излъгал. Бе така разярен, че трябваше да употреби всички сили, за да не се нахвърли върху него с юмруци.
— Кой номер? — спокойно попита Ломан. — Този, че се опитвам да ви вразумя ли?
— Да ме вразумите?! Вие…
— Да не би наистина да смятате, че предложението на Франке е било сериозно? — прекъсна го Ломан. — Ако наистина така сте мислил, значи сте още по-наивен, отколкото мислех. Този тип ви поставя някаква смешна клопка, а вие се оплаквате, че ви спирам да скочите в нея?!
— Стига, Ломан! — Гласът на Варщайн трепереше. Ставаше му все по-трудно да се владее. — Вече съвсем ми писна от вас! Не съм дошъл тук да си играя на Джеймс Бонд.
— За вас ще е достатъчно и нещо по-скромно — отвърна сухо Ломан. — Какво искате? Спасявам ви главата, а вие…
— Престанете! — изрева Варщайн. — Още една дума и…
— И? — Ломан се изсмя пренебрежително. — Какво ще стане? Да ме набиете ли искате? Само кажете. Не се въздържайте, ако това ще ви облекчи.
Зад тях прозвуча продължителен звук от клаксон. Ломан погледна в огледалото за задно виждане и включи двигателя.
— По-добре да освободя колонката, преди да сме направили още по-голямо впечатление. Не се притеснявайте, ще мръднем само няколко метра напред. После съм готов да поема ръкавицата. Избрахте ли си вече секунданти?
Още една дума, само още едничка дума в този стил и ще избие усмивката от лицето му, мислеше си Варщайн. Дори това да е последното нещо, което ще направи в живота си. Продължиха напред.
Ломан насочи колата в един отдалечен ъгъл на паркинга, завъртя ключа и се обърна към Варщайн. Все още се усмихваше, но в подигравателния му поглед ясно се четеше и предпазливост, дори може би и мъничко страх. Сигурно бе разбрал, че е отишъл твърде далеч.
— Бъдете разумен, Варщайн. О’кей, признавам, че май не трябваше да го правя. Но вече съм го направил и продължавам да мисля, както и преди, че съм прав.
— А, така значи, мислите?
— За Бога, знам, че е така. Помислете сам! Даже и да сте прав и предложението на Франке да е било искрено, това показва само, че нещо не е наред!
— Така ли?
— Да, точно така! — Сега вече и Ломан беше ядосан. — Вижте, този човек опита всичко, за да ви махне от пътя си. Земята преобърна, за да попречи на вас и на приятелката ви да стигнете до Аскона и до Гридоне. И изведнъж като на тепсия ви поднася всичко, което искахте да получите. Как мислите, защо го прави? Вероятно, защото вече е затънал до шия. Има нещо, което не е наред!
— Единственото, което не е наред, това сте вие! — отвърна гневно Варщайн.
Вътрешният му глас обаче вече тихичко му нашепваше, че Ломан може би има право, но той отказваше да се вслуша в него. Беше разгневен и искаше да е разгневен.
— Не трябваше да се залавям с вас! И затова спирам дотук.
— Така ли? И какво смятате да правите? Да не би да искате да слезете и да продължите на автостоп до Аскона? Само кажете. Няма да ви попреча. — Ломан бръкна в джоба на якето си. — Дори ще ви дам малко пари за из път. И няколко монети за телефон, ако решите да се обадите на вашия приятел Франке. Ако, разбира се, знаете как да го откриете.
— Престанете! — скара се Ангелика.
Варщайн ядосано се обърна, но думите и нямаха за цел само да спрат препирнята им. Беше се навела напред и протегна ръка напред към радиото. То работеше през цялото време, за да слушат съобщенията за движението по пътищата, но звукът беше силно намален. Ангелика завъртя копчето и го увеличи.
„…все още никакви данни за броя на жертвите“ — чу Варщайн. „Сега включваме директната връзка с нашия кореспондент от Милано и се надяваме да получим първите сведения за размера на катастрофата.“
— Какво е това? — попита Ломан.
— Тихо! — махна с ръка Ангелика и увеличи още звука.
„На телефона е Вернер Роскамп директно от Милано.“ Връзката беше лоша и гласът на журналиста бе заглушаван от шумове, но Варщайн успяваше да долови фон от множество възбудени гласове и някаква бъркотия.
„И тук в момента не се знае нищо по-подробно — продължи репортерът. — В първото изявление на компетентните органи преди десет минути бе казано, че спасителните работи току-що са започнали. В момента, както казах, не може все още нищо да се каже, но лично аз се страхувам, че сме свидетели на най-голямата катастрофа в цивилното въздухоплаване за последните десет години.“
„Какво точно се е случило?“ — попита отново гласът от студиото.
„Това също не се знае със стопроцентова сигурност“ — отговори журналистът. „Според всичко, което чух, един Боинг 747 на италианските въздушни линии «Алиталия» вече се е снижавал за кацане в Милано, когато пилотът внезапно е съобщил за проблеми в управлението на машината. Миг след това връзката окончателно е прекъснала, а малко след това самолетът е изчезнал от радарите. Засега има непотвърдени съобщения, че машината е паднала в Лаго Маджоре. Но, както казах, засега са само слухове. Оставам на мястото на произшествието и веднага щом науча нещо, ще се свържа отново.“
„Тогава да се надяваме, че слуховете няма да се потвърдят — каза говорителят. — Дами и господа, това бе първото ни съобщение за самолетната катастрофа в Тесин. Ще продължим да ви информираме за развоя на събитията, а сега продължаваме с програма от студиото.“
Ангелика и Варщайн се спогледаха.
— Лаго Маджоре? — измърмори Ангелика. — Гласът и звучеше почти безизразно. — Това е…
— Аскона — каза Варщайн. — Мили, Боже!
Ломан включи двигателя.
— Тръгваме. Можем да се караме и по пътя.
— Започна преди два часа! — крещеше военният. Макар че викаше с все сила, Роглер с мъка разбираше думите му. Разбра смисъла на изречението само по откъслечните срички, които долови през ревящата буря. Доста усилия му трябваха да прикрие поне отчасти и голямата си изненада. Нямаше много голям опит в разпознаването на военните отличителни знаци и чинове, но все пак не бе толкова невежа, за да установи, че сивокосият военен, с когото Франке се държеше като с трудно схватливо дете, бе солиден генерал с четири звезди.
— Точно преди четири часа ли? — кресна на свой ред Франке. Генералът отметна ръкава на безупречно изгладената си маскировъчна униформа и впери поглед в часовника.
— Приблизително. Не мога съвсем точно да кажа. Двамата мъже, които бяха тук на пост, са изчезнали. Но между последното им обаждане и това на екипажа на хеликоптера имаше точно три минути. Някъде по това време.
Лицето на Франке доби угрижено изражение. Понечи да попита още нещо, но после погледна в кръглата, широка почти километър пропаст под себе си и посочи с глава в обратната посока. Ужасният вятър правеше разбирането почти невъзможно. А и нямаше нищо, което да обсъждат точно тук. Роглер тайно се зарадва, че ще се махне от тази…от това Нещо. Гледката на черната пропаст, която поглъщаше светлината и въздуха, го изпълваше с особен страх, който не бе способен да определи.
— Жалко, че не знаем точно кога е започнало — каза Франке, докато се движеха приведени към чакащия на около петстотин метра хеликоптер. — Свържете се с Главната квартира на НАТО, а ако нищо не разберете — и с американците. Може някой от сателитите да даде по-подробни сведения.
Генералът изговори нещо в малък диктофон, който държеше в дясната си ръка. Франке забърза напред, така че двамата с Роглер едва успяваха да го догонят. Бяха изминали почти половината път до хеликоптера, но ревът на урагана не бе утихнал. Дори напротив — Роглер имаше чувството, че се е увеличил.
Беше много объркан, даже ужасен. И не само заради това, което току-що видя. Този генерал до него, хеликоптерът, всички тези войници наоколо, гъмжеше от войници… Изведнъж сякаш всичко стана друго. В този момент Роглер се чувстваше като Франке сутринта: изведнъж всичките му теории се оказаха
