космически кораб върху релси, футуристичният дизайн и елегантната форма извикваха асоциации за бързина, съчетана със сила, и точно това представляваше машината — най-бързото и най-комфортното нещо, което някога се е движило по релси. Във всеки случай това бе представлявало преди време. А сега… Не, с една дума, Роглер не можеше да опише случилото се с влака. Той без съмнение беше разрушен, а като си помислеше и че всички пътници са загинали, значи трябва да е станала много страшна катастрофа. Въпреки това думата „разрушен“ не бе съвсем на място, защото влакът всъщност не бе разрушен. По-точно, не бе дори и повреден. Но изглеждаше така, сякаш бе минал през ада.
Сребристо лъскавият някога метал и овалните прозорци сега бяха слепи. Полираните преди до огледален блясък флангове бяха сиви и грозни. На много места лакът се бе напукал и се лющеше, а металът, който се показваше отдолу, бе ръждясал. Сините, златни и бели ивици, които го бяха украсявали отстрани и бяха създавали впечатлението за бързина и елегантност, сега трудно можеха да бъдат различени. Сигурно цялата електрическа инсталация бе изгоряла, защото зад ослепелите, напукани стъкла се виждаха призрачните светлини на джобни фенерчета и прожектори.
— Мили, Боже! — прошепна Роглер. — Какво е станало тук?! Това не беше въпрос, на който очакваше отговор и, разбира се, не получи такъв. А и да му бяха отговорили, едва ли щеше да го чуе. Това, което виждаше пред себе си, разтърси цялото му същество. Не го ужаси, не го уплаши, а събуди у него нещо, което бе много по-лошо от страх. Сърцето му внезапно забави туптенето си и заби по-тежко, така че усещаше всеки удар във върха на пръстите си. Сетивата му заработиха с многократно по-голяма острота. Виждаше, чуваше, подушваше и усещаше всичко с непозната досега, мъчителна чувствителност. В този момент внезапно получи отговора на въпроса си. Разбра какво се бе случило с влака. Беше стар.
Бе толкова очевидно, че стъписан, се питаше как е могъл да не го види още в първия миг, Знаеше, че ICE 2000 са пуснати в движение едва преди половин година, а влакът тук със сигурност беше най-новият модел от тази серия. Сигурно е излязъл от завода преди дни, за да направи първото си пътуване през тунела Гридоне. Но така, както стоеше тук — мъртъв, с ослепели очи и стегнат в бронята на твърдия като камък прах, разяден от ръжда и корозия — сякаш бе поне на сто години. Не терористи и не прищявка на природата или на случайността бяха убили стоманеното животно, а най-старият враг на човека, когото той може би никога няма да успее да победи — времето.
Бренер и другите двама му оставиха достатъчно време, за да осмисли невероятната картина пред себе си. А може би не само това бе причината и те като него да останат няколко минути безмълвни пред влака. Макар че бяха пристигнали няколко часа преди него, явно гледката все още ги шокираше. Има неща, които всеки път изглеждат също толкова ужасни както и първия път, когато сме ги видели. Влакът спадаше към тях. Роглер пръв преодоля шока. Докато се обръщаше към тримата, плъзна изпитателен поглед върху лицата им. Бренер изглеждаше ужасен и покъртен по начин, който както и при Роглер, трудно можеше да бъде предаден с думи. Беше го страх, бе на път да полудее от страх. За Махен се отнасяше същото — от нерви не можеше да стои спокойно на едно място и непрекъснато пристъпваше от крак на крак. Бе извадил опаковка ментови бонбони от джоба си и ги развиваше един по един, без да ги сложи в устата си. Лицето на Франке бе като издялано от камък, но това не значеше, че гледката не го е ужасила, а най-много, че малко по- добре от другите умееше да се владее. Роглер не бе много сигурен дали с това му стана по-симпатичен.
— Мисля, че сега разбирам какво имахте предвид — промърмори той.
— Така ли? — попита тихичко Франке. — Не ми се вярва.
При обичайните обстоятелства такъв отговор щеше да го подразни. Но сега само го накара да наостри уши. Бе свикнал да извлича от думите на събеседниците си много повече информация, отколкото те предполагаха. И обикновено имаше доста голям успех. От думите на Франке разбра две неща: първо, че германецът тайничко го презираше (което впрочем никак не пречеше на Роглер, просто бе свикнал), и второ, че знаеше повече, отколкото даваше да се разбере. Може би не много повече, но все пак нещичко.
Тръгнаха напред с много бавни крачки, но дори и това темпо се струваше бързо на Роглер. Колкото повече се приближаваха до влака, толкова по-зле се чувстваше. Мъртвият стоманен гигант сякаш излъчваше някаква студенина, от която неразположението му още повече се засилваше. Когато вече бяха съвсем близо, различи и други белези на стареенето. Големите колела така бяха проядени от ръждата, че Роглер не можеше да си представи как въобще са се движели, фаровете на скосения отпред локомотив така бяха напукани, че изглеждаха покрити с гъста дебела паяжина. Прозорецът на локомотива също бе напукан от външната страна. Картината, която видя отдалече, отговаряше на истината. Цветовете на влака наистина бяха избледнели, но поглъщащото светлината сиво наметало не бе нищо друго освен прах, който в продължение на много векове се бе превърнал в твърда като камък и дебела почти един пръст коричка.
— А как изглежда отвътре? — попита Роглер.
С жест Франке го покани да влязат в локомотива. Вратата от лявата страна беше отворена и отвътре мъждукаше бледата светлина на прожектор, чийто кабел се проточваше през вратата върху релсите отсреща. Някой беше подпрял на влака алуминиева стълба и Роглер веднага разбра защо, когато погледна нагоре. Хромираните ръчки до вратата бяха изчезнали. На тяхно място зееха две червеникаво-кафяви рани с назъбени краища.
— Внимателно! — предупреди Франке, докато Роглер се качваше по стълбата. — Не пипайте нищо!
Роглер от своя страна му спести напомнянето, че все пак е полицай и знае как трябва да се държи в подобни ситуации. А наум му записа още два минуса. Странно, но от това германецът сякаш му стана почти симпатичен. Още от самото начало не му бе харесал и обстоятелството, че предположенията му явно се оказваха верни, сякаш го изпълваше със задоволство.
Вътрешността на локомотива не отговаряше и на най-лошите опасения на Роглер — просто значително ги надминаваше. Кабината на машиниста, която бе изненадващо просторна, изглеждаше почти незасегната от разрушенията. Но ако отвън влакът изглеждаше стар; тогава за вътрешността трябваше да се намери нова дума.
Стъклата бяха толкова мръсни, че нищо не се виждаше. От осветения тунел проникваше само по някой лъч през драскотина или пукнатина в стъклото. Точно над командното табло някой се бе опитал да изтрие малко пространство, но прахът, който като сив филм покриваше всеки квадратен сантиметър наоколо, бе твърд като бетон.
Точно това бе може би най-страшното. Всички чудеса на техническия гений — компютри, електронни прибори, сензори, измервателни уреди — всичко изглеждаше вкаменено. Роглер изведнъж изпита усещането, че се намира във вътрешността на праисторически компютър. Сякаш бяха извадили изпод земята някой от космическите кораби на Ерих фон Деникен, който бе лежал пет-шест хилядолетия в боливийската джунгла. Тази мисъл беше колкото смешна, толкова и страшна. На Роглер много му се искаше да бе видял следи от насилствено разрушение.
Чу шум зад себе си и видя Франке, който се бе качил по стълбата и сега стоеше на вратата. Бренер и Махен бяха останали отвън и тихичко си говореха. Роглер посочи покритите с вкаменен прах уреди.
— Има ли нещо като черна кутия или бордови дневник?
— Има и двете. Всяка произнесена дума, всяко обаждане и всяка операция, която машинистът или компютърът извършват, се записват електронно, както при самолетите — отвърна Франке.
— Това значи, че можете да установите какво се е случило, нали?
— Не. — Но нали току-що казахте, че…
— …че този влак е най-модерният, който някога е съществувал от тази страна на Пасифика — прекъсна го Франке с крива усмивка. — Само че в дадения случай това има ефекта на бумеранг. Той посочи мълчаливо към командното табло.
— Аз лично не бих се осмелил да докосвам нещо от това тук. Извикахме няколко от нашите специалисти и те ще имат грижата да се занимаят с техниката. Но се хващам на бас, на каквото искате, че няма да открият нищо. Всичко се запаметява електронно на твърд диск или на чип. Но по всичко личи, че в инсталацията не е имало ток. Генераторът е излязъл от строя.
— Няма ли акумулатор?
— Имаше, и то не един — потвърди Франке. — Лично ги видях. Но не само, че са празни, ами вече липсват. Знаехте ли, че акумулаторите се разтварят в нищото, ако дълго време не се ползват?
— Колко дълго?
Франке се поколеба.
