Все пак се справяше достатъчно добре, защото успяваше да фотографира важните моменти, като например този, когато репортерът предателски бе изоставен от електронното си куче пазач. Дори може би видя пръв това, което последва. Точно там, където преди това се бе появил джипът, сега изневиделица изникна автомобил, в който седяха четирима мъже. В същото време излязоха и още два — отляво и отдясно — и всички поеха право към мъжа.
Турлингер свали бинокъла и примижа към долината. Чужденецът сигурно още не бе видял опасността, защото продължаваше да се движи бавно към селото — точно срещу идващите към него военни. Явно толкова много разчиташе на електронната си играчка, че дори и не предполагаше, че може просто да са го видели. Турлингер едва се сдържа да не извика. Разстоянието бе вече много голямо и дори и да го чуеше, вече бе твърде късно.
Когато най-сетне забеляза опасността, първият автомобил бе почти до него. Останалите два се приближаваха от двете му страни и бяха най-много на петдесет-шейсет метра. Всичко стана много бързо.
Журналистът се обърна и хукна с големи крачки обратно нагоре, но автомобилите увеличиха скоростта. Той явно се опитваше да достигне до скалистата част на склона, където джиповете не можеха да го последват. Идеята беше добра, но той бе твърде бавен. Трима-четирима от мъжете наскочиха и го повалиха на земята, преди още да е изминал и половината разстояние. Турлингер наблюдаваше от скривалището си отгоре и псуваше. Не забравяше да натиска копчето отгоре на бинокъла и фотографира цялата сцена. По някое време обаче щракването не се чу и вместо него прозвуча продължително жужене, филмът явно бе свършил.
Видя достатъчно или поне толкова, за да разбере, че вече нямаше никаква причина да остава тук. Войниците щяха да се досетят, че мъжът не е пристигнал сам. Най-много след десетина минути и тук щеше да гъмжи от военни. Време беше да изчезва. Турлингер прибра бинокъла в раницата си и се вдигна на колене и ръце. Започна внимателно да пълзи заднишком, за да слезе от другата страна на върха. Но явно не бе достатъчно предпазлив. Повечето от войниците, дошли с джиповете, бяха все още заети да обуздават отбраняващия се журналист (добре, че поне не го убиха, помисли си Турлингер), но един внезапно се надигна и се вгледа вторачено в неговата посока. В следващия миг бе долепил бинокъл до очите си. Турлингер почти усети как погледът му го прониза. Изпсува и скочи на крака. Единият от джиповете потегли право срещу него. Турлингер изостави всякаква предпазливост и побягна с всичка сила. Но преднината му само след секунди щеше да се стопи. А и не това беше най-голямата опасност. Онези в джипа сигурно имаха радиостанции и Турлингер нито за миг не забравяше за хеликоптера. Мъжете долу в Порера явно също. Турлингер чу характерния звук от пропелерите, още преди машината като огромно черно насекомо да се издигне над върха и да се насочи към него. Той направи завой наляво, за да избегне една скала, после веднага скочи в обратната посока и побягна още по-силно. Но хеликоптерът се приближаваше с невероятна бързина. Турлингер бе най-много на седемдесет-осемдесет метра от края на гората, но знаеше, че няма да успее да влезе в нея. Машината го настигна, преди да е изминал и половината разстояние.
Хеликоптерът се спусна толкова ниско, че въздушната вълна го отлепи от земята. Турлингер падна, удари ръцете и лицето си и се опита да използва ускорението от собственото си движение, за да се изправи отново, но торнадото над главата му бе толкова силно, че отново го захвърли долу. Този път ударът бе толкова силен, че за момент той остана да лежи замаян.
Когато обърна глава, хеликоптерът кръжеше само на няколко метра над него. Налягането го натискаше като с невидим юмрук върху земята, а шумът от перките бе оглушителен. Той различи лицата на двамата мъже в машината, които гледаха към него.
Изведнъж реши, че ще го убият. Клиентът му бе излязъл прав — каквото и да ставаше тук, бе нещо много голямо и толкова важно, че хората, които се занимаваха с това, нямаше да търпят никакви свидетели. Щяха да го застрелят на място или в най-добрия случай да го отвлекат и да го хвърлят в някоя дупка, където щеше да прекара остатъка от живота си.
Тази представа — която, ако си беше направил усилието да помисли малко, щеше да разбере колко малко вероятна бе — му даде сили. Със стиснати зъби и с огромно усилие се изправи и се запрепъва към края на гората.
— Спрете! — чу се мощен глас от високоговорителя на хеликоптера. — Намирате се в забранена военна зона. Не мърдайте от мястото си и изчакайте да ви отведат!
Турлингер побягна. Хеликоптерът го последва на по-малко от два метра височина, но пилотът не посмя да кацне на наклонения каменист терен. Стигнеше ли веднъж гората, шансовете бяха на негова страна.
— Стойте! — кресна отново металният глас. — Последно предупреждение! Не мърдайте или ще стреляме!
Така значи! — помисли си горчиво Турлингер. Не спря, разбира се. Да видим как ще го уцелят от тази клатушкаща се кутия! Приведе се ниско, сложи ръце над главата си и продължи да тича.
Изстрелът, който очакваше, не последва. Хеликоптерът повися неподвижно още секунда над него, после се издигна право нагоре и изведнъж се озова точно между беглеца и гората.
Турлингер изпсува силно. Разбра, че бе подценил преследвачите си. На тях въобще не им трябваше да го залавят. Бе напълно достатъчно да му попречат да стигне до гората. Другото щяха да свършат останалите, които идваха зад него. Турлингер не знаеше докъде могат да стигнат с джипа, но смяташе, че има най-много още няколко минути на разположение.
— Бъдете разумен! — изрева високоговорителят. — Само си утежнявате положението!
Какво ли по-лошо от това може да се случи? — помисли си Турлингер и за малко да се изсмее. Но по- добре да пести въздуха си, за да пробяга на зигзаг между гората и хеликоптера, който бавно се изместваше встрани, за да му препречи пътя. Машината висеше само на няколко метра от земята. Пилотът си разбираше от работата.
Турлингер хвърли бърз поглед през рамо и тръпки го побиха. Бе подценил и онези зад себе си. Иззад билото вече се подаваха силуетите на две-три фигури и като че ли това не бе достатъчно, ами от другата страна проехтя и силен кучешки лай. Кучетата! Проклятие! Знаеше си, че ще му докарат ядове!
Опита се да тича по-силно, но силите му вече не достигаха. Дробовете го заболяха и усети бодежи от двете страни. Нямаше никакъв смисъл да се надбягва с тренираните и без съмнение много по-млади от него мъже. Въпреки това не мислеше да се отказва. Бягаше, за да спаси живота си, и щеше да се предаде само ако беше мъртъв и нито секунда по-рано.
Зад него проехтя изстрел. Куршумът се заби два метра пред него в скалите и се разхвърчаха искри. Секунда след това последва втори, който се заби от другата му страна на същото разстояние. И двете попадения бяха твърде точни, за да са случайни, и Турлингер разбра предупреждението: хората зад него бяха отлични стрелци. Следващият изстрел щеше да го улучи.
Смени посоката и вече не тичаше в зигзаг, а направо — право към хеликоптера. Войниците нямаше да посмеят да стрелят от страх да не уцелят машината.
Кучешкият лай се приближаваше, Турлингер едва устояваше на изкушението да се огледа, но знаеше, че бързо ще го настигнат. Въпреки това в гората имаше известен шанс да се отърве от тях. Достатъчно дълго водеше този начин на живот, за да знае някой и друг трик за отърваване от кучета следотърсачи. Но за тази цел най-напред трябваше да стигне до гората.
— Откажете се! — проехтя за пореден път гласът от високоговорителя. — Нямате никакъв шанс!
Може пък и да беше прав. Бяха го притиснали на тясно по всички правила на изкуството. Войниците вече не стреляха, но не беше и нужно. Кръгът безжалостно се стесняваше. Още минута и щеше да го сполети съдбата на безименния му спътник.
В следващия момент видя пролуката. Само представата за това бе достатъчна, за да избие по челото му пот, но какъв избор имаше вече? С два-три големи скока стигна до хеликоптера, в последния момент се хвърли встрани и както очакваше, налягането от пропелерите го притисна към земята. Спря дишането си и продължи да се търкаля. В продължение на една ужасно дълга секунда машината висеше точно над него като капак на стоманен ковчег, в който сам се беше заврял. Малко несръчно движение на пилота или погрешно негово и щеше да бъде смачкан. Но успя. Хеликоптерът мощно се оттласна нагоре, а Турлингер продължаваше да се търкаля през сухата трева, докато първото дърво грубо сложи край на търкалянето му.
Изправи се светкавично и се втурна навътре в гората. Отново проехтяха изстрели. Куршумите се
