— Май е отключена. Ще ми се да знам защо някой си прави труда да слага такава порта, а после да не я заключи — каза Варщайн и се приближи. Проследи оградата с поглед, докъдето тя се губеше в тъмнината.
— Като че ли са оградили цялата околност — измърмори Ломан и поклати неразбиращо глава. — Само че защо?
Варщайн вдигна рамене:
— В радиус от два километра няма абсолютно нищо, което си струва да бъде оградено.
— Освен един точно определен връх — добави Ломан.
— Не ставайте глупав. Кой ще огражда цял връх? — Но думите му не прозвучаха особено убедително.
Ангелика излезе от колата и се присъедини към тях. Явно бе дочула част от разговора, защото посочи наляво към една отвесна сянка на четири-пет метра пред оградата. Варщайн я бе взел за дърво. В действителност бе ръждива метална колона, на която висеше правоъгълна табела със светещи надписи на три езика:
— Карантина? — Ломан сбърчи чело в недоумение. — Що за глупост?
— Сигурно е избухнала заразна болест — предположи Ангелика.
— И откога параноята е заразна? — избоботи Ломан и тръсна решително глава. — Не, невъзможно е. Щях да чуя, ако беше нещо толкова лошо, че да отцепят цяла област заради него. Цялата история направо вони!
Той ритна силно табелата, което имаше неочаквани последствия. Целият стълб се разтресе и секунда след това металната табела падна в калта. Ломан разтвори широко очи, наведе се и най-внимателно я разгледа.
— Съвсем ръждясала. Цяло чудо е, че още висеше.
— Три години са доста време — обади се Варщайн.
— Не, не виси от три години — Ломан посочи долния десен ъгъл на табелата, в който се виждаше някаква дата. — Няма и три месеца, а изглежда като че ли е тук от четиридесет години. Той взе металния със, размаха го и в следващия миг той се изрони под пръстите му в ръждиви люспи. Журналистът гледаше втренчено.
— Но това…
— … не е нещо толкова важно в момента — прекъсна го Ангелика и посочи оградата. — Отворете вратата, ще вкарам колата вътре.
Докато тя се връщаше към автомобила, Варщайн и Ломан с общи усилия се опитаха да разтворят двете крила на портата. Като се има предвид, че Ломан за малко не падна оттатък, сега им беше доста трудно. Варщайн натисна с цялото си тегло, за да успее да раздвижи едното крило, и цялата конструкция така силно изскърца, че сигурно се е чуло от другата страна на планината.
Дишайки тежко, той се отдръпна и внимателно се вгледа във вратата. През това време Ангелика вкарваше колата през пролуката. Пръчките на решетката, дебели колкото малкия пръст на ръката, бяха напълно ръждясали. Пантите имаха вид, който караше Варщайн неволно да се пита как цялата конструкция още не е рухнала под собственото си тегло. Имаше и още нещо странно и обезпокоително: бе почти сигурен, че преди малко оградата не бе в такова лошо състояние.
Ангелика спря колата няколко метра зад вратата и отвори предната врата до себе си, без да се премести отзад. Ломан последва мълчаливата покана. Заобиколи и седна на задната седалка. Тайничко се радваше, че някой го е сменил. Последните часове бяха наистина много уморителни.
Варщайн изпита облекчение, когато влезе в колата, но не само заради студа. С всеки изминал момент се чувстваше все по-неуютно. Светлините в небето бяха само началото. Нещо щеше да се случи, и то скоро. Дори може би вече се случваше.
— Колко път имаме още? — попита Ломан.
— Един час — отговори Варщайн. — Приблизително. Освен, ако не се появи друго препятствие.
— Или още някоя изненада — добави Ломан. Погледът му непрекъснато шареше наоколо, опитвайки се да различи нещо в тъмнината встрани от пътя. Изглеждаше доста нервен.
— Дотук никой не се опита да ни спре — обади се Ангелика.
— Точно това ме притеснява — отвърна Ломан. — Някой си е направил толкова труд да не допусне нежелани посетители, а ние просто си влизаме ей-така, без никакви проблеми. — Той тръсна глава и изкриви лице: — Нещо не е наред!
С това му заключение и Варщайн бе съгласен. Все още му бе трудно да повярва, че някой ще е заградил цялата тази част на планината, за да скрие нещо от хората.
— Там отпред! — каза изведнъж Ломан, сочейки вдясно от пътя.
Варщайн веднага видя какво бе открил. Пред тях имаше изоставена кола. Предната дясна гума бе излязла от пътя и явно автомобилът бе безнадеждно затънал в калта, защото наоколо нямаше и следа от шофьора. А освен това не бе и обикновен автомобил, а тъмнозелен военен джип с черен брезентов гюрук. И още нещо бе странно: нямаше никакви отличителни знаци — нито на държавата, нито пък регистрационен номер. Ломан и Варщайн си размениха многозначителен поглед и слязоха. Ангелика остана в колата. От напрегнатото изражение върху лицето и личеше, че и на нея гледката никак не и харесваше.
Приближиха се предпазливо до джипа. Ломан непрекъснато се оглеждаше наляво и надясно, а Варщайн заобиколи отдалеч колата. Сега видя защо бе изоставена. Колелото не просто бе затънало в калта, а бе направо счупено.
— Странно — прошепна Ломан. Приближи се бавно, взирайки се внимателно в джипа, но по някаква причина не се престрашаваше да го докосне.
Чак след известно време Варщайн реагира на забележката му.
— Кое е странно? Журналистът посочи счупеното колело.
— Това не може да се случи. Тези автомобили са създадени точно за такива непроходими терени и не се трошат, като попаднат в някаква си дупка на пътя.
Да, разбира се! Чак сега Варщайн забеляза в какво жалко състояние се намираше джипът. Боята навсякъде се лющеше и отдолу се показваше червеникаво-кафяв, разяден от ръждата, метал. Предното стъкло бе напукано, а гюрукът висеше на парцали.
— Господи, това преди малко не беше така! — в гласа на Ломан личеше ужас.
— Кое? — попита Варщайн, макар че много добре знаеше какво има предвид.
— Колата — каза нервно Ломан. — Покривът, стъклото и… и всичко. Не беше толкова зле.
— Може би вече стоим от доста дълго време? — Варщайн дори не намери сили да се засмее на собствения си въпрос, а Ломан въобще и не реагира. Протегна ръка към колата, но я дръпна, без да я е докоснал. — Да изчезваме! Варщайн се обърна към тяхната кола и замръзна на място.
На няколко метра пред тях сияеше пулсираща светлозелена светлина. Нямаше определена форма, но представляваше някаква субстанция, която му бе трудно да определи и го изпълваше със смътно чувство за опасност. Сякаш нещо в него усещаше, че светлината не е толкова безобидна, както изглежда.
— Мили, Боже, какво е това? — прошепна Ломан.
И той бе се заковал на място, но Варщайн го виждаше само като размита сянка в море от светлина. Може би нещо не от нашия свят, помисли си Варщайн. На глас каза:
— Не знам, но по-добре…по-добре да бъдем предпазливи.
Вратата на колата се отвори и шумът го накара да погледне нататък. Ангелика идваше към тях с бързи крачки. Варщайн искаше да извика нещо, за да я предупреди, но се спря, като видя изражението върху лицето и.
Очите и сияеха. Откакто върху небето бе започнала тази игра на цветове и светлини, тя не се и стараеше да скрива въодушевлението си. Сега обаче изглеждаше наистина като омагьосана. На две крачки
