— Силициевите батерии тук ли? — той вдигна рамене. — Петстотин години? А може би и само двеста и петдесет, кой знае? Никой не е изпробвал, разбирате ли? Естествено, нашите специалисти ще пипнат всеки болт тук вътре, но не се надявайте, че ще открият нещо.
Роглер и без друго не хранеше никакви надежди, не и след всичко, което видя. Не бе нужно човек да разбира от техника, за да проумее, че нещо е невъзвратимо повредено.
Присъствието на Франке го караше да се чувства още по-зле и той погледна към вратата. Другите двама все още стояха до релсите, разговаряха и не даваха вид, че искат да се качат при тях. Франке улови въпросителния му поглед и поклати глава.
— Само ние двамата — каза той. — Всичко, което говорим тук, засяга само вас и мен, поне в момента.
— Значи знаете какво се е случило?
— Не — отвърна Франке. Този път погледна Роглер право в очите и на него му бе трудно да не му повярва. — Но има няколко…да ги наречем теории. Доста странни теории за мен, да си призная честно. Но не бива да се подхранват слуховете, нали разбирате?
— Какви теории?
— Едва ли бихте разбрали — отвърна Франке.
По лицето му пробягна мигновена усмивка, след това продължи нервно:
— Не исках да ви обиждам, но аз самият не ги разбирам. Ако се опитам да ви ги обясня, сигурно ще наговоря куп глупости.
Това вече Роглер много добре разбираше. Ако съществуваше някаква научна теория, която да обяснява факта, че само за няколко секунди цял един влак остарява също с толкова векове, колкото секунди са изминали, то на света имаше сигурно трима души, които я разбираха, и той положително не беше един от тях. Пък и отговорът на всичките му въпроси не му бе нужен непременно сега. Подходът му към нещата бе друг. Бе свикнал не моментално да търси обяснение, а първо да огледа фактите независимо колко убедителни или объркващи бяха. Но в момента ядът му към Франке бе твърде силен, за да може да го потисне.
— Отговорете ми на един въпрос, доктор Франке — каза той, като така наблегна на академичната титла на събеседника си, че тя прозвуча почти като обида. — Ако смятате, че не разбирам нищо от това тук, и ако — както впрочем вече забелязах — сте на мнение, че случаят не е за полицията, какво въобще правя аз тук? Предизвикателният му тон сякаш развесели Франке.
— Вие не ме разочаровахте, Роглер. Явно наистина сте толкова добър, колкото казват. Това ми дава основание да се надявам, че ще разберете защо поисках да разговарям с човек като вас.
— С някого като мен ли?
— С полицай, с добър полицай. Обещаха ми да ми изпратят най-добрия, когото успеят да открият в най-кратко време. Това сте вие, нали?
— Предполагам — отвърна Роглер. Никога не бе допускал грешката да показва престорена скромност. Беше добър и го знаеше. — Само че не съм сигурен дали съм правилният човек за случая. Може би трябваше да помолите да ви пратят Ерих фон Деникен или Бътлър.
Франке повдигна лявата си вежда. Роглер не се наемаше да определи дали бе реакция на саркастичния му тон или просто учудване, че двете имена така гладко се плъзнаха от устата му.
В следващия момент бръкна в джоба на сакото си, извади кутия цигари и запалка и запали цигара, без да предложи на Роглер.
— Извикахме ви точно заради това, господин Роглер, за да се предпазим от подобни хора. Елате, искам да ви покажа нещо.
Той хвърли току-що запалената цигара през вратата и тя за малко не падна върху Махен, който бързо отстъпи крачка назад и хвърли унищожителен поглед към Франке. В този момент той застана пред тясна врата в задния край на кабината. Роглер застина от изненада, защото вратата започна да се плъзга встрани, макар и много бавно и със силно скърцане. Обяснението за това малко чудо дойде в следващия миг. В коридора непосредствено зад вратата имаше малък автомобилен акумулатор.
— Германска изобретателност — обясни Франке, хилейки се. — Малко ток и всичко отново работи. Даже и след десет хиляди години.
Роглер не реагира на шегата му. Хич не му беше до смях. В момента бе зает с това да изпитва ужас. И тук прахът, стареенето и разрухата бяха същите като в кабината на машиниста, дори сякаш бяха по- изразени, защото от кабината хората бяха избягали веднага след катастрофата. Не бе така обаче в двата вагона. Насилственото разрушение, за което толкова се бе оглеждал преди, сега беше пред него. Гледката бе много по-ужасяваща, отколкото можеше да си представи.
Вътрешността на двата вагона бе почти изцяло от стъкло или от прозрачна изкуствена материя. Бяха поставени достатъчно прожектори, така че влакът бе осветен до другия край. Сякаш бе стъпил на бойно поле. Седалките бяха раздрани, някои дори изтръгнати от пода. Почти всички разделителни прегради бяха натрошени. Повечето прозорци зееха счупени и опитният полицейски поглед на Роглер му подсказа, че са счупени отвътре, а не, за да влязат спасителните отряди отвън. На много места облицовката на стените бе изцяло смъкната, а в средата на тавана зееше дупка, голяма колкото човек, и през нея се виждаше стоманената конструкция на влака. И тук всичко бе покрито с вкаменен прах.
— Какво се е случило тук, това вече мога да ви кажа — обади се тихо Франке. — Паника. Накрая явно взаимно са се избили. Елате.
В задната част на вагона цареше трескава работа. Около десетина мъже бяха заети да преглеждат развалините и да се опитат поне да въведат макар и съвсем незначителен, но все пак някакъв ред. Следите от работата им ясно се забелязваха в предната част на вагона. Явно бяха започнали от локомотива и се движеха назад. Роглер забеляза, че не всички повреди бяха от стареенето — имаше счупена пластмаса и натрошени стъкла, тук-там следи от газова горелка, а на едно място видя нещо, от което отново го полазиха тръпки от ужас. Бронята от вкаменен прах бе разчупена и това, което се показваше отдолу, имаше съвсем ясни очертания на човешко тяло.
Франке му даде знак да се движи плътно до него и да не казва нищо, когато приближат до спасителния отряд. Мъжете бяха заети да режат металния скелет на една седалка, която препречваше пътя към третия вагон. Под нея лежеше нещо тъмно със странна и същевременно страшно позната форма.
Беше труп. Роглер бе очаквал да види подобно нещо, особено след тайнственото поведение на Франке, но въпреки това бе шокиран. Не само защото видът на труп е от онези неща, с които човек никога не свиква. На Роглер дори му се струваше, че след всеки пореден труп, който трябваше да огледа, нещата ставаха все по-зле. Ужасът дойде не само защото мъжът беше мъртъв. Той беше и мумифициран.
Пред тях лежеше кафяво, изсушено Нещо, чиято напукана кожа като тапети бе започнала да се свлича от черепа. Дясната ръка, която бе пъхната в джоба на полуразпадналото се сако от костюм, бе счупена. Лявата и останалата част от тялото бяха под останките на пейката, но Роглер не се и съмняваше, че картината ще е почти същата.
Докато той се бореше с бунтуващия се стомах, Франке се наведе и бръкна в джоба на мъртвеца. Под пръстите му платът се превърна в прах, но когато се изправи, в ръката му имаше нещо. Чак когато го погледна по-внимателно, Роглер установи какво е. Или по-точно, какво бе било — портфейл.
Франке внимателно го отвори. Кожата и голяма част от това, което е било вътре, се изсипаха на пода. Останаха три различни по големина пластмасови карти. Бяха чекова карта, журналистически пропуск и германски паспорт. Отпечатаният върху него надпис ясно се четеше, но снимката бе избледняла до неузнаваемост и представляваше само черно петно. Може би заради това ужасно приличаше на лицето на собственика си. Стомахът на Роглер спря да се бунтува и заподскача като гумена топка нагоре-надолу в тялото му, опитвайки се да се качи в гърлото.
— Матиас Щайн — прочете на глас Франке. — Роден на 15 юли 1963 г. в Берлин. Виждате ли — а само преди години дискутирахме в обществото дали новите лични карти са достатъчно добре осигурени срещу фалшифициране. И ако това тук не е доказателство…
Роглер напразно се опитваше да си втълпи, че безвкусните вицове на Франке просто са неговият начин да преодолява хистерията си. Но внушенията му не помагаха — отведнъж му се прииска да забие юмрук в лицето на идиота срещу него. С последните остатъци от самообладание се обърна и направи няколко крачки встрани, Франке поне прояви малко тактичност и не се приближи веднага, а му остави няколко секунди, за
