кон. Спря се за момент пред металната стълба, която водеше в кабината, и се зачуди дали да не се качи. Но и оттук съвсем добре можеше да види какво има вътре. Ако е имало някого, щеше да е паднал долу. А може би го беше и страх какво ще види. Продължи напред, стигна до стената и се вгледа внимателно в нея.
И тук нямаше нищо особено. Пробивните глави не се въртяха, но от пръв поглед Варщайн не можеше да разбере причината за това. Скалата не беше по-твърда от обикновено, нямаше напречни пластове, нито включвания на кварц или кристал — неща, които и без друго при нормални обстоятелства не трябваше да попречат на този каменоядец. Пред него беше най-обикновеният, много твърд, но съвсем нормален черен гранит на Гридоне, който тази машина от години ядеше, без да изгуби и един-единствен зъб.
Но после видя още нещо. Не бе непременно онова, което търсеше, и определено не това, което бе спряло машината. Точно пред него, на по-малко от два метра височина върху стената, от единия до другия край на тунела се проточваше тънка права синя линия. Варщайн се приближи, воден от любопитство, и включи лампата си. Линията не изчезна, значи не е била зрителна измама. Но не беше и от естествен произход. Протегна ръка и я одраска. Под ноктите му остана синя боя. Някой бе чертал върху скалата. На място, което до вчера вечерта не можеше да бъде достигнато.
Варщайн се отдръпна крачка назад и вдигна глава. Жълтият кръг на лампата му послушно облиза стената и разкри други сини линии, които се преплитаха в сложна плетеница върху цялата стена. Стоеше много близо, а и фрезата бе изяла много от фигурите, но въпреки това можеха добре да се различат. Геометрични фигури, разположени твърде равномерно, за да са игра на природата. Колкото повече се оглеждаше, толкова повече странни чертежи откриваше: линии, фигури, които много приличаха на руни, но и бяха много по-различни, змиевидни линии, които бяха част от картината, разрушена от фрезата. Линиите бяха толкова тънки, сякаш нарисувани с фин молив, и от пръв поглед не се виждаха. Но когато вече си ги видял, не можеш да откъснеш поглед от тях. Някой бе нарисувал странните и сложни картини на място, което допреди време бе недостъпно за човека.
Хистерията отново се завърна, този път придружена от своята посестрима — паниката, но Варщайн бе твърде шокиран, за да може да се бори с тях. Беше прав! В планината имаше нещо! Нещо лошо, много опасно, нещо много по-старо от човека, може би старо колкото светът. И те го бяха събудили, то вече бе свободно и гневно и трябваше да платят жестока цена за своеволието си! Днес сутринта щеше да се изсмее на подобни мисли, но застанал пред неподвижната огромна машина, пред странната светлина и тайнствените линии и фигури — печата, който бяха разчупили! — за първи път в живота си проумя, че имаше неща, които не можеха да се обяснят със средствата на науката и логиката. Имаше сили, много по- древни от човека и неговата уж всесилна наука и много по-могъщи от него. Доказваха го тези линии, които без съмнение бяха начертани от човешка ръка. Но не бе възможно човекът да е стигнал дотук, защото мястото се намираше под петкилометров слой гранит и…
Може би единствено за самозащита разумът му намери обяснение, което му помогна да не рухне съвсем. Изведнъж се изсмя — силно и пискливо, и скалистите стени подхванаха звука, разкъсаха го и го върнаха като писък в ушите му. Но това бе единственото възможно обяснение.
Някой бе идвал тук. Вчера вечерта, след края на смяната. За разлика от друг път през тази нощ не бяха продължили работа, а бяха изключили фрезата, за да извършат спешни поправки по електрониката. Някой се е промъкнал незабелязано и е начертал линиите върху стените. При други обстоятелства Варщайн би сметнал това обяснение за такова, каквото си и беше — невероятно. Ремонтът бе продължил цяла нощ, една бригада от десет техници и поне още толкова обслужващ персонал са били тук през цялото време. Всеки час престой на машината струваше на компанията много пари.
Но тези подробности сега бяха без значение. Това бе единственото обяснение и така трябваше да бъде. После щеше да мисли как незнайният художник бе успял да нарисува картините си пред погледа на двадесет зрители, без те нищо да забележат. А дали не е някой от техниците? От ниско платени интелектуалци с доста странно чувство за хумор, каквито всички бяха, можеше да се очаква да утъпкват кръгове в нивата на нищо неподозиращ селянин.
Полека-лека взе да се успокоява, но мислите му за причината за неговото присъствие тук не изчезнаха — трябваше да открие какво е станало с мъжете от строителната бригада. Колкото и странни да бяха рисунките, те не обясняваха мълчанието им. Едно нещо се изясни със сигурност до този момент — мъжете не бяха тук. Причината, поради която не бяха отговорили на повикването на Франке, не бе повредена радиостанция, тях просто ги нямаше.
Отново взе да го обзема непонятно чувство за недействителност на мястото, където се намираше. Против волята очите му зашариха търсещо по стената и откриваха все повече детайли. Нищо от това, което виждаше, не му напомняше на нещо вече видяно, но колкото повече гледаше линиите, толкова повече се засилваше чувството за опасност. А може би бе и някакво предупреждение? Но каквото и да беше, бе много силно, за да не му обръща внимание.
Варщайн отмести бързо поглед от стената и се върна няколко метра назад, докато стигна до стълбичката за кабината на машиниста. Фрезата имаше собствена радиовръзка с външния свят. Може би все още функционираше?
Изкачи се по нея и наведе глава, за да не се удари о предпазните стоманени плочи. После протегна ръка да вземе телефонната слушалка от арматурното табло. Ръката му обаче не достигна докрая и остана да виси протегната във въздуха.
В следващите десет секунди не можеше да направи никакво движение, само гледаше с широко отворени очи към другия край на тунела, който се виждаше през прозореца на машината.
Ето ги. Всичките двадесет и пет човека. Бригада деветнадесет не бе изчезнала. Мъжете седяха в кръг от другата страна на машината, хванати за ръце, напълно неподвижни и с наведени глави.
Варщайн усети как по гърба му пропълзява огромен леден паяк и го стяга в безбройните си крака. Кожата му сякаш се наелектризира. Вече не можеше да контролира дишането и ударите на сърцето си. Това, което виждаше, бе много повече от онова, което бе очаквал. Дори и при нормални обстоятелства гледката щеше да е абсурдна. Така наредени в кръг, мъжете сякаш медитираха или се молеха. Бързо успя да установи, че не спяха. От време на време някоя от фигурите лекичко помръдваше и Варщайн чуваше едва доловимо бръмчене и шепот. Звуците бяха много тихи, почти на границата на човешкия слух, но ефектът бе като при картините на стената — веднъж усетени, звуците след това по-лесно се улавяха. И тук, както при линиите, имаше система и колкото и да не му се искаше да го признае, не можеше да не я забележи. Тази система свързваше двете неща — изображенията върху стените и шепотът на хората кореспондираха помежду си по начин, който го караше целият да трепери.
Варщайн дълго време стоя неподвижен и гледа насядалите в кръг мъже. Накрая с мъка успя да овладее първо волята, а след това и тялото си.
Безкрайно бавно и с треперещи колена заслиза от другия край на стълбата. Не се стараеше да не вдига шум, но мъжете сякаш не чуваха нищо. Нито един не пусна ръката на съседа си, не вдигна глава и не спря зловещото пеене. Варщайн стигна до кръга и спря.
Отблизо видът на мъжете бе още по-зловещ. Лицата им бяха абсолютно безизразни и отпуснати, погледът в полуотворените очи бе пуст и помътнял.
Варщайн протегна ръка да докосне едно от телата, но в последния момент се отказа. Нещо странно струеше от тях. Не нещо, което го караше да се страхува, но… Да, беше нещо почти свято. Не биваше да ги докосва и да им пречи в това, което вършеха. Отстъпи назад и отново се вгледа в лицата на мъжете, този път по-внимателно.
Изражението не бе еднакво при всички, както му се бе сторило в първия момент. Много от лицата наистина бяха отпуснати и безизразни като по време на сън или транс, но някои издаваха силни чувства — възбуда, радост, недоумение, но и нещо, наподобяващо страх, дори ужас. Освен това не се държаха непрекъснато за ръце — от време на време някой пускаше другаря си и чертаеше с пръсти във въздуха сложни фигури. Варщайн откри, че някои бяха начертали такива фигури и в пръстта пред себе си. Воден от любопитството си, той приближи и се наведе над един от мъжете, който в момента чертаеше пред себе си фигура от червени, преплитащи се линии. Веднага се дръпна ужасен. Мъжът нямаше в ръката си молив. Червените линии бяха от кръв. Пръстите му толкова дълго бяха чертали върху твърдия камък, че кожата се бе протрила и течеше кръв. Сигурно изпитваше силна болка, защото лицето му бе изкривено от болка. Въпреки това не спираше да чертае линии и кръгове върху гранита.
— Спрете, за Бога! Какво правите?! — Варщайн забрави ужаса си и страхопочитанието, които го бяха
