грешни.
Качиха се в хеликоптера и пилотът включи двигателите, още преди да са затворили вратата на кабината след себе си. Малко след това машината се издигна във въздуха. Франке се обърна към генерала:
— Попитайте пилота дали може да прелети точно над дупката. Но без никакви рискове!
Генералът се наведе напред и каза нещо на единия от двамата пилоти. Мъжът не изглеждаше никак въодушевен и това ясно му пролича. Въпреки това след няколко секунди кимна в знак на съгласие.
— О’кей, само че може малко да ни пораздруса. Най-добре си закопчайте коланите.
Генералът даде пример и закопчалката на неговия колан щракна, Франке и Роглер направиха същото. Машината се издигна вертикално почти на хиляда метра, после пилотът обърна носа и я насочи много предпазливо към кръгообразния черен отвор под тях.
Роглер не можа да сдържи тръпките на ужас, които го полазиха при вида на чернилката отдолу. Странно защо, гледана отгоре, от такова голямо разстояние, бездната бе много по-страшна и странна, отколкото отблизо. Долу му изглеждаше просто като дупка, която зееше на мястото, където трябваше да има масивни скали. А от въздуха…
Не беше просто дупка в земята. Оттук можеше да се види, че шахтата действително е кръгла и така отвесно се спускаше в земята, сякаш бе издълбана с най-прецизен инструмент. Доколкото Роглер можеше да съди, стените и бяха съвършено гладки, но в действителност не се виждаха. Оттук погледът му всъщност трябваше да стига много надълбоко, защото слънцето грееше точно над пропастта. Но нещо сякаш всмукваше светлината му. Пропастта можеше да е дълбока петдесет или петдесет хиляди метра. Дори му се струваше, че и това е малко.
Изпитваше и друго особено чувство при гледката на бездънната яма под себе си, но не можеше да го определи и назове. Страхуваше е от нея, но по необясними причини. Това беше, разбира се, нормалният човешки страх от дълбочината, от падане и от смъртта, както и обяснимият ужас пред неизвестното и опасностите, които се криеха зад него. Но зад тези първични инстинкти дебнеше и още нещо. Опита се да си обясни причината, но опитът му предизвика такъв ужас, че той моментално изключи духовните си сетива.
— Страшно е, нали? — каза Франке, когато погледите им се срещнаха, след като Роглер се отдръпна от прозореца.
— Да. Като дупка в действителността е.
Странна формулировка. И сам не разбра защо избра точно нея. Франке не му противоречи и този път не се засмя.
— Защо… защо е толкова важно да се знае точно кога е станало? — попита Роглер не защото наистина го интересуваше, а само, за да каже нещо. Изведнъж мълчанието му се стори непоносимо.
— Заради самолета — отговори Франке. — Паднал е горе-долу преди два часа.
— Мислите, че катастрофата… има нещо общо с това тук?
— Представа нямам — призна Франке. Изглеждаше много нещастен. И много уплашен. В действителност като че ли го беше страх повече от Роглер, макар че несъмнено знаеше много по-добре от него с какъв феномен точно си имат работа. Но може би и точно заради това страхът му бе по-голям.
— Преди да ме попитате, ще ви кажа, че нямам и най-малка представа какво е това. А още повече пък откъде е дошло. — Погледът му продължаваше да е прикован в бездната под тях.
— Сигурно някъде много надълбоко се е срутила някаква кухина или пещера — предположи Роглер. — Станало е подземно земетресение на няколко километра под земята, ако въобще стават такива неща, разбира се.
Франке го погледна по начин, който много по-добре от всякакви думи показваше какво мисли за предположението му. Но за изненада на Роглер кимна с глава.
— Това би било някакво обяснение. Дори би обяснило и бурята. Ако кухината е достатъчно голяма и въздушното налягане е било по ниско от това на повърхността…
Но и за Роглер обяснението звучеше всякак, но не и убедително. По-скоро Франке сякаш искаше сам да се успокои, но не се получи.
— Можем ли да слезем малко по-ниско? — попита той генерала. В първия момент той го изгледа втрещено, но после предаде молбата му на пилота. Вместо да увисне във въздуха, хеликоптерът започна да губи височина, но увеличи скоростта и започна да кръжи на все по-тесни спирали над дупката. Постепенно и безкрайно предпазливо, както се стори на Роглер, те се заспускаха надолу.
Нищо не се промени. Под тях продължаваше да зее бездънна яма, която сякаш въобще не водеше надолу в земята, а по-скоро…
Всъщност не бе сигурен. Или може би да, но мисълта бе толкова странна, че дори не си позволяваше да я каже на глас.
— Това е лудост… — промърмори той.
Франке остро го погледна.
— Кое?
— Не, нищо — Роглер се опита да се засмее, но издаде само жалък звук. — Забравете!
— По-голяма лудост от това долу едва ли може да има — посочи Франке под себе си.
— Не се притеснявайте, кажете.
Думите му не бяха молба, а заповед. Въпреки това Роглер се поколеба за секунди.
— Помислих си…помислих си, че изглежда така като че ли — той се изсмя нервно и извърна поглед встрани — като че ли не води наникъде.
— А може би е и така — измърмори Франке.
Гласът на пилота, който достигна до тях през слушалките, му попречи да отговори.
— По-надолу не мога да сляза. И тук вече е много рисковано. Завихрянето става много силно и ще е по-добре по-бързо да се махаме.
— Само още един момент — помоли Франке и погледна генерала, който направи съответния жест към пилота. После отново се обърна към прозореца и впери поглед надолу. Роглер се питаше какво виждаше там, което другите явно не виждаха. Но всъщност изобщо не искаше да научи отговора на въпроса си.
Ломан влезе в колата и се отърси като мокро куче. Заедно с него нахлу и вълна леден студ и влага, които допринесоха още повече за неприятната атмосфера вътре.
— Е? — попита Ангелика.
Преди да отговори, Ломан затвори вратата зад себе си отмести един мокър кичур от челото си.
— Нещата не изглеждат никак добре. Страхувам се, че по този път няма да стигнем много далеч. Затворили са Симплон.
Ангелика даде да се разбере, че това нищо не и говори.
— Това е тунелът — обясни Варщайн. — Единствената друга връзка за Аскона от тази страна на планината. Ще рече, че трябва да направим огромен завой и да минем през Белинцона и Локарно. Но ще трябва да пътуваме до утре на обяд. Най-малко.
— Така е — каза Ломан. — Или трябва да се върнем обратно и да минем от италианската страна. Но и този път е също толкова дълъг. А ако не и по-дълъг. Освен това ще стигнем най-много до езерото. Пътят около Лаго Маджоре обичайно е претоварен. Гарантирам, че в момента оттам въобще не може да се мине. Има ли някой идея как да продължим? Ще съм благодарен за всяко предложение.
— Нямаше да имаме такъв проблем, ако вие… — подхвана Варщайн.
— Не казвай нищо повече! — прекъсна го Ангелика. — В момента няма да ни помогне.
Тя, разбира се, имаше право, дори Варщайн почувства, че го прекъсна не за да защити Ломан, а за да избегне продължението на крамолата, която през целия ден неотлъчно ги следваше. Освен това по някакъв абсурден начин се чувстваше предаден от нея. Той обидено се обърна и загледа през прозореца.
Ломан си запали цигара и подаде отворения пакет на Ангелика. За изненада на Варщайн тя отказа.
— Благодаря. Мисля да направя малка почивка. Днес вече много пуших.
С това Варщайн можеше само да се съгласи. Въздухът в колата беше много тежък от дима, а от два-три часа насам леко, но постоянно го болеше главата. Не че не разбираше нервността на Ангелика. Всички бяха изнервени и имаха основателна причина за това. Ломан тръсна пепелта от цигарата си на пода и се разрови в жабката пред себе си. След малко извади оттам една карта.
