писък котаракът се изстреля от мястото си, Варщайн се стресна, отстъпи уплашено крачка встрани и стъпи точно върху един остър пилешки кокал. Прехапа устни, за да не изкрещи като котарака, но се зарече да го лиши от закуската. Да си беше изяла кокалите, дето се търкаляха из цялата къща!
Закуцука към дивана, седна с пъшкане върху страничната облегалка и вдигна крака си, за да види стъпалото. Нямаше рана, макар че страшно го болеше. Влад се спотайваше зад креслото в другия край на стаята и внимателно го наблюдаваше. Варщайн бе убеден, че в очите му блестяха искрици злорадство. Въобще не беше вярно това, дето твърдяха, че лицата на котките не можели да изразяват сложни мимики. Откакто Влад бе при него, вече не се съмняваше откъде „Ливайс“5 бе взел образа на ухилената си котка. Тя просто се бе преродила във Влад, само дето той имаше още по-гаден характер.
На вратата се позвъни. Звукът дойде толкова неочаквано, че Варщайн се стресна и за малко не падна от дивана. По дяволите! В първия момент се обърка. Нямаше още десет часа — по това време никой не го посещаваше. По-точно, никой не го посещаваше нито по това, нито по някое друго време. Да не говорим пък за посреднощ.
Осъзнаването на този факт доведе след себе си верига причинно-следствени връзки, които на някой друг биха се сторили странни, но за Варщайн си бяха напълно в реда на нещата. Понеже нямаше кой да го посещава, на вратата можеше да звъни само някой, дошъл да иска от него нещо, което означаваше само едно — яд. Резултатът от тази лична логика на Франк Варщайн бе неизбежен — той изпадна в паника. След малко успя някак си да се поуспокои, но не можа да събере сили и да отиде до вратата.
Може би някой просто е сбъркал адреса. Звъненето се повтори, а малко след това премина в продължително чукане по вратата. Който и да беше отвън, търсеше точно него и освен това знаеше, че има причини да не отваря.
За момент Варщайн си помисли дали да не се престори на умрял и да изчака проблемът да се разреши от само себе си.
Но после премисли, стана и закуцука към вратата. Ако беше грешка, веднага щеше да се разбере. Ако ли пък бе посетител от онзи досаден и неприятен вид — например пощальон с препоръчано писмо от някой адвокат, съдебен изпълнител или друга подобна неприятна личност (кой твърдеше, че Франк Варщайн не познавал никого?) — тогава просто ще отложи решаването на проблема за по-нататък. След което неизвестността щеше да го подлуди в следващите дни. По-добре още сега да се изправи пред горчивата истина. Варщайн се усмихна криво. Явно днес беше ден, в който трябваше да показва смелост.
Чукането по вратата престана. Затова пък звънецът иззвъня за трети път, преди още да е стигнал до вратата. Този път звучеше съвсем настоятелно. Наистина невъзможно, но така си беше! В края на краищата нали беше специалист по неща, които изглеждаха все невъзможни.
Нетърпението на „нощния“ посетител сякаш малко го успокои. Съдебните изпълнители и пощальоните не действаха така.
— Добре де, добре, чух! Думите му бяха чути, защото звъненето престана — може би половин секунда, преди да натисне бравата и да отвори вратата с думите: — Няма причина да чупите бравата!
Сигурно го беше казал по-високо и много по-остро, отколкото всъщност имаше намерение, защото посетителят — между другото, доста привлекателен на вид — уплашено се дръпна назад и за миг в очите и се появи несигурност, която Варщайн при други обстоятелства без всякакво съмнение щеше да определи като прекалена арогантност, имаща за цел единствено да прикрие някакъв ужас. Сега пък видът му изплаши посетителя.
— Какво желаете, моля? — попита той малко по-тихо, но в никакъв случай с помирителен тон. Преди много години бе престанал да прави подобни тънки разлики, след като се беше убедил, че не си струваше.
Неучтивият му тон не само бе причина ужасът в очите на младата жена отново да припламне, но цели пет секунди тя просто стоеше пред него, без да може да продума, и изглеждаше съвсем объркана. Варщайн използва възможността по-внимателно да я разгледа.
Това, което видя, сигурно щеше да му хареса, ако моментът бе по-подходящ. Пред него стоеше тъмнокоса жена, не съвсем слаба и в онази трудна за отгатване възраст между тридесет и четиридесет. На височина бе горе-долу колкото него — метър и осемдесет и бе облечена с вкус, ако не се вземе под внимание това, че бялата блуза и лекият летен костюм не бяха съвсем подходящи за сезона. В дясната ръка носеше дамска чанта от черна изкуствена кожа, а под лявата стискаше издута найлонова папка. Имаше симпатично лице, макар и малко момичешко за възрастта и вида и. Точно обратното на това видя неканената посетителка в лицето на Варщайн, който старателно избягваше да се гледа в огледалото. Срещу нея стоеше трийсет и седем годишен пропаднал алкохолик, който от три години напразно се опитваше да се напие до смърт. Косата, не виждала гребен цяла седмица, стигаше до раменете му, а неравномерно порасналата тридневна брада и тъмните кръгове под очите подсилваха ужасяващото впечатление, което Франк Варщайн предизвикваше у останалата част от човешкия род (между другото той съвсем умишлено преследваше това впечатление).
— Да? — повтори той въпроса си.
Младата жена леко се отърси и се опита да се усмихне. Варщайн не бе съвсем сигурен дали се получи.
— Господин Варщайн? Франк Варщайн?
— Така пише на звънеца — отвърна Варщайн.
Репликата му не само че беше груба, тя и в неговите уши прозвуча като лоша имитация на Филип Марлоу. Не се извини за репликата, но додаде с много по-приличен тон и в добавка разновидност на сутрешната си усмивка:
— Същият. Познаваме ли се отнякъде?
— Не лично. Името ми е Бергер. — Каза го с такава интонация, сякаш очакваше съвсем определена реакция след това разкритие, но Варщайн продължаваше да я гледа въпросително. Не познаваше никого с такова име и дори и не си направи труда да помисли.
— Е, и?
— Бих искала да поговоря с вас. Знам, че е необичайно и че не биваше така неочаквано да идвам, но ви няма в телефонния указател и…
Забеляза как тя изгуби нишката на мисълта си, но съчувствието му се движеше все пак в някакви граници. Недоверчиво я гледа в продължение на няколко секунди, после премести погледа си върху папката под мишницата и.
— Жена ми ли ви праща?
— Не знаех, че сте женен.
— Да де, не съм — изръмжа той. Отстъпи крачка назад, отваряйки по-широко вратата и не изпусна Ангелика Бергер от поглед, докато тя минаваше край него, следвайки мълчаливата му покана. Реакцията и го обърка — защото всъщност нямаше никаква реакция. Това беше необичайно за човек, който за първи път влизаше в жилището му. А то приличаше, меко казано, на кочина. Мръсотията, която Влад беше направил с остатъците от пилето, не се виждаше. Докато, разбира се, човек не влезеше навътре. Ако не се смяташе банята, апартаментът на Варщайн се състоеше от една-единствена, при това асиметрична стая, в която той от три години упорито трупаше все повече предмети, за които нямаше никакво място. Мивката бе отрупана с неизмити съдове. От етажерката за книги, с която се бе опитал да си прегради спална ниша, преливаха разкъсани от прелистване илюстровани списания, книги, опаковки и хиляди други излишни неща, които не си правеше труда да изхвърли. Част от оскъдния му гардероб бе разпиляна по пода, а остатъкът лежеше нахвърлян в безпорядък върху дивана и единственото кресло, което притежаваше. Освен всичко това имаше и забележителна колекция от празни бирени кутийки и бутилки от червено вино. Затова очакваше от посетителката си учуден поглед, смутена усмивка или поне леко вдигане на веждата.
Но Ангелика Бергер или много добре умееше да се владее, или много добре знаеше какво ще види. Може би наистина се познаваха отнякъде.
— Е? — попита той, докато младата жена сядаше в креслото, без да изчака поканата му. Сложи папката върху масата и по звука той разбра, че е тежка. — Какво мога да направя за вас?
Варщайн мина покрай нея и отвори хладилника, преди да е отговорила на въпроса му. Хладилникът съдържаше само четири бири и две кутии котешка храна, едната от които бе отворена.
