близостта и. Тази жена го караше да става нервен и да се гневи. А беше нервен, защото от три години нито една жена не се бе приближавала толкова близо до него, без да си бе платил за това. И го обземаше гняв, защото знаеше, че тя го прави точно заради това. С режещ глас и единствено, за да я нарани, попита:
— Май наистина сте готова на всичко само за да дойда с вас, а?
Тя се вцепени, махна ръката си от бирата и почти на бегом направи две крачки назад. Варщайн отвори бирата, отпи глътка и реши, че е време да посипе още малко сол в раната.
— Така ли е? Толкова ли много обичате съпруга си, че сте готова да легнете с мен само за да дойда с вас и с онзи драскач? Или просто сте от ония хора, които не понасят да им се отказва?
Най-накрая видя в очите и очакваната реакция! Нищо от онова, което бе казал или направил преди, не я бе изненадало, но не беше подготвена за удари под пояса. Болката, ужасът и отчаянието в очите и се превърнаха в пламтяща ярост.
— Вие… вие…
— Какво? — прекъсна я Варщайн. На самия себе си изглеждаше такъв простак и такова нищожество, каквото никога досега не е бил. По-късно, когато вече си бе отишла и когато още веднъж премисли и си представи всичко, направи важен извод: че не помага да нараняваш другите, когато сам си наранен. Само че от това просветление не му стана по-леко. Точно напротив — нещата още повече се влошиха.
Въпреки това не взе думите си обратно, нито съжали за всичко, което бе направил в нейно присъствие. С бирата в ръка посочи вратата:
— Вървете си! И не забравяйте папката!
Тя гледаше втренчено зелената папка и очите и се пълнеха със сълзи. Вече не се опитваше да ги сдържа. Варщайн напразно се опитваше да си внуши, че са само сълзи от яд. Цели десет секунди тя стоя напълно неподвижно, после сграбчи чантата си, врътна се на токовете и така затръшна вратата след себе си, че Влад ужасен се стрелна върху най-горната полица с книгите и събори всичко на пода. Папката остана на масата.
Когато остана сам, Варщайн се разтрепери целият. Звукът от стъпките и по коридора проникваше през тънката врата, после всичко заглъхна от шума на асансьора. Той преброи наум до тридесет, обърна се и отиде до прозореца. Точно в този момент Бергер се показа пред къщата. Пресече тичешком улицата, без да се оглежда за идващи коли, и се качи в един тъмночервен Остин-мини, който беше паркиран на отсрещната страна на улицата.
Защо направи всичко това? Искаше да се отърве от нея и мислеше, че няма значение на каква цена. Но не беше така. Тялото му продължаваше да трепери, а ръката му така се тресеше, че едвам удържаше бирата. Изпи я на бързи глътки, дръпна се от прозореца и захвърли празната кутия в ъгъла. Тя издрънча и събори част от празните съдове, натрупани в мивката. Влад изкоментира катастрофата с гневно съскане. Успокоението не идваше, ставаше все по-зле. Ръцете му вече не трепереха, а конвулсивно се свиваха, сърцето му лудо биеше и целият бе облян в студена лепкава пот. Твърде късно! Всичко, което направи, бе единствено за самоотбрана, но го направи твърде късно. Бергер бе събудила духовете на миналото и нямаше сила на света, която можеше да ги натика обратно в пропастта, където той три години ги бе държал затворени. Знаеше, че един ден така или иначе ще излязат, но не предполагаше, че ще е днес. И не по този начин.
Може би това си беше в природата на злите духове — да идват тогава, когато най-малко ги очакваш.
Ако още можеше да вярва на часовника си, бе му трябвало много повече време от предполагаемия един час, за да извърви остатъка от пътя. Ходенето бе станало още по-трудно и макар да знаеше, че няма да срещне друг влак, не се осмели отново да се качи на релсите и да върви по траверсите. Преди десет минути подмина последната стрелка. Отдавна трябваше да е видял края на тунела и мъжете, които работеха там. Да не говорим пък за мощната фреза. Най-малкото трябваше да я чуе — трясъкът от диамантените ножове понякога се чуваше далеч извън тунела, защото тесният каменен канал действаше като фуния, която многократно увеличаваше всеки звук.
Не искаше да върви по-нататък. Би дал всичко да може да се върне или поне да остане на място, защото бе сигурен, че ако продължи до края на тунела, ще открие нещо ужасно. Това, което ставаше, не бе просто техническа неизправност или авария. Мъжете сигурно са мъртви. Затрупани, задушени или умрели по някакъв друг незнаен начин, защото ако беше техническа повреда, поне един щеше досега да е тръгнал да търси помощ и той трябваше да го срещне. Макар че имаше само малката лампа върху каската си, светлината напълно достатъчна, за да вижда сравнително добре наоколо. Не срещна никого. Не чу никакви викове, никой не се обади по радиостанцията. Ами ако фрезата е гръмнала? Или пък пластовете са се срутили? Избухването на газ бе почти изключено, но имаше хиляди други неща, които можеше да са се случили. Имаше лъчения, които можеха да побъркат човек. Имаше масови хистерии, имаше… Всичко бе възможно. Само Господ единствен знаеше какво се криеше в проклетата планина и какво бяха разбудили със своеволните си действия. Варщайн усещаше как полека-лека бе на път сам да изпадне в хистерия. Но това, че го осъзнаваше, не помогна. Продължи да върви с все по-бавни и по-малки крачки и макар че с всяка изминала секунда въображението му рисуваше все по-големи ужаси, които може би го очакваха в края на тунела, не бе в състояние да спре. Каквото и да имаше там отпред, то го привличаше като магнит.
По негова преценка отдавна трябваше да е стигнал края на пробива, когато видя светлината. В първия момент бе само матов блясък, който потъна в светлината на собствената му лампа. Варщайн я изключи и затвори за миг очи, за да свикне с тъмнината. Когато ги отвори, видя по-ясно светлината. Не беше фар, както му се стори в началото, нито лампа, но не беше и светлина от огън. В края на тунела, на разстояние, което не можеше да прецени, но което не можеше да е много голямо, искреше странна, мека бяла светлина. Колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-ярка ставаше тя. Само след няколко секунди вече го заслепяваше, а сянката му ясно се открояваше върху стените и пода. Струваше му се, че светлината е някак си избирателна, макар да знаеше, че това е невъзможно. Но там, където попадаше върху необработената скала, сякаш с ръката на старателен художник подчертаваше и най-малките детайли, а когато срещнеше подпори и колони, проводници и релси, така ярко светеше, че не беше възможно да се гледа в нея. Варщайн отбеляза всичко това само с бегъл поглед. Цялото му внимание бе насочено напред към светлината, която се приближаваше към него. Почти бе стигнал края на тунела и пред него имаше нещо. Различаваше само размита сянка сред море от бяла светлина, но неясните очертания му бяха достатъчни, за да разбере, че нещото отпред бе фрезата — стоманеното чудовище, което преди две години бяха докарали сред планината и което оттогава непрекъснато и упорито дълбаеше вътрешността и. Варщайн мислеше точно с тези думи, думи, които само допреди два часа едва ли щяха да му дойдат наум. Като всички тук и той се бе улавял да мисли върху глупавия въпрос, дали планината не живее някакъв свой живот. Творения като нея бяха толкова чужди и толкова непонятни за хората, че те никога нямаше да ги разберат. Сега вече знаеше, че това е така. Нещо се бе случило с него, докато бе вървял през променения до неузнаваемост тунел. Промяната бе много по-дълбока, отколкото си бе представял. Но вече я бе осъзнал и само се питаше какво ще последва след нея.
Ето я фрезата. Сянката на металния гигант така внезапно придоби пространствени измерения, че Варщайн се стресна и за миг замръзна на място. Нямаше никакво постепенно появяване — това, което преди части от секундата бе само сянка в белия кръг на светлината, изведнъж изникна пред него, както се бе случило преди това с влака. Машината бе на десетина метра пред него и макар че от единия до другия и край имаше горе-долу двадесет и пет метра, той различи и най-дребните и детайли с почти свръхестествена яснота. Сякаш тайнствената сила, която бе объркала сетивата му, сега за компенсация искаше да му покаже, че те могат да работят с непозната досега точност. Фрезата не работеше. Осемте огромни пробивни глави, състоящи се от множество диамантени дискове, бяха неподвижни. Кабината, в която трябваше да седи машинистът, се намираше в задната част на огромния корпус и отпред, от двете страни и отгоре бе защитена от стоманени плочи, за в случай че неочаквано се откърти парче скала. Най-отзад бе пробивният механизъм, който сега приличаше на сплескана о стената чиния. Сякаш никога не бе рязал най-твърдия гранит! Кабината беше празна. От мъжете, които работеха в края на тунела, нямаше и следа.
Варщайн мина покрай фрезата и се огледа да види следи от механични повреди. Не видя нищо. Бронираното тяло на огромната хлебарка бе прорязано от драскотини, заваръчни шевове и стоманени кръпки, но те не бяха причинили спирането на гиганта, бяха просто белези от безбройните битки на бойния
