проклетата планина!
— Те наистина много са ви наранили, нали? — каза тихичко Бергер. — Мъжът ми ми разказа. Следеше всичко, разбирате ли? Винаги е вярвал във вас. Все казваше, че вие сте правият, а не Франке и всички останали. Но не знаех, че толкова много са ви навредили.
— Никой не ми е навредил! Ако въобще някой го е направил, това съм аз самият. Но всичко е минало. Минало! И така е много добре. — Той затвори очи и въздъхна шумно. — Съжалявам, ако нещо се е случило на мъжа ви, но наистина не мога да ви помогна. Не искам да си спомням за тогава. Моля ви да ме разберете!
Ама че шега! — помисли си Варщайн. Сякаш четеше някой роман. Или слушаше диалог във филм. В истинския живот никой не говореше така. Спомни си, че жената му бе казала, че внимателно е обмислила всяка дума. Ако сега не я прекъснеше, ще трябва да чуе много повече от това, което не желаеше.
Странно. Макар че вътрешно бе много по-развълнуван, отколкото му личеше (и по-ядосан също), думите и подействаха. Вместо да стане и просто да я изхвърли, както искаше само преди секунда, той само втренчено я гледаше и Бергер изтълкува мълчанието му като подкана да продължи.
— Той изчезна. Преди седмица. Другите също.
— Кои други? — попита Варщайн, макар да имаше чувството, че въобще не иска да научава отговора на този въпрос.
— Колегите му. Всички, които тогава бяха заедно. Цялата бригада деветнадесет.
— Бригада деветнадесет ли? Какво е станало с тях? — Движението, с което Варщайн отдели поглед от екрана на компютъра и погледна новодошлия, издаваше много по-силно раздразнението му, отколкото острата нотка в гласа му. Бе отговорил съвсем механично и в продължение на половин секунда изпитваше неприятното чувство, че въобще не знае какво е казал, а камо ли пък какъв е бил зададеният въпрос. После от отговора си направи заключение за въпроса — поне дотолкова, че със следващите си думи да не се изложи съвсем.
— Смяната току-що започна, нали?
— Започна преди три часа — натъртено го поправи Франке. — И от половин час се опитваме да се свържем с бригадата, но не отговарят. — Лицето му се изкриви в гримаса. — Сигурно тези прок… подобрени радиостанции пак не работят. Не е за първи път. Вече започвам да мисля, че проклетата планина е купчина олово. Излъчваме с такава сила, че могат да ни чуят и на Луната.
Точно там Варщайн искаше да прати в този момент и Франке. Много добре знаеше защо Франке му разказва за проблемите със свръзката с бригада деветнадесет. На първо място, защото доктор Герхард Франке, неговият някогашен учител и ментор — при което ударението падаше изключително върху „някогашен“, — беше невероятен глупак, за който нямаше по-голямо удоволствие от това да товари другите със своите проблеми и след това да обира лаврите, ако те ги разрешаха. И на второ, разбира се, защото той, Варщайн, бе разработил модифицираните уоки-токи, благодарение на които се поддържаше връзката между ръководителите на обекта и работните групи във вътрешността на тунела. Бяха фантастични конструкции, които, ако имаха подходящото захранване, наистина можеха да осъществят връзка с Луната. Имаха само един-единствен малък недостатък: не функционираха във вътрешността на Гридоне. Варщайн изключи с отчаяно движение компютъра и известно време разтрива с палец и показалец носа си, преди да отговори. Беше уморен. Когато затвореше клепачи, пред очите му се въртяха зелени червейчета и леко го болеше главата — доказателство, че беше работил много дълго. Девет часа съсредоточено взиране в компютъра наистина бяха много, дори и за млад мъж като него, който току-що бе навършил тридесет и трябваше да се пръска от енергия. Прекъсването на Франке всъщност не му попречи кой знае колко. Последните два часа можеше и да не работи. И без друго, вместо да отстрани грешките в програмата, по която работеше от рано сутринта, май бе направил нови.
— Е, добре, бригада деветнайсет не отговаря. И какво общо имам аз с това? Сигурно са изключили радиостанциите и пак играят карти — помисли си наум. Нямаше да им е за първи път.
— Някой трябва да отиде вътре и да провери радиостанциите — каза Франке с такава радост в гласа, че на Варщайн му се прииска да му избие зъбите. — И понеже най-добре разбирате от това…
— … вие решихте да ми поверите тази важна задача. Разбирам.
Ни най-малко не беше изненадан. По-скоро щеше да се изненада, ако Франке не бе направил това предложение. Всъщност не бе предложение, а направо заповед. Но щеше да дойде и този ден — помисли си Варщайн, — когато веднъж завинаги щеше да изясни имаше ли право Франке да му нарежда. Само трябваше да намери някой, който да му отговори на този въпрос. Като изключим факта, че Франке беше глупак и надут пуяк, той беше и ръководител на целия строителен обект — тунела. Разбира се, доколкото останалите му разностранни занимания му оставяха време за това.
— Разбира се, ако това не ви обърква плановете — каза Франке усмихнато.
— Естествено — изръмжа Варщайн. Как ли би могъл да се заеме с нещо друго? — Изглеждате малко уморен. Сигурно доста работите? „По много глупави проекти, за които аз нищо не знам“ — това не го каза на глас, но то се четеше като с неонов надпис върху челото му. Варщайн с мъка преглътна гнева си.
— Не е ли с всички ни така?
— Прав сте. Но трябва да обръщате повече внимание на себе си. — Франке вдигна пръст и шеговито го заплаши:
— На никого не правите услуга, млади приятелю, ако се съсипвате от работа и после цяла седмица боледувате. Ценя ентусиазма ви, но от време на време хвърляйте по един поглед в огледалото.
— Така ли? — попита Варщайн. Хвърли последен поглед към компютъра, за да се увери, че е изключил всичко. Докато говореше, Франке се бе приближил зад гърба му, привидно без особена причина, просто така. В действителност обаче без съмнение искаше да хвърли поглед върху монитора, за да види програмата, по която Варщайн сега работеше. Варщайн и за секунда не се съмняваше, че след като си тръгне, той ще включи компютъра и ще рови вътре. Нека! При новите пароли и кодове, които бе инсталирал през последните дни, нищо нямаше да може да види. Франке щеше да се пръсне от любопитство, когато ставаше дума за неговата работа. Варщайн обаче упорито мълчеше и не казваше докъде е стигнал. Естествено, Франке можеше да му заповяда да му покаже всичко, но никога нямаше да го направи. Просто не бе в стила му.
— Изглеждате като самата смърт, момчето ми — рече Франке. Много добре знаеше, че така ядосва Варщайн и това беше единствената причина да го каже. Освен това имаше и право — независимо че изглеждаше на четиридесет и пет, спокойно можеше да бъде баща на Варщайн. Но отношенията между ученици и учители понякога са сложни. Особено когато учениците пораснеха и един ден станеха по-добри от учителите си. Варщайн беше по-добър от Франке, знаеше го. Всички тук го знаеха. Лошото в цялата история беше, че и Франке го знаеше.
— Срамота е — продължаваше Франке, — тук сме в едно от най хубавите места в Европа, че даже и в света, хиляди хора плащат луди пари да дойдат на почивка, а какво правите вие?
— Пробивам дупки — отвърна Варщайн и стана.
— И не само в планината, ами и в здравето си — допълни Франке. Сега ставате и приключвате работа! Това не е съвет, а заповед. Вземете една кола и отидете да видите какво става в тунела с онези радиостанции. И не се връщайте до края на деня!
А тази проверка ще продължи много по-дълго от работния ми ден тук — помисли си ядосано Варщайн. Тунелът вече беше минал границата на петте километра. Само за отиване и връщане щеше да трябва цял час, без да брои времето за проверка на радиостанциите. Проклет задник такъв!
Можеше да протестира, при това с успех. В края на краищата беше инженер, а не електротехник! Но се отказа от намерението си и Франке много би се учудил, ако знаеше защо.
Разходката в планината му идваше много добре. Докато се върнеше, вече щеше да е късно, а той още отсега беше толкова уморен, че веднага щеше да се строполи в леглото и тутакси да заспи. Още една спечелена вечер, в която нямаше да лежи буден и да чака до безкрайност съня.
Франке се заблуждаваше, мислейки, че той не цени красотата на това кътче, където се намираше. Точно обратното! Варщайн беше сигурен, че това е едно от най-красивите места на планетата. Изгледът от края на платото, върху което се намираше селището с бараките на работниците, бе фантастичен. И при лошо време се виждаше цялото Лаго Маджоре и много голяма част от местността зад него, вече в Италия.
