Ломан направи физиономия.
— Сега вече наистина преувеличавате. Какъв интерес има Франке да предизвиква хаос по пътищата на Швейцария?
— Че кой говори за Франке?
Ломан объркано го погледна, но той предпочете да не говори повече по тази тема. Варщайн реши, че е в много помирително настроение, което беше почти подозрително.
Прогони тази мисъл. Все едно му беше дали Ломан наистина имаше угризения на съвестта, или само така се правеше. Така, както стояха нещата в момента, не му оставаше нищо друго, освен да прави мили очи на лошия случай. Щеше да приеме предложението на Ломан и да се раздели с него, щом стигнат планината. Но не по начина, който предполагаше журналистът.
Отвън колата изглеждаше като най-обикновен, малко по-голям камион. Но отвътре нямаше нищо обикновено.
Роглер не можеше да преодолее изумлението си. Франке явно бе стигнал много по-далеч в изследванията си на черните дупки и изкривяването на пространството, отколкото показа в разговора им тази сутрин. Бе успял да натъпче във вътрешността на колата много повече неща, отколкото позволяваше Евклидовата геометрия, или поне такова бе първото впечатление на Роглер, когато влезе в камиона. Продълговатото, ярко осветено от десетина неонови тръби, помещение направо преливаше от компютри, монитори, електрически табла и всякакви други предмети, които в по-голямата си част бяха непознати на Роглер. Най-малко десетина техници в бели престилки седяха или стояха до различни инструменти и вършеха неразбираеми за Роглер неща или разговаряха по още по-неразбираеми теми. Непрестанно звънеше поне един телефон, в повечето случаи бяха няколко едновременно. Помещението беше много подходящо за снимане на научнофантастичен филм, помисли си Роглер. Много по-подходящо, отколкото за Алпите тук в Тесин.
Нетърпеливо и за пореден път той погледна часовника си. Когато влизаха в колата, Франке смутолеви нещо за някакви десет минути. Това бе преди час и половина. А така, както стоеше и оживено разговаряше с трима мъже, двама, от които облечени в бели престилки, а третият в униформа на ООН, не създаваше впечатление, че смята скоро да тръгва. Роглер по-скоро имаше усещането, че направо го е забравил.
Освен това изражението на лицето му ставаше все по-загрижено, което караше Роглер също да не се чувства уютно в собствената си кожа. След всичко, което днес чу и най-вече видя, сигурно имаше основателна причина да бъде угрижен. Черни дупки, изкривяване на пространството, изместване на времето… Какво, по дяволите, бе станало с простичкия свят, разделен на Добро и Зло?
В следващите десетина минути Роглер продължи да прехвърля в главата си подобни глупави мисли, после стана от наблюдателницата си до вратата и отиде при Франке и събеседниците му. Франке бе с гръб към него и изобщо не го забеляза, но единият от техниците прекъсна разговора и направи жест на Франке. Той се обърна и го видя. В първия момент изглеждаше ядосан, че са му попречили, но след секунда направи извинителна физиономия.
— А, Роглер, още сте тук. Съжалявам, но…
— Няма нищо — прекъсна го Роглер. — Няма да ви преча повече. Сигурно имате по-важни неща за обсъждане, но аз… Имам още много работа в града. Дали някой от вашите хора не може да ме върне?
— За вас тук сигурно е безкрайно скучно — усмихна се Франке. — Съжалявам. И без друго почти съм готов. Ще ми дадете ли само още десет минути?
— Добре — отвърна Роглер. Какво друго му оставаше? Можеше ли да каже не? — Но, както ви казах, мога и сам да се върна, ако…
— Страхувам се, че не можете — прекъсна го Франке. Думите му сигурно бяха предизвикали определена реакция върху лицето на Роглер, защото побърза да добави: — С хеликоптера ще ми е трудно да ви следвам и да се приземя на пазара в Аскона, нали?
Това си беше чисто оправдание, за да посмекчи малко думите си, в които неволно бе вложил нещо друго. Без да даде възможност на Роглер да зададе въпрос, той се обърна и отиде до един от измервателните уреди вдясно до стената.
— Имаме ли вече данните?
Мъжът, към когото бе зададен въпросът, нервно тръсна глава.
— Още не. Изчислението е по-трудно, отколкото мислех. Съжалявам. Скоростта на вятъра непрекъснато се мени. Мога да ви предложа в най-добрия случай само преценка, при това много груба.
— И сам мога да гадая — каза остро Франке. — За какво са ни най скъпите компютри в света, ако не можете за един час да пресметнете просто равенство?!
— Защото не е просто равенство — отвърна техникът по-скоро с инат в гласа, отколкото с яд. — Дайте ми прилични данни, с които мога да работя, и ще получите прилични резултати.
В следващата секунда Франке изглеждаше така, сякаш щеше да експлодира, но постепенно се овладя, дори сложи измъчена усмивка върху устните си.
— Прав сте. Извинявайте. Малко съм… нервен.
Техникът бе достатъчно умен да не каже нищо и се съсредоточи отново върху клавиатурата на компютъра си. Франке се дръпна встрани с тежка въздишка. Тримата мъже, с които допреди малко бе разговарял, бяха използвали възможността и бяха изчезнали, Франке се огледа малко нерешително и у Роглер се появи тайна надежда, че ще изпълни обещанието си и наистина ще тръгнат. Но той се завъртя на тока си и отиде до друг апарат. Мъжът, който работеше на него, го забеляза с ъгълчетата на очите си и незабележимо потръпна. Но съвсем незабележимо.
— Успяхте ли вече да осъществите връзката? — попита Франке.
— Не. Апаратът е изключен. — Техникът не поглеждаше Франке, а следеше внимателно монитора пред себе си. — Или са извадили картата с кода, или са изхвърлили телефона през прозореца.
Франке въздъхна.
— Жалко. Надявах се все пак, че ще се вразуми. — Той се обърна към Роглер и лека нещастна усмивка се появи на устните му. — За какво в такъв случай използваме професионалиста в тези неща?
— В какви неща? — попита Роглер.
— Да намерим някого, който не иска да бъде намерен — отговори Франке. — Давам кралство за добър съвет, господин Роглер. Спешно трябва да се свържа с един човек, който се намира в една кола някъде из Швейцария.
— В каква кола? Ако знаете номера и марката…
— Теоретично да. На практика не е толкова глупав, за да не е сменил досега колата. И едва ли ще ни направи тази услуга да се намира на пътя, на който го очакваме.
Роглер сви подигравателно устни.
— При тези изчерпателни данни няма да е никакъв проблем. Дайте ми двеста души, няколко от вашите хеликоптери и една седмица време и ще го намеря.
— Да, да — въздъхна Франке. — Поне единият от нас не е изгубил чувството си за хумор.
— Казах го съвсем сериозно. Доста трудно е да намериш някого, който не иска да бъде намерен. Особено, ако този някой не е глупак. Говоря от собствен опит. Има няколко души, които търся вече няколко години.
— Години? Говоря ви за часове, Роглер.
— Тогава ще помогне само магия — отвърна Роглер. — А там ме няма.
Франке се замисли.
— Съвсем сериозно, Роглер. Трябва да говоря с този човек на всяка цена. Колко души ви трябват, за да го намерите? Петстотин? Хиляда? Кажете, можем да гребем с пълни шепи.
След всичко, което преживя през този ден, Роглер мислеше, че нищо вече не би могло да го изненада. Но не беше вярно. Както между впрочем и много други неща. Въпреки това след известно време тръсна глава.
— Страхувам се, че трябва да ви разочаровам. Ако се е скрил някъде в планината, на практика нямаме никакъв шанс. Можете да го търсите и с един милион души, пак няма да го намерите. Май не познавате тази страна. И какви ги е надробил този някой?
— Надробил? — повтори тихичко Франке. — Нищо не е направил. Страхувам се, че аз допуснах
