— Неприятности? — Роглер сам се учуди на злорадството в гласа си, но Франке не му обърна никакво внимание. Изведнъж бе станал доста нервен.
— Не съвсем, но могат да се появят. — Той стана от мястото си. — Придържайте се към уговорката ни, докато се върна.
На Роглер напътствието му се стори напълно излишно. Вече бе почти сигурен, че голяма част от арогантността на събеседника му имаше за цел единствено да го унизи, Франке беше човек, който се наслаждаваше на притежаваната власт и още повече на това, че можеше да кара другите да я усещат.
Франке се обърна и тръгна, без да се сбогува. Роглер изчака да излезе от помещението и чак тогава започна да закусва. За негова изненада дори му бе вкусно. В отсъствието на Франке и апетитът му се върна.
През последните десет минути от пътуването Варщайн вътрешно се късаше от яд и нервността му се увеличаваше с всяко леко прищракване на таксиметровия апарат. Знаеше, че летището Франц-Мозеф Щраус е доста отдалечено от града, но не знаеше колко точно. А най-вече не предполагаше, че разстоянието така чувствително се отразява върху брояча. Сумата безмилостно се приближаваше към магичната граница от петдесет и четири марки — магична, защото точно толкова пари имаше в джоба си, след като бе събрал всичките си налични средства и бе върнал бутилките от бира, разхвърляни из жилището му. Беше сигурен, че с тях ще може да стигне до летището, а даже и да изпие бира или в най-лошия случай поне едно кафе. Сега вече бе убеден, че няма да успее.
Трябваше да послуша вътрешния си глас и да изхвърли папката на Бергер заедно със спомена за нея и цялата история през прозореца, обезсърчен си мислеше Варщайн. Предупреждението бе достатъчно силно. Вероятно така и щеше да стори, ако случайността не се бе намесила — или това, което той смяташе за случайност. Всъщност дълбоко в себе си вече бе убеден, че на света нямаше нищо случайно, но може би не бе осмислил добре този факт, за да го приеме напълно.
Въпросната случайност го навести горе-долу три часа след тръгването на Бергер и се яви във вид на нечистоплътно дребно човече, което потропа на вратата му по поръчение на някаква инкасо-служба, изпълняваща абсурдните искания на бившата му жена. Само преди два дни Варщайн щеше да подмине последвалата грозна сцена с вдигане на рамене, имаше достатъчно опит с подобни ситуации. Само че този път не стана така. Инкасаторът си тръгна като всички негови колеги преди това и заплахите му не трябваше да подействат на Варщайн — не можеха да вземат нищо от човек, който не притежаваше нищо. Агнес знаеше това толкова добре, колкото и той. Но посещението имаше друг, съвсем неочакван ефект: Варщайн осъзна, че Бергер беше права. Животът му бе тръгнал по отвесна плоскост, на която краят не се виждаше и скоростта на движението му надолу ставаше все по-голяма. Ако въобще имаше все още някакъв изход, то това беше скокът встрани, скок в неизвестното, който в най-лошия случай можеше да свърши като началното пътуване, само че по-бързо. Бергер имаше право: нямаше какво да губи. Абсолютно нищо.
И така той разгърна папката с всички изрезки от вестници и съобщения за Гридоне и странните случки в околността и измъкна бележката с адреса и която бе залепена на последната страница. Обади се от телефонната кабина от отсрещната страна на улицата. Тя не изглеждаше много изненадана. Може би бе очаквала да се обади. Уговориха се за следващата сутрин в шест и половина на летището. Варщайн потвърди автоматично, без да се замисля, и чак след това се усети, че при начина на живот, който водеше, такава уговорка не биваше да се приема без условности. Но последната гордост, която му бе останала, не му позволи да и позвъни отново.
Варщайн погледна за пореден път брояча, установи, че сумата бе надминала петдесет марки, и със свито сърце се наведе напред и потупа шофьора по рамото. Последното нещо, което желаеше, бе скандал с разгневен шофьор.
— Можете да спрете тук — каза той.
Шофьорът моментално натисна спирачката и понечи да включи мигача, но дръпна ръката си и погледна първо Варщайн, после издигащия се в далечината купол от метал и стъкло — сградата на летището. Бяха на три километра от него, а може би и повече.
— Сигурен ли сте? Не остава още много и…
— Ще извървя останалия път пеша. Малко чист въздух ще ми дойде добре. Пък и утрото е толкова хубаво.
Шофьорът на таксито го измери с поглед, сякаш се съмняваше в разсъдъка му, но послушно отклони колата вдясно и се наведе да изключи брояча.
— Както желаете. Дотук прави петдесет и две марки и шейсет.
Варщайн извади портмонето си, измъкна оттам две смачкани десетачки и взе да брои дребните монети, които го издуваха. Шофьорът го наблюдава известно време, като поклащаше глава и накрая каза:
— Ясно-о. Май няма да стигнат, а?
— Страхувам се, че не — Отвърна Варщайн. Ситуацията бе много неприятна, много по-неприятна, отколкото си представяше, макар че от няколко години насам бе свикнал да води такъв живот.
— Колко имате?
— Недостатъчно — опита се да се измъкне Варщайн.
— Добре. Изсипете сега всичко тук на предната седалка, после ще го преброя. Още докато Варщайн се чудеше как да разбира думите му, шофьорът запали колата, изчака пролука в потока от автомобили и потегли.
— Но аз не мога да…
— Не е нужно — прекъсна го шофьорът. — Няма да се разоря за три километра. Пък е и приятно да срещнеш честен човек. — Той се засмя, поглеждайки в огледалото втрещената физиономия на пътника си. — Ако знаехте само колко често ми се е случвало пътниците съвсем случайно чак накрая да забележат, че са взели малко пари. А пък и без друго трябва да отида до летището, за да обърна.
Това последното си беше, разбира се, чиста лъжа, но Варщайн му бе благодарен за нея.
Беше му благодарен и за това, че изминаха остатъка от пътя в мълчание и мъжът не се опита да подхване разговор, като например му зададе оригиналния въпрос, дали е имал и по-добри времена.
Колата премина край единия от трите главни входа, Варщайн благодари с мълчаливо ръкостискане на своя благодетел и слезе. Беше доста топло, макар че бе още рано. Като знаеше къде отиват, Варщайн предвидливо си бе облякъл пуловер и дебело яке, но само след няколко минути взе да се поти. Не се бяха уговорили за точно определено място, където да се срещнат, и това явно бе грешка. С изключение на предназначението му сегашното летище Франц-Йозеф Щраус нямаше нищо общо с предишното. Бе най- малко двойно по-голямо, а по домашному уютната преди малка зала бе превърната в лабиринт от стъкло, мрамор и хромирана стомана, в която трудно можеше да бъде открит определен човек. Въпреки това не се наложи дълго да търси Бергер. Не след дълго някой извика името му. Обърна се и я видя да идва забързано към него. Носеше същия светъл летен костюм, с който бе облечена предния ден, и на дясното и рамо висеше малка пътна чанта.
— Добре, че дойдохте. Вече си мислех, че сте променили решението си.
— Пътят се оказа по-дълъг, отколкото мислех — смутено отвърна Варщайн. — За първи път идвам тук. Преди винаги съм летял от Рием.
— Е, не е чак толкова дълъг… — Тя не продължи мисълта си и с усмивка вдигна рамене: — Вярно, забравих. Не обичате да летите.
— Наистина знаете доста за мен. — Варщайн не бе много сигурен дали това му харесва или не.
— Нали ви казах, че мъжът ми беше ваш почитател.
— Инженерите по измервателна техника нямат почитатели — спокойно каза Варщайн. — Не и аз. Преди тя да успее да каже нещо и да направи ситуацията още по-конфузна, Варщайн попита: — Къде е приятелят ви?
— Ломан ли?
За секунди Варщайн се заслуша вътре в себе си, но името нищо не му говореше. Или поне не беше от тези имена, с които бе имал работа.
— Да, репортерът.
Бергер се обърна, потърси с поглед и посочи в тълпата:
— Чака ни там отзад. — После се поколеба и продължи: — Има още нещо, което не ви казах…
