поглед на гастроном. За този ранен утринен час проклетникът изглежда безобразно свеж и добре разположен, помисли си Роглер. А на всичкото отгоре през изминалата нощ, както и през предишните две бе спал най-много по четири часа. — Не знам защо толкова се ядосвате, приятелю — продължи Франке, докато на тънко си намазваше с масло филийка черен хляб и грижливо слагаше отгоре тънки кръгчета от различните колбаси. — Имате всички основания да бъдете доволен!
— От какво? От това, че с лъжите си разигравам всички? Или от това, че вече седмица карам колегите да гонят духове, когато имат да вършат много по-важна работа?
— Аз не бих го нарекъл така — възпротиви се Франке. Отхапа от сандвича си и притвори очи от удоволствие. — Вкусно е. Вие швейцарците разбирате от вкусна храна, това трябва да ви се признае. Та да се върнем на вашите духове: няма да отречете, че вие и колегите ви само през последната седмица заловихте много престъпници, който търсите от години насам. А за двайсетината дребни риби въобще да не говорим!
— Много добре знаете какво имам предвид — каза ядосано Роглер. — Задачата на полицията е да пречи на извършването на престъпления и да ги разкрива, а не да ги създава. Цяла седмица петдесет от най- добрите полицаи в страната тъпчат на място, а и двамата с вас знаем, че терористите, които гонят, не съществуват.
— Но нали ви обясних защо трябва да постъпим така — въздъхна Франке. — Наистина ли искате да кажете истината на хората? И да им обясните, че нямаме представа какво се е случило с влака? И че въобще не можем да гарантираме, че случаят няма да се повтори — може би на друго място и с още по- лоши последици? — Той поклати глава, отхапа отново от хляба и отпи глътка кафе. — Повярвайте ми, Приятелю, пред паниката, която ще избухне тогава, няколкото часа работа напразно на вашите колеги ще са просто смешни.
Роглер с мъка преглътна яда си. Не можеше да разбере какво повече го дразни — обстоятелството, че по принцип Франке беше прав, или това, че от една седмица се забавляваше да го командва като учител първокласник. А Франке дори не беше швейцарец.
Когато през онзи ден преди една седмица се върна в хотела, наистина намери съобщение от службата си, в което се потвърждаваме, че при този случай трябва безусловно и без да задава въпроси, да изпълнява нарежданията на Франке. Не бе в стила на Роглер сляпо да изпълнява заповеди, без да се информира за смисъла и целта им. Опита се и този път да постъпи така и след това му се искаше въобще да не го беше правил. Явно бе настъпил достатъчно силно петима души, защото една вечер телефонът в стаята му иззвъня. След разговора се убеди, че пълномощията на Франке наистина са неограничени. Ако бе поискал от него два пъти да обиколи Лаго Маджоре на куц крак, трябваше да го направи, без да пита защо.
— Въпреки това не ми харесва — промърмори Роглер.
— Никой не иска от вас да ви харесва — отвърна Франке с усмивка. — Вършете си работата както досега и всички ще сме доволни. Погледнете на нещата от положителната страна: най-сетне имате възможност да освободите прекрасната си страна от всички субекти, които я използват единствено, за да се измъкнат от правосъдието в собствените си държави. Винаги съм си мислил, че полицаите си мечтаят за подобен шанс.
— Така е. Но не на тази цена.
Франке си намаза втора филия и продължи да се храни със същия апетит като преди. Роглер го наблюдава известно време и каза:
— Преди да ви попитам защо дойдохте в Швейцария, спомняте ли си, че имахме една уговорка? Франке само повдигна лявата си вежда и продължи невъзмутимо да дъвче. — Обещахте да ми разкажете какво сте открили.
— Да, вярно, но след като открием нещо — потвърди Франке. — Но още не сме.
— Трябва ли да ви вярвам? — Роглер направи движение с ръка и посочи към прозореца, който случайно гледаше право към Гридоне. — Вие и колегите ви от една седмица разучавате тази планина сантиметър по сантиметър и нищо не сте открили?
— По-точно милиметър по милиметър — поправи го Франке и поклати глава. — До този момент наистина нищо не сме открили. Само няколко опорни точки, които, изглежда, ще потвърдят първоначалната ми теория, но нищо конкретно.
— Свикнал съм да живея с опорни точки — раздразнено каза Роглер. Нескритият му яд явно само забавляваше Франке.
— Изглежда, става дума за известни… аномалии в гравитацията — каза той. — Повече и аз не знам.
— Аномалии в гравитацията ли? — Противно на очакванията на Франке, той имаше приблизителна представа какво се крие зад тази дума. — И какво общо има това с произшествието с влака?
— Ако знаех, сега нямаше да седя и да закусвам тук, а щях да пътувам за Стокхолм, за да получа Нобеловата награда — отвърна усмихнато Франке и разклати чашката с кафето си. — Не мислете, че не ви разбирам, господин Роглер. Знам, че натискът, който ви се оказва от обществеността, сигурно е много силен. Но можете да бъдете сигурен, че работата ви много внимателно се следи. И това ще ви бъде от полза. Когато всичко тук свърши, мога да ви обещая, че никога повече няма да ловите дребни мошеници и джебчии.
При тези думи Роглер всъщност трябваше да се разгневи. Ако имаше нещо, което го вбесяваше повече от опитите да му оказват натиск, то това бяха опитите да го подкупват. Но отново преглътна яда си. Щеше да разбере какво ставаше в планината! Ако Франке си въобразяваше, че може вечно да крие от него, значи и представа си нямаше на какво е способен един полицай, когато здраво се вкопчи в даден случай. Вече бе започнал — разбира се, без знанието на Франке да събира информация за него и най-вече за планината и бе открил някои неща, които никак нямаше да се харесат на Франке.
— Колко време още ще трябва да играя този театър?
— Точно заради това съм тук, за да го изясним. — Франке си наля още кафе и погледна часовника. — След час ще отлетя с един хеликоптер за Женева. Трябва да поговоря там с някои хора. Още не знам кога ще се върна. По всяка вероятност след няколко дни. През това време вие ще трябва сам да движите нещата. „Като че ли досега не го правех“ — ядосано помисли си Роглер.
— Страхувам се, че ще трябва да продължим с играта поне още няколко дни — продължи Франке. — Може би още седмица, а ако се наложи, и две.
— Още една седмица! Полудяхте ли? — простена Роглер.
— Ако е нужно, и по-дълго — повтори Франке невъзмутимо.
Роглер само го погледна. Така наречената специална част, която ръководеше, бе блокирала по заповед на Франке вече половината район. Катастрофата на железопътната линия и без друго бе довела до хаос в Аскона и северната част на Лаго Маджоре, а което остана незасегнато от нея, пострада от уличните заграждения, полицейските проверки и неочакваните хайки в хотелите и увеселителните заведения, които се провеждаха непрекъснато. За Роглер това беше допълнително доказателство, че събитията в Гридоне не се дължаха на аномалии в гравитацията, както твърдеше Франке. Само че той не можеше до безкрайност да играе този фарс. Още отсега всеки трети гост в хотелите на Аскона беше журналист. И ако на планетата имаше друг човешки вид, по-упорит от полицай, то това бяха репортерите, когато надушеха сензация. Слуховете, които Роглер бе чул, се простираха от разкриването на заговор срещу швейцарското правителство до приземяването на извънземни върху Гридоне. Разбира се, всичко това не бе сериозно. Но старата поговорка, че и сляпата кокошка някой ден намира зърно, си беше вярна и когато наоколо щъкаха сто хиляди слепи кокошки, рано или късно някоя от тях щеше да клъвне зрънцето. На Роглер хич не му бе приятно да прочете отговорите на всичките си въпроси в някой булеварден вестник, докато той самият гонеше несъществуващите терористи.
Тъкмо щеше да зададе следващия си въпрос, когато изпод якето на Франке се чу слаб писукащ звук. Франке остави чашата с кафето, бръкна в джоба си и извади оттам малък мобифон. Разтвори го и се обади. Последвалият разговор продължи не повече от минута. Участието на Франке се състоеше в произнасянето на две-три кратки думи, но от погледа на Роглер не убягна изражението на лицето му — нещо явно много го обезпокои. Франке изключи телефона и го пъхна обратно в джоба си, без да се сбогува.
— Страхувам се, че ще трябва да променя плановете си. Много ми се искаше да закуся на спокойствие с вас и да обсъдим някои неща, но това ще трябва да почака.
