. Не разбирам от изкуство, но това тук е… най-малкото необичайно. След връщането от Швейцария ли започнахте да рисувате?
— Имах достатъчно време на разположение.
В действителност бе започнал не веднага след връщането от Аскона, а половин година по-късно, и то единствено от скука. Разбираше нещичко от компютри и геометрични формули, но през целия си живот не е могъл да нарисува даже и горе-долу свястно човече само с чертички. Много от хората, които бяха видели картините му, твърдяха, че и до днес не се е променил.
— Знаете ли, че и мъжът ми започна да рисува, след като се върна от Швейцария? — попита изведнъж Бергер, при това с такъв безобиден тон, че в главата му светна предупредителен сигнал. — Знам, че и някои от останалите му колеги също са рисували. Питам се дали е случайно.
— Не — отвърна враждебно Варщайн. — Със сигурност не е. В началото моделирах планини от картофено пюре, но беше голяма свинщина и накрая вече не можех да го понасям.
— Какво ще кажете, ако ви докажа, че имаме добри шансове да разкрием всичко?
Това също го очакваше. И макар да знаеше, че в следващата минута горчиво ще съжалява, се чу да пита:
— И как?
— Влакът — отвърна Бергер. — Каквото и да се е случило с влака, то вече е ставало и преди.
— Глупости! Щях да разбера. Всички щяха да разберат.
— Не е било толкова драматично и те са се опитали да го прикрият. Но преди четири седмици друг ICE е минал през тунела — при пълно мълчание. Предполагам, един вид генерална проба за „първото“ преминаване.
— И не е бил вдигнат във въздуха? — попита подигравателно Варщайн.
— Не. Но все пак нещо не е било наред и са се опитали да го прикрият. За късмет не са успели съвсем. — Тя замълча многозначително за момент. — Аз… в началото ви казах, че сте единственият, който би могъл да ми помогне, но… това не е съвсем вярно.
— Така ли? — попита Варщайн хладно.
— Или може би е точно така, но… Имам предвид, че сте единственият, който може, но има още някой, който поне иска да опита да го направи. Той може да помогне и на двама ни — не само да отидем в Швейцария, но да намерим и мъжа ми.
— Нека отгатна. Някой журналист?
Този път тя наистина се изненада.
— Откъде знаете?
— Защото тези чудесни приятелчета още тогава много въодушевено ми помогнаха — отвърна той ехидно. — До момента, в който получиха, каквото им трябваше. Повярваха на всяка моя дума. Старателно записваха в тефтерите и на касетофоните и после на спокойствие в редакциите си правеха коментарите. Искате ли да чуете нещо? Нямам папка, но повечето неща никога няма да забравя. Не, благодаря.
— Но човекът може да ни помогне! — настояваше Бергер. Варщайн дори и не забеляза, че неговата помощ вече въобще не се поставяше под въпрос. — Знам, че не вярвате на репортерите и сигурно имате доста причини за недоверието си. Аз също не им вярвам.
— Току-що казахте нещо съвсем друго.
— Вижте как стоят нещата — продължи тя невъзмутимо. — Той, естествено, тича след някаква история. Но докато вярва, че ще му помогнем, и той ще ни помага. Толкова е просто!
„И толкова погрешно!“ — помисли си Варщайн. Знаеше го от личен опит. Преди три години и той мислеше по същия начин. Проблемът беше в това, че журналистите предпочитаха макар и малка историйка пред никаква. А уважаван млад инженер, който изведнъж започва да бълнува за духове, проклятия и прастари сили, бе тъкмо това, което им трябваше за няколко едри заглавия.
Варщайн стана, отиде до хладилника и си взе нова бира. Тази му бе още по-безвкусна от първата, а алкохолът съвсем не бе достатъчен да му подейства, макар и слабо. Действието се изразяваше единствено в лошия дъх, но имаше нужда от нещо, което да държи в ръцете си.
Бергер, която едва сега забеляза надписа върху кутията, наведе глава и го стрелна с поглед.
— Това случайно ли е?
— Че бирата се казва като вас ли? Да. Но не е случайно, че я пия. Не е кой-знае какво качество, и общо взето, не мога да си я позволя. Но е някак си смешно.
Той понечи да отвори бирата, но тя внезапно се озова до него и натисна кутийката надолу. Не много силно, но ако той се бе възпротивил, щеше да се стигне до премерване на силите помежду им. Беше застанала толкова близо, че усещаше приятния мирис на косата и парфюма и, но най-вече чувстваше
