— И какво е то?
— Казах му… казах му, че сме стари приятели. Помислих си, че така ще е по-добре.
— Така ли? И защо?
— Ако му бях казала истината, нямаше да дойде. Името ви… не му беше съвсем непознато, разбирате ли?
— Значи, стари приятели, така ли?
— Ще трябва да си говорим на „ти“. Наричайте ме Ангелика, или направо Агни, ако така ви харесва повече. Но само не Гели — така ми казват хората, които ме мразят. — Тя изви вежди в престорен гняв.
Варщайн се засмя против волята си. Много добре знаеше, че замисленият театър може да продължи не повече от час. Но нямаше значение, важното бе веднъж да седнат в самолета.
— Тогава вие ми казвайте Франк.
— Не искам… Мъжът ми се казва така и ми изглежда малко… малко смешно.
Целият фарс все по-малко харесваше на Варщайн, но пък от друга страна не си заслужаваше да се водят безкрайни разговори по темата.
— Ангелика, добре.
Макар че Агни беше по-кратко и сигурно би и харесало повече. Но той винаги е бил противник на американизацията на родния му език и сега не виждаше причина да престъпна принципите си.
Прекосиха залата. Ломан небрежно се бе подпрял на бара до гишето, което обслужваше пътниците, и от пръв поглед стана несимпатичен на Варщайн, макар че го видя само в гръб. Беше висок, слаб мъж в износен джинсов костюм и с мръсни обувки. Дългата му коса също не бе чиста, а на лявата си ръка носеше безвкусен пръстен с печат. На рамото му висеше преметната чанта с фотоапарат, а до него на земята бе оставен един куфар „Самсонайт“. Когато Ангелика и Варщайн се приближиха до него, той остави бирата си и измери Варщайн от главата до петите с продължителен, не особено приятен поглед. Макар че бе облегнат, ръстът му надвишаваше този на Варщайн почти с цяла глава, което правеше погледа му още по-презрителен.
— Значи вие сте Варщайн — изрече най-сетне мъжът. Доста странен поздрав!
— Известният Франк Варщайн. Виждал съм ваши снимки, но си ви представях малко по-различен.
— Това са ми казвали и други ваши колеги — отвърна Варщайн. Улови предупредителния поглед на Ангелика, но му беше много трудно да се владее. Спрямо журналистите бе предубеден, но сега беше почти сигурен, че този път предубежденията му са основателни. Ломан се засмя, но Варщайн разбра, че бе схванал думите му точно така, както той искаше. Може и да не му беше симпатичен, но в никакъв случай не беше глупав.
— Е, щом вече всички сме тук, можем да тръгваме. След малко машината излита, вече се качват пътниците. Носите ли билета си?
Преди Варщайн да може да каже нещо, Ангелика отвори чантата си, извади един билет и му го подаде.
— Първа класа? — попита изненадано Варщайн.
— Поемам всички разходи — каза Ломан. — Надявам се, че цялата тупурдия си заслужава.
Варщайн с мъка се удържа да не каже нещо. Взе куфара си, изчака Ангелика и Ломан също да вземат своите и ги последва.
Тримата наистина бяха последните пътници, които се качиха на борда. Варщайн влезе в самолета много бавно и със смесени чувства. Мразеше да лети и пътят по ръкава, който отвеждаше в машината, никога не му се бе струвал така дълъг, както днес. Когато прекрачеше през вратата на кабината, вече нямаше връщане назад. Долу в залата, докато минаваше през проверката за оръжие, та дори и сега, можеше да се обърне и да се върне у дома, без значение какво щяха да си помислят Ангелика и Ломан. Можеше да продължава да си внушава, че е направил грешка, идвайки тук, и в последния момент се е осъзнал. Но седнеха ли в самолета, на швейцарска територия, вече ставаше невъзможно. А не го беше страх от нищо така, както да се върне в Гридоне. Стъпките му се забавиха, а когато прекоси кръга точно пред вратата на самолета, съвсем спря. Ломан бе избързал напред и не видя нищо. Ангелика застана на две крачки пред него и го погледна с ужас в очите. Не каза нищо, но явно разбираше какво става в душата му. Видя една от облечените в бяло и синьо стюардеси на Луфтханза нетърпеливо да му маха. Резките и движения и погледът не можеха да го заблудят, когато с професионална усмивка тя се наведе през рамото на Ангелика и попита:
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Варщайн поклати мълчаливо глава. Усещаше острия и поглед върху себе си и предположи какво впечатление е направил. Бе облякъл най-хубавия си костюм, но и той бе износен, а лицето му носеше отпечатъка на живота, който бе водил през последните три години. Професионалната етика и забраняваше да забележи тези неща, но Варщайн имаше достатъчно опит в общуването с хора като нея, за да знае много добре какво си мислеше за него.
— Наред ли е всичко? — попита стюардесата.
— Да, да. — Опита се да се усмихне, но не бе сигурен дали е успял. — Само малко… Просто рядко летя, разбирате ли? Исках да се насладя на момента.
— Разбирам. Но вече трябва да влезете. Ще излетим навреме.
Варщайн направи крачка напред, мина край нея, а втората вече го отведе в самолета. Решението бе взето, вече нямаше връщане назад. За да се върне сега, му трябваше повече смелост, отколкото да продължи.
Отправи се към мястото, означено на бордната му карта, и в следващата половин секунда се наслади на учудения поглед на стюардесата, когато го видя да сяда в първа класа. Но малкият му триумф продължи само докато погледна в лицето на Ломан, където прочете същата смесица от презрение и злорадство, с които го гледаше долу в халето. Изведнъж разбра, че и журналистът знае доста неща за него, вероятно много повече, отколкото му се искаше. Запита се дали бе разбрал това от Ангелика или от собствени разследвания и макар че нямаше никакво значение, му се прииска да е второто. Вероятно така и беше. Преди години, макар и не толкова отдавна и за кратко, бе обект на обществения интерес и за хора като Ломан нямаше да е никак трудно за кратко време да разберат за него всичко, което искаха.
— Все още ли ви е страх да летите? — подигравателно попита журналистът, когато Варщайн несръчно и с треперещи пръсти се опита да закопчае колана си.
— Малко — отвърна той. — Някои неща никога не се променят.
— Или ви е страх да се върнете там? — продължи Ломан.
— Ако беше така, сега нямаше да съм тук, не мислите ли? — остро отвърна Варщайн. Враждебността му се блъсна в журналиста, без да остави никаква следа.
— Ще си проличи, когато стигнем. Любопитен съм каква ще е реакцията на вашия приятел доктор Франке, когато ви види отново.
— Нямам намерение да се виждам с него. — Варщайн не успя да прикрие съвсем ужаса в гласа си. Това бе нещо, за което до този момент не бе мислил, макар че бе ясно като бял ден. Ако наистина нещо не бе наред с Гридоне и произшествието наистина не бе терористична акция, щяха да срещнат там Франке. Бе толкова сигурно, колкото и че дяволът живееше в Ада.
— Едва ли ще успеете да го избегнете — каза Ломан. — Във всеки случай нямам намерение да го оставя да се измъкне. Не и ако предположенията на приятелката ви са верни.
— И какво предполага тя? — хладно се осведоми Варщайн.
Ломан вдигна вежди и усмивката му вече не изглеждаше толкова надменна, както преди малко. Варщайн бе сигурен, че следващите му думи щяха да му дадат възможност още сега да започне скандала, за който се бе настроил още от самото начало. Съзнаваше, че не беше прав за Ломан. Независимо какво мислеше за журналистите и какъв опит имаше с тях, всички не бяха еднакви. Но и никога не бе имал намерение да му дава шанс.
Стюардесата дойде да се увери, че правилно са закопчали коланите си и появата и задуши зараждащия се скандал. Засега. Когато си тръгна, Варщайн демонстративно изви глава настрани и се престори, че съсредоточено гледа през прозореца. Ломан бе достатъчно умен да остави нещата така. Поне по време на полета щеше да е спокоен.
Вратите на кабината се затвориха точно на секундата и далечният шум на двигателите се превърна в нетърпим грохот, когато Еър-бъсът бавно зарулира по стартовата писта. Нервността на Варщайн се засили и
