— Чакайте!
Аборигенът и другарят му наистина спряха и извърнаха погледи към него.
— Моля ви, почакайте! Аз…вече не разбирам какво става… Какво е това?
— Знаеш добре — настоя старецът. — Знаеш го от самото начало. Разреши си сам да видиш и ще разбереш. Но трябва да побързаш. Вратата се отвори от това, което ти направи.
— Вратата? Какво значи това?
— Започва се — каза аборигенът. — Гледайте!
Роглер никога не разбра съвсем дали беше случайно, или в този момент наистина станаха свидетели на действието на сили, които не можеха да проумеят с човешкото си съзнание. В момента, в който старецът изговори думите, небето над Аскона и над езерото се озари от тайнствена бледозелена светлина.
От тълпата се чуха ужасени викове и зад тях избухна паника, но Роглер почти не забелязваше нищо. Стоеше като вкаменен и гледаше със смесица от възхищение и боязън това, което ставаше над главите им.
Зелени трептящи светлини пробягваха по небето, преследвани от оранжеви пламъци и пулсиращи завеси от светеща мъгла, които образуваха странни контури и форми. Очертанията на върховете бяха обгърнати в син студен огън и тук-там между небето и земята искряха тънки нишки от чиста енергия, прилични на огромна паяжина, обхващаща постепенно цялата Земя. Дъждът бе престанал. Малкото облаци, останали на небето, искряха в многоцветни светлини, идващи вътре от тях.
— Фантастично! — прошепна Ангелика. — Това… това е най-красивото нещо, което съм виждала!
Някъде далече пред тях върху покрития със сняг склон на един връх се изля вълна от виолетова светлина. Последваха я сянка, после отново светлина, този път с неописуем цвят. Ангелика гледаше играта на светлини и сенки и очите и искряха. Въодушевлението и бе съвсем искрено.
Невероятната игра на природата изплаши Варщайн, макар че и той бе възхитен от естетическата и красота. Може би бе така, защото единствен знаеше какво значи всичко това. Каквото и да беше, бе започнало.
— Да продължаваме — думите му бяха отправени към Ломан, който като Ангелика от няколко минути насам седеше неподвижно и наблюдаваше бягащите по небето светлини. В първия момент реши, че журналистът не го е чул, но след малко той с видимо усилие се откъсна от картината пред себе си и се обърна към Варщайн. Въодушевлението му не бе толкова силно като при Ангелика. Чувствата му сякаш бяха някъде по средата между нейните и на Варщайн. В погледа му Варщайн прочете възхита, но и следа от уплаха.
— Какво е това? — попита той. — Нещо като… Северно сияние ли?
Едва ли, помисли си Варщайн. На глас каза:
— Не знам. Не съм виждал подобно нещо, но не ми харесва.
— Как, толкова е прекрасно! — възмути се Ангелика.
— Това не го прави по-малко опасно — отвърна Варщайн.
— Опасно? — изсмя се Ангелика. — Как може нещо толкова красиво да бъде опасно?
— Естетически погледнато, и огънят е красив — каза Варщайн. — Дори експлозията на атомна бомба си има своята красота. Но въпреки това е опасна.
— Това е най-тъпото сравнение, което някога съм чувала — каза Ангелика през смях, но не продължи спора.
Ломан потегли и тя се наведе, за да гледа небето, защото вече се спускаха надолу.
Макар че дъждът бе престанал, не се движеха кой знае колко по-бързо, защото пътят бе в много по- окаяно състояние, отколкото Варщайн очакваше. Дори в началото темпото, с което се движеха, намаля. Под коварния слой от кал се криеха безброй дълбоки дупки и пукнатини и на няколко пъти пътят съвсем изчезна. Калните потоци от нанос, върху които пътуваха, се превърнаха в езеро от тиня и нямаха друг избор, освен да се надяват единствено на късмета си и че отново ще излязат на пътя.
Светлината също не им помагаше, дори се оказа допълнително препятствие. Бе станало доста по- светло, но непрекъснато сменящите се цветове и объркващата игра на светлини и сенки понякога правеше почти невъзможно да различат пътя. В стробоскопичната светлина дърветата и скалите сякаш заживяваха свой собствен тайнствен живот. От време на време на Варщайн му се струваше, че съзира движение зад действителността, сякаш нещо се опитваше от света на сенките да премине в света на предметите. Чувството бе не само страшно, но и по някакъв начин му бе познато, макар че не знаеше защо и откъде.
Известно време пътуваха в пълно мълчание. Ангелика все още бе напълно завладяна от фантастичната гледка, Варщайн продължаваше да е разтревожен и на прага на истински страх, а Ломан бе твърде зает да овладява колата, за да може да изпитва нещо.
— Кой изключи радиото? — попита изведнъж Ломан. — Може да кажат нещо за…за тези…светлини. Увеличете го.
Никой не бе нито изключвал, нито намалявал звука на радиото, Варщайн бе сигурен в това. Но се наведе и завъртя копчето. Не последва нищо. Апаратът бе включен, нямаше грешка. Зелената лампичка светеше, но от високоговорителя не идваше и най-слаб звук. Дори и статични шумове нямаше.
— Повреди ли се? — попита Ломан.
Варщайн вдигна рамене.
— Сигурно е от…от тези…от този феномен — каза неубедително. Светлините на небето съвсем сигурно не бяха причина за млъкването на радиото.
— Там отпред има нещо — каза изведнъж Ломан. Не свали ръце от волана, а посочи с глава напред. Явно имаше по-добро зрение от Варщайн, защото минаха няколко секунди, докато разбере какво бе привлякло вниманието му.
Когато последния път бе тук, пътят отвеждаше в долината след много завои, но без прекъсване. Сега бе затворен. От двете страни на платното се издигаше висока два метра телена ограда, в средата на която имаше масивна решетъчна врата. Тънки сини и зелени линийки светлина очертаваха част от решетката и в първия момент тримата помислиха, че оградата е под електрическо напрежение. Но веднага след това видяха, че и по земята и в клоните на близките дървета танцуваха светлинни линии. Приближиха се към края на дъгата, фойерверките от цветове и светлина, които досега бяха наблюдавали отдалеч, вече бяха около тях.
Ломан спря колата доста пред оградата. Не излезе веднага, а дълго и съсредоточено гледа в тъмнината от двете страни на пътя, където проблясваха измамливите светлини, после с нескрита загриженост погледна към оградата.
— Нова е, нали?
Варщайн само кимна. Отвори колебливо вратата, слезе и потъна почти до глезен в калта. Беше студено и въздухът бе толкова влажен, че в първия момент си помисли, че продължава да вали. Ломан излезе от другата страна и даде знак на Ангелика да остане в колата.
— Чакайте тук! Ние с Варщайн ще се огледаме наоколо.
Приближиха се предпазливо към вратата. По решетката преминаваха сини искри и малки светкавици, а във въздуха се носеше лека миризма на озон. Ломан вдигна предупредително ръка, извади от чантата си химикалка и я хвърли срещу оградата. Нищо не последва. Двамата размениха погледи, Ломан вдигна рамене и силно стисна едната от пръчките на вратата.
— Дотук с предпазливостта — каза Варщайн.
— Все пак най-накрая трябва да разберем дали оградата е под напрежение или не — оправда се Ломан. Смееше се, но потреперването в гласа му издаваше облекчение. Това май беше една от идеите, които изглеждат добри само на пръв поглед.
— Доста своебразен метод за изпробване.
— Но и много ефективен — не се предаваше Ломан. — Винаги завършва с успех. А ако не, неуспехът след това никого не интересува.
Той се хвана и с другата ръка за решетката, разклати силно и за малко да падне, защото двете крила със скърцане се разтвориха. Ломан едвам запази равновесие и върху лицето на Варщайн се появи злорада усмивка.
