да се съвземе.
— Познавах Щайн — сега гласът му звучеше съвсем сериозно и когато след секунди против волята си Роглер се обърна към него, видя за първи път и в неговите очи същия ужас, с който той самият се бореше, откакто бяха влезли във влака.
— Само преди няколко дни вечерях с него. — Лицето му стана още по-мрачно. — Познавах повечето от хората, които… пътуваха във влака. Дори един-двама ми бяха приятели.
— Съжалявам — каза Роглер. Беше съвсем искрен и Франке явно разбра, че не е просто фраза на учтивост, защото се усмихна с благодарност.
— Без малко и аз щях да се кача — продължи той. — Всъщност съвсем случайно реших да се кача в Аскона.
— Благодарете на съдбата — каза Роглер и бе съвсем сериозен. — Сега щяхте да сте мъртъв. Не знам доколко ще ви помогне това, но ще направя всичко, което е по силите ми, за да разбера какво…
— Не е нужно — прекъсна го Франке. Следата от човешка чувствителност, която за момент бе проблясвала върху лицето му, отново изчезна. — Страхувам се, че няма да можете. Елате, да отидем малко по-напред. Отдалечиха се достатъчно, за да не могат да бъдат чути от мъжете, които сновяха наоколо. Чак тогава Франке отново заговори.
— Не съм криминалист, но мисля, че е ясно какво се е случило. Бедният дявол май е имал късмет, че някой му е разбил черепа. Другите по всяка вероятност са умрели от глад.
— Моля? — от изненада Роглер ококори очи.
— Ресторантът — отговори Франке. — Преди тръгването на влака бе зареден с прясна храна. Ядене и пиене за триста души, а във влака имаше десет пъти по-малко. Лично се уверих — няма и троха хляб. Знам, че звучи налудничаво, но просто са умрели от глад. — Той посочи разбитите прозорци. — Двама или трима явно са успели да скочат. Досега намерихме един труп на около стотина метра по-назад в тунела. Другите още ги търсят. При този, който намерихме, няма здрава кост — всичко е натрошено. Това се получава, когато се скача от влак, който се движи с триста километра в час. Не е красива смърт, но поне е бърза.
Роглер напразно се опитваше да си представи що за сцени са се разиграли тук. Ако Франке беше прав, това значеше, че накрая пътниците са се избивали за парче хляб. Радваше се, че не му достига фантазия, за да си представи точно как се е развило всичко.
Само за да се отърси от ужаса, който заплашваше да го завладее напълно, се насили да зададе още веднъж въпроса, на който Франке не му бе отговорил.
— Какво точно искахте да ми покажете, доктор Франке?
— Всичко това тук. Надявам се, че сега по-добре ще ме разберете. Освен това ще ви помогне по-добре да се справите с работата си.
— С каква работа? — недоумяваше Роглер. — Това не е случай за…
— Не ни стигна времето да уредим въпроса в началото, — прекъсна го Франке — но когато се върнете в хотела си, ще намерите телеграма от вашата служба, с която ви назначават за ръководител на специалната комисия Гридоне. Ще работите в тясно сътрудничество с мен и още няколко души, които в момента пътуват към Аскона.
— Каква е тази специална комисия? — попита недоверчиво Роглер.
— Това е комисията, която ще се опита да разбере коя групировка е отговорна за този ужасен терористичен акт.
— Терористичен акт?! — повтори Роглер, невярвайки на ушите си. — Луд ли сте? Това въобще не е терористичен акт!
— Разбира се, че не е — усмихна се Франке. — Но вие и вашите хора, господин Роглер, ще ни помогнете да го направим да изглежда като такъв.
2.
СРЯДА.
Сряда ли сме днес? — питаше се Варщайн, докато внимателно вървеше с несигурни крачки към банята и мислеше съсредоточено за две неща, което само по себе си вече бе много повече, отколкото можеше да си позволи в сутрин като тази. Не че утрото по нещо се различаваше от вчерашното или онзиденшното, или пък ще е много по-различно от това утре, но все пак…
Едно от нещата, върху които се бе концентрирал, бе слаломът през хаоса в жилището му от стая и половина, при това, без да прекатури нещо, без да се удари в някой предмет или да стъпи в остатъците от вечерята си от предната вечер — половинка печено пиле на грил, кокалите, от което бе хвърлил на Влад. Котаракът бе оглозгал по-голямата част от тях, но както винаги бе оставил достатъчно, при това ги бе разпределил на стратегически важни места из жилището, така че не можеше да бъде съвсем сигурен дали няма да стъпи върху някоя остра пилешка кост.
Второто нещо, върху което Франк Варщайн бе концентрирал спящия си още мисловен апарат, бе как по-хладнокръвно да посрещне образа, който огледалото щеше да му предложи. Гледката, разбира се, нямаше да го изненада, но пък и не беше нещо, на което ще се зарадва. И това бе най-лошото. Варщайн не пропускаше възможност да разкаже на всеки, който бе готов да го слуша (а такива нямаше много), че по принцип бе съвсем доволен от живота си и който не го харесваше, можеше да върви по дяволите.
Не беше сигурен дали приятелите му вярваха или не на това, което им поднасяше, но огледалото — определено не.
И така, днес наистина ли беше сряда? Тази мисъл отново се върна в главата му, докато, блъскайки се силно в рамката на вратата, шляпаше с боси крака към мивката и се подпираше с две ръце о стената, като избягваше да гледа към огледалото. Да, така почти беше сигурен. Макар че не си спомняше съвсем точно вечерта, пулсиращата болка в слепоочията и лошият вкус в устата казваха, че вчера е бил пиян. Във вторник винаги беше пиян, което от своя страна представляваше четиринадесет цяло двадесет осем процента сигурност, че днес е сряда, защото всъщност всяка вечер бе пиян.
Брадясалото му лице се изкриви в бегла измъчена усмивка. Четиринадесет цяло двадесет и осем процента — все още превръщаше всичко в цифри. За голямо негово учудване тази част от алкохолизирания му мозък функционираше така точно и безотказно, както преди. Явно някои неща не се променяха. Някой ден, мислеше си, докато потръпвайки плискаше лицето си с шепи ледено студена вода — не защото бе аскет или пък, не дай си Боже, защото така бе по-здравословно, а единствено защото проклетият бойлер от няколко месеца бе издал багажа и не по-малко проклетият хазяин въобще не си правеше труда да го поправи, — та някой ден сигурно щеше да пресметне колко още кутийки „Варщайнер Премиум“4 можеше да обърне, преди да пукне.
Сигурно нямаше да са кой знае колко. Лекарят му още преди година престана да го предупреждава, а преди половин година се отказа окончателно да го убеждава да се подложи на лечение. На Варщайн му бе все тая. Нямаше никакво значение дали ще продължава така още година или десет, дали триста шейсет и пет дни или три хиляди шестстотин и петдесет ще превключва от RTL на PRO7 и SAT1, докато така се напие, че очите му се затворят.
Подобни мисли не му минаваха за първи път през главата. Вече не изпитваше нито страх, нито някакви сложни чувства като самосъжаление или горчивина. Отдавна бе минал този стадий, ако той въобще бе съществувал, разбира се. Можеше съвсем спокойно да се напие до смърт. Е, и какво от това?
Вместо да мисли за неща, които въобще не го интересуваха, Варщайн за трети път се концентрира върху въпроса, кой ден беше днес. Срядата беше важна. В сряда следобед трябваше да се обади в бюрото. Макар че в скалата на омразата при него всички служби заемаха най-първото място, този срок беше наистина важен. В крайна сметка ставаше дума за пари. Не непременно за много, но наред с другите си свойства парите имаха и едно отвратително качество — колкото по-малко от тях притежаваше човек, толкова по- големи ядове имаше.
Варщайн плисна последна шепа вода върху лицето си и шумно изпръхтя. Няколко леденостудени капчици се стекоха по врата му и той потрепери. Бързо потърси крана и спря водата. Все още със затворени очи отстъпи назад и излезе от влажната дупка, за която хазяинът му твърдеше, че била баня. Влад беше се смъкнал от възглавницата си и стоеше на задните си лапи, молейки за закуска. Явно и той още не бе съвсем буден, защото не успя да реагира достатъчно бързо и Варщайн го настъпи здравата по опашката. Със силен
