които двамата мъже крадешком му хвърляха, можеха да бъдат последното доказателство. Не знаеха наистина нищо и щяха да се пръснат от любопитство. Заради това бе и отчаянието в думите на Лензинг. Вместо най-накрая да му кажат за какво по дяволите го бяха извикали, те очакваха да го научат от него.
— Вие сте от полицията в Цюрих, нали? — попита съвсем непринудено Лензинг.
— От Белицона — поправи го Роглер. — Но иначе сте прав. — Защо питате?
— Трябва да е станало нещо страшно важно, щом викат полицай от града.
— Тук съм съвсем случайно — уточни Роглер. — Просто имах намерение да прекарам отпуска си в Аскона.
Твърде късно се сети, че това, което каза, щеше да даде допълнителна храна на потока от мисли, който течеше в главата на Лензинг. Местната полиция бе специализирана основно в работа с измамници, джебчии, със сключващи фиктивни бракове и всякакви подобни „професионални групи“, които се подвизаваха в метрополия като Аскона, която гъмжеше от чужденци. Въпреки това поне три пъти бяха премислили, преди да повикат човек като него от отпуск, за да го помолят за помощ. По-точно, някой им беше заповядал да го направят.
— Сигурно е имало заплаха от бомба или пък атентат, а? — предположи Лензинг. — Терористите вече от нищо не се плашат.
— Може и това да е — отвърна кратко Роглер. Спести си усилието да обяснява, че въобще не е терористичен акт. Просто в такъв случай нямаше да повикат него. В същото време сам се улови, че е любопитен да разбере какво ги очакваше в тъмнината отпред. Може пък всичките истории с полицаи в отпуск да не са чак такава измислица, както смяташе досега. — Далече ли е още?
— Два километра — отвърна Лензинг. — Още няколко минути. Ето, вече слабо се вижда, там отпред!
Роглер погледна в посоката, която Лензинг осветяваше с фенерчето, макар че бе излишно. Пред тях вече не бе тъмно, но още не можеха да се различат никакви подробности. Роглер видя само мастилено черни правоъгълни сенки и ярка светлина. След пълната тъмнина преди и по време на пътуването с дрезината, сега светлината му се стори двойно по-ярка и очите му се насълзиха. Бързо ги изтри и се насили да гледа право в яркото петно пред себе си, но без особен успех. Чак когато дрезината се приближи, разбра защо: преобърнатият влак бе осветен от няколко прожектора като най-малко един от тях бе обърнат навътре в тунела и светлината му представляваше непробиваема бариера за любопитните погледи.
Дрезината съвсем намали ход и Роглер скочи, още преди да е напълно спряла. Лензинг не бе преувеличил. Намираха се близо половин километър пред влака и разстоянието трябваше да измине пеша. Все още бе като сляп, но поне вече чуваше някакви шумове. Звуци от хора и от машини: жужене от електричество, ритмичното тракане на няколко дизелови двигателя, режещия звук от флекс и този на шлайфмашината. Отнякъде гърмеше голям компресор.
Напрежението на Роглер нарасна. Опитът му в подобни неща се ограничаваше, както впрочем и на повечето хора, с картините от новините по телевизията или сцени във филмите за супер ченгета. Едно обаче му стана ясно: отсреща търсеха и вадеха хора. Явно не ставаше дума за обикновена катастрофа, защото иначе нямаше да извикат него. Цялата история ставаше доста тайнствена. Премина светлинната бариера, но все още не можеше да различи кой знае колко неща. Очите му бяха заслепени, а и нещо голямо, правоъгълно му препречваше погледа напред към влака. Появи се размита сянка, която постепенно се раздели на три.
— Комисар Роглер, предполагам?
Май ще е най-добре да си го татуирам на челото, помисли си раздразнено той. И със светещи букви, понеже тук е доста тъмно.
— Правилно предполагате. С кого имам удоволствието?
С нетърпение чакаше очите му да свикнат с новата светлина, но ставаше много бавно и затова в първия момент по-скоро си представи външността на тримата пред себе си, без да може да свърже имената им със съответните лица. Това взаимно представяне му отне последния остатък от и без друго намалялото търпение.
Мъжът, който пръв го заговори, бе най-много на неговата възраст, но бе огромен и имаше телосложение на боксьор тежка категория. Носеше ушит по мярка сив костюм, който изглеждаше съвсем неподходящ за заобикалящата ги обстановка и освен това бе и доста тънък. Представи се като Хорст Бренер и назова и поста си при железопътните власти. Роглер веднага го забрави, макар да му направи впечатление заради годините му.
И другите двама бяха облечени по същия неподходящ начин. Единият, когото Бренер представи за своя началник и колега Курт Махен, носеше костюм, ушит явно от същия шивач, само дето бе по-скъп, а другият — някой си доктор Франке, за когото Бренер многозначително замълча — дори бе облечен в смокинг и имаше папийонка. Така облечени и целите треперещи от студ, с излизаща от устата им пара, и тримата изглеждаха доста смешни. Явно бяха от „голямата гара“, за която му бе споменал Лензинг.
— Е, какво е станало? — попита Роглер. Все още не можеше добре да различи влака. Непосредствено пред него бе спряла тъмночервена мотриса влекач и затова се виждаха само външните очертания на много по-големия влак. Около него сновяха нагоре-надолу много хора — полицаи, пожарникари, но и много цивилни, облечени по същия неподходящ начин като Бренер и двамата му придружители.
Роглер тръгна към мотрисата, без да изчака отговора на въпроса си. Бе сигурен, че няма да получи такъв. В продължение на половин секунда бе също така сигурен, че Бренер ще се опита да го спре. Но той само вдигна рамене и тръгна след него. Другите двама ги следваха на разстояние.
— Най-добре е да видите сам. — Бренер все пак отговори на въпроса му, макар и с голямо закъснение, което накара Роглер да наостри уши.
— Трудно ли е да се обясни?
Бренер въздъхна.
— Истината е, че не знаем как да го обясним.
— Не съм и очаквал подробно обяснение — каза търпеливо Роглер. — И малко подсещане ми е достатъчно — катастрофа, технически проблем, отвли…
Бяха стигнали до мотрисата. Бренер слезе от релсите и отстъпи крачка встрани и Роглер, който повтори движението му, застина с отворена уста, без да може да довърши думата си.
Силно осветеният влак стоеше на двайсет-трийсет метра зад мотрисата. Около него се движеха доста хора, повечето, от които бяха облечени в дебелите кожени якета и с шлемовете на пожарната и носеха големи тежки инструменти, използвани в случаи като този за изваждане на хора при катастрофи. В задната част на влака хвърчаха сини искри и се чуваше пискливият вой на флекс. Чуваха се заповеди, миришеше на изгорял метал и разтопени проводникови изолации. На съседните релси имаше още една мотриса и от отворените и врати пожарникарите изнасяха сандъци с инструменти. Други вадеха от влака увити в бели покривала човешки тела и ги товареха отзад в по-малкия вагон. Роглер много добре знаеше какво има под белите чаршафи. Започна да усеща горчивина в устата си.
— Колко са загинали? — попита той.
— Всички, страхувам се. Още не сме извадили всички тела, но почти няма шанс някой да е оцелял. Били са общо тридесет и четирима — пътници и влаков персонал. Не беше отговорил Бренер, а мъжът в смокинга, когото му бяха представили като доктор Франке. По липсата на акцент в произношението Роглер го определи като германец. Нали Лензинг каза, че и представители на Бундесбаан имало в Аскона, дошли да присъстват на тържеството по случай голямото събитие. Сигурно доста по-различно са си представяли празника, помисли си горчиво Роглер.
Бавно се придвижи напред. Погледът му безпомощно се плъзгаше по фланга на експресния влак и полека-лека вътре в него взе да се надига странно усещане за недействителност. Изобщо не се опитваше да разбере какво се бе случило и в същото време за негово най-голямо учудване не бе нито изненадан, нито пък ужасен.
Усещането сигурно се дължеше на това, че гледката бе твърде странна, за да бъде осмислена от полицейски мозък като този на Роглер, свикнал да борави с факти и логически последователности. За някой друг сигурно нямаше да е така.
Високоскоростният влак наистина мъничко приличаше на това, на което го бе оприличил Лензинг — на
