грешката. Но в момента нямам възможност да му го кажа.
— Значи имате проблем.
— Иска ми се да е само един. — Изведнъж лицето му се проясни и с жест показа на Роглер да остане, където е, макар че беше излишно. После се обърна пак към мъжа зад себе си. — Обадете се на всички радиостанции в радиус от двеста километра. Нека го потърсят на вълните на транспортното предаване. Как се казваше това… нали се сещате какво имам предвид?
— И какво да му кажат? — попита объркано мъжът.
— Да се обади! — изстреля Франке. — Нещо такова. Дето да не може да го обърка… — той търсеше подходящите думи. — По дяволите, не се сещам за такива неща! Кажете им да предадат спешно да потърси връзка с мен. Но по възможност така, че да не предизвикат паника из цялата страна.
— Не е глупаво — похвали го Роглер. — Все пак да се надяваме, че слуша радио. Знаете ли поне къде иска да отиде?
— Точно тук. Защо?
— Е, значи най-просто би било да го чакате — отвърна Роглер. — Аз поне така бих постъпил. Познавате ли го добре?
— Доста добре.
— Тогава се опитайте да се поставите на негово място — посъветва го Роглер. — Представете си какво бихте направил, ако бяхте на негово място.
— Да, по дяволите, да! — промърмори Франке. — Как сам не се сетих?! — Той се обърна и махна на войника, с който бе говорил преди малко, да се приближи. Без особена изненада Роглер установи, че и той беше генерал. Явно Франке вече бе поел командването не само на цяла Северна Швейцария, а и на половината ООН. — Разпоредете акцията по издирването да продължи много внимателно. Да не се опитват да го задържат, защото сто на сто ще успеят. Само да го следят. И ме дръжте в течение.
— Господин докторе?
Франке неохотно се обърна, но ядът от лицето му веднага изчезна, когато видя човека, който го беше повикал. Беше техникът. Държеше компютърна разпечатка и изглеждаше някакси нещастен, както се стори на Роглер. Не, поправи се той в мислите си. Не нещастен. Правилната дума беше ужасен. Франке дръпна листа от ръката му, хвърли поглед отгоре и пребледня като платно.
— Това… това не може да е вярно. Проверихте ли резултата?
— Два пъти — увери го техникът. — Преценката е по-скоро твърде оптимистична. Има покачване, ето тук, виждате ли? — той заби пръст някъде в листа. — Трудно се разчита, защото е неравномерно, но го има.
— Но… три месеца и половина? — Франке нервно прокара длан по брадичката си. — Не може да бъде!
— — В действителност вероятно са по-скоро два — каза другият. — Зададох възможно най-големия толеранс в наша полза. Средната стойност е четиринайсет седмици. При това не сме разчели напълно графиката. Може да стане и още по-лошо.
— Какво може да стане още по-лошо? — попита Роглер. Притеснението му отново го бе обзело. Това, което виждаше в погледа на Франке, си беше чиста паника. Техникът погледна първо него, после Франке.
— Кажете му — каза тихичко Франке. — За дупката става дума. Видяхте я, нали?
— Да, бях там — потвърди Роглер. — Е, и?
— Още не знаем накъде води. Пуснахме няколко сонди, но никоя не даде някакъв задоволителен резултат. Единственото, което знаем със сигурност, е, че поглъща всичко, което попадне вътре. Забелязахте ли бурята?
— Нямаше как да не го направя — отвърна Роглер. Дали това в очите на Франке бе паника? Сега сам започна да я усеща.
— Става все по-силна — каза Франке. — Накъдето и да води тази шахта, тя всмуква кислород. — Той се изсмя, но смехът прозвуча като плач. — Спомняте ли си как я нарекохте в хеликоптера, Роглер? Дупка в действителността?
— Момент… Искате да кажете, че…, че през тази дупка изчезва въздух?
Франке кимна с глава. Изведнъж вътре стана съвсем тихо. Вниманието на всички бе насочено към тях. Макар че не бе говорил много високо, явно всички бяха разбрали въпроса на Роглер и отговора на Франке.
— Да — каза той. — И все по-бързо.
— Колко бързо? — попита Роглер.
— В геометрична прогресия — отговори вместо Франке техникът. — В момента не се забелязва много, но става все по-осезателно. Дадох на компютъра да направи крайните изчисления. Това е резултатът. — Той посочи листа в ръцете на Франке. Ако процесът се развива със същата бързина, остават ни още три месеца и половина.
— Три месеца до кое? — попита Роглер.
— Докато е всмукало толкова от нашата атмосфера, че да не можем повече да живеем — отговори Франке.
Роглер го гледаше втренчено.
— Искате да кажете… в Порера. В Тесин?
— Не — отвърна Франке. — Искам да кажа на тази планета.
14.
Преценката на Ломан се бе оказала точно такава, каквато Варщайн предполагаше — твърде оптимистична. Въобще не се движеха толкова бързо, колкото отначало смяташе журналистът. Дори и по второстепенните пътища движението бе толкова претоварено, че Варщайн не веднъж изпита чувството, че въобще не се движат. А веднъж дори наистина се върнаха назад и пропътуваха цели десет километра, за да потърсят друг път. С приближаването към целта настроението в колата ставаше все по-потиснато. И все по-спокойно. На никой от тримата не му се говореше. Всеки бе зает със собствените си мисли, в които сигурно и останалите играеха някаква роля, но може би не чак толкова голяма. Освен това мислите и на тримата като че ли не бяха особено приятни.
За Варщайн този последен етап от пътуването се превърна в мъчение. Чувството на еуфория (което май си беше чисто злорадство), последвало решението му на свой ред да изпързаля Ломан, не продължи дълго. И без друго мисълта не бе много реалистична. Ломан може и да беше идиот, но в никакъв случай не бе глупак и в тази игра Варщайн бе безнадеждно много по-назад от него. А и самият Варщайн вече не бе много сигурен дали наистина го иска. Макар че все още не си го признаваше, нещата вече бяха заживели собствен живот и вероятно не бе в негова власт да промени нещо. Вече не той определяше какво да се случи, а събитията определяха неговите действия.
Повече от три часа пътуваха успоредно на железопътната линия, водеща на изток — а това при темпото, което позволяваха задръстените пътища, означаваше по-малко от сто километра — после се отклониха от главния път и навлязоха в планината. Пътят стана още по-лош и макар че се отърваха от задръстването, се придвижваха още по-бавно. Още тогава, преди три години, шосето към прохода Нуфен беше в отчайващо състояние. Оттогава никой не си беше мръднал пръста да го оправи, а лошото време през последните дни бе свършило своята работа, за да бъде картината съвсем катастрофална. Към това се прибавяха и леещият се дъжд и плътната облачна покривка, които създаваха почти пълна тъмнина. Като добавка дойде и обстоятелството, че автомобилът им може и да беше удобен, но за експедиция в планината бе напълно неподходящ. На няколко пъти Варщайн решаваше, че просто ще спрат на калния, стръмен път и колкото повече се приближаваха към прохода, толкова повече се радваше на тъмнината, в която светлината на фаровете им се губеше само на няколко метра. Преди няколко години бе пътувал по тази отсечка — при хубаво време, през деня и с автомобил, пригоден за такива условия — и въпреки това сто пъти се изпоти, защото в един доста дълъг участък пътят се виеше плътно покрай отвесно издигаща се скална стена: от едната му страна беше извисяващият се право в небето гладък като огледало гранит, а от другата — дълбока петдесет или може би сто метра пропаст. Черното Нищо, в което понякога попадаше светлината на
