— Имаме три възможности — каза той след малко. — Можем да продължим и наистина да опитаме през Локарно или да обърнем и да минем откъм италианската страна. Но това ще трае малко по-дълго.
— Няма да можем изобщо да заобиколим езерото — обади се Варщайн. — Току-що сам го казахте.
Ломан се ухили, издуха кълбо дим към него и каза:
— Че кой ви говори за заобикаляне на езерото? Едно езеро обикновено се състои от вода. А по водата пътуват кораби. Бихме могли да наемем едно корабче и да се опитаме да прекосим Лаго Маджоре. Само че не знам дали в момента това е възможно. — Той посочи към радиото, което през целия ден предаваше съобщения за падналия самолет и за спасителните работи. Само упорито мълчеше за подробности, но не бе нужна кой знае колко фантазия, за да си представи човек какво ставаше в момента около Лаго Маджоре. Вероятно имаше стълпотворение от хора.
— А третата възможност? — попита Ангелика.
— Можем и да се откажем от всичко — предложи Варщайн.
Ломан направи гримаса.
— В такъв случай възможностите са четири. — Той разгърна картата върху коленете си и посочи с димящия край на цигарата си върху едно определено място. — Намираме се ето тук. Дори и да минем по езерото — в което в момента не съм много убеден, че ще успеем, — това ще ни струва време, с което не разполагаме. За пътя през Локарно важи същото. Виждам само още един-единствен начин.
— Какъв? — попита Варщайн.
Ломан го изгледа с особен поглед.
— Отчаян съм от вас. Наистина ли не се сещате?
— Не — отвърна ядосано Варщайн. — За какво, по дяволите, ми говорите? Само тези два пътя водят до Аскона. Ломан въздъхна.
— Не. Има и един трети и вие би трябвало да го знаете. Нали сте го строил! Варщайн опули очи.
— Вие се шегувате!
— Сериозен съм като смъртта — отвърна Ломан. — Защо се гневите? Нали искахте да отидете там, или се лъжа?
— За какво всъщност говорите? — намеси се Ангелика.
— Той ми говори за тунела — каза Варщайн. — Това е лудост!
— Защо?! — Ломан развълнувано размахваше ръце и удряше по картата. — Ако пътищата не са съвсем задръстени, можем да стигнем дотам за два-три часа.
— За тунела Гридоне ли говорите? — поиска да се увери Ангелика. И нейната изненада беше голяма. — Но той е затворен!
— Тунелите имат два изхода — каза Ломан. — Поне повечето от тези, за които съм чувал.
— Момент, момент — каза Ангелика — Искате да кажете, че трябва…
— Искам да кажа, — прекъсна я натъртено Ломан — че така и така нямаме и най-малък шанс да се доберем до тунела откъм Аскона. Можете да сте сигурни, че входът там се охранява невероятно добре. От другата страна обаче… — той вдигна рамене — …струва си да се опита.
— Той е дълъг повече от десет километра — каза Варщайн.
— И какво от това? — засмя се Ломан. — Още една причина да се опита. Едва ли ще им дойде наум, че някой е толкова луд, че да се опита да премине пеш под планината.
Ангелика потръпна.
— Пеш? Искате наистина да вървите пеш през целия тунел?
— Кой казва, че искам? — Ломан сгъна безразборно картата и я напъха в жабката. — Сега вече сериозно. Не мисля, че ще можем така лесно да влезем в тунела. Но от тази страна шансовете ни са доста по-добри, отколкото от другата. Може би охраняват входа, но ако е така, сигурно съвсем не така добре, както оттатък при Монте Верита. Пък и десет километра не са чак толкова много. Два часа ходене, може и по-малко.
— Това е лудост — изсумтя Варщайн. — Вие сте абсолютно ненормален.
— Така е — отвърна спокойно Ломан. — Иначе нямаше да съм сега тук, не е ли така? Е, какво ще кажете?
Варщайн не отговори веднага и погледна навън. Пред тях и зад тях имаше наредени автомобили, докъдето им стигаше погледът. Бяха на повече от пет километра от прохода, а още тук движението бе замряло. Дори и скоро да отвореха прохода — а нещо подсказваше на Варщайн, че това няма да се случи, — по всяка вероятност ще мине половината от нощта, докато движението се оправи, така че да могат да тръгнат. Ломан беше прав и за другите две отсечки — бяха твърде дълги и в момента може би толкова проходими, колкото и проходът над Симплон. Към това се прибавяше и още нещо, което Ломан непременно знаеше, но не искаше да изрече на глас: на всяка от двете отсечки със сигурност щеше да стои някой, който ги чака да се появят, Франке не беше чак толкова глупав, че да не се досети като две и две четири, че бяха тръгнали за Аскона. Както и за това по кой път ще тръгнат. Но през тунела? Варщайн го побиваха тръпки само като си представеше, че трябва да върви десет километра през непрогледния мрак.
— Едно предложение — обади се Ломан. — Показвате ми как се влиза в планината и после… Ако искате, ще се разделим и всеки ще прави това, за което е дошъл. Повече няма да се опитвам да ви преча, обещавам ви. Дори ще ви дам и колата. Можете да продължите за Локарно и оттам да влезете в града. Обиколката не е голяма. Не толкова предложението, колкото тонът, с който бе направено, изненада Варщайн. За първи път имаше чувството, че журналистът казва това, което мисли.
— Добре — каза той тежко, — да тръгваме.
Ломан бе видимо изненадан, че толкова бързо се отказа, но не се забави нито секунда и веднага включи двигателя, преди Варщайн да е премислил.
— Нещо ново от езерото? — попита Ломан, докато внимателно изкарваше колата от колоната. Задачата му не беше никак лека, защото в продължение на половин час бяха ту тръгвали, ту спирали и всеки път разстоянието между тях и автомобилите отпред и отзад бе ставало все по-малко.
— Продължават да търсят оцелели — каза Ангелика. — Но мисля, че отдавна са изгубили надежда. Водата е ледено студена.
Ломан рязко натисна спирачката, за да не удари автомобила пред него, и включи на задна скорост. Чу се стържещ звук от скоростната кутия.
— Представям си как бихме се почувствали, ако стигнем дотам и накрая установим, че всичко е станало случайно — каза той. — Сигурно ще видим един недобре укрепен таван, който се е срутил.
— Със сигурност не е това — отвърна Варщайн. — Тунелът беше много стабилен. Щеше да издържи и на атомна бомба.
Ломан внимателно върна малко назад, после отново потегли напред.
— Прощавайте — ухили се той, — не исках така да ви засегна.
— Не сте — изръмжа Варщайн, макар че не беше вярно. Тунелът все пак бе и негово дело и се чувстваше някакси задължен да го защити.
— Исках само да кажа, че не бива да забравяме възможността всичко това да има съвсем естествено обяснение. Да не се окаже накрая, че заради дърветата не виждаме гората.
По някакъв начин бе успял да измъкне колата и сега започна да обръща върху тясното платно за отсрещно движение. Въртеше волана с тежко пухтене и натискаше педалите като органист, но успешно се справяше. Варщайн не можеше да не признае шофьорския му талант. При това маневриране той самият отдавна щеше да се е блъснал поне пет-шест пъти с някой от останалите автомобили.
Ломан потегли още няколко пъти напред и после назад, накрая обърна колата и тръгнаха надолу по стръмния път. Варщайн наистина се стресна, когато видя колко дълга е колоната зад тях. Прецени, че най- много след два-три часа движението в тази част на Швейцария щеше да е напълно блокирано.
— Странно — обади се Ломан.
— Кое?
— Този хаос тук. По радиото и дума не казаха. Иначе съобщенията за движението по пътищата винаги са много точни и може да се разчита на тях.
— Може от радиото още да не са разбрали — предположи Ангелика.
— Или някой не иска да се разбере — допълни Варщайн.
