— Защо е толкова важен този човек? — попита Роглер.
Но не получи веднага отговор, Франке гледа известно време в празното пространство край него и преди да заговори, Роглер изведнъж проумя, че и ученият бе толкова безпомощен и объркан като него.
— Не знам — призна той. — По дяволите, предавам се, вече нищо не разбирам!
— Този Варщайн сигурно знае нещо — каза Роглер и посочи езерото, града и небето над тях — …за това, нали?
Франке се усмихна.
— Виждате ли? Ето, затова казах, че имам нужда от помощта ви. Бъдете разумен.
Роглер изобщо не бе сигурен дали иска да бъде разумен. Бе разгневен и гневът му не бе отправен само към Франке, а и към самия него. Разбира се, Франке беше прав — можеше да се сети, че след посещението в Порера не може просто да подхване следващата си задача и да се държи сякаш е ходил да разгледа аерогара или печатница.
— Дайте ми десет минути — помоли той. — Само да разпоредя най-важните неща.
— И без друго ще трябва да почакаме, докато дойде хеликоптерът. Както изглежда, трудностите не са само с радиостанциите. Мога ли да ви имам доверие?
— Да, можете — обеща Роглер.
— Всъщност би трябвало да сме мъртви — каза Ломан. Гласът му трепереше и усмивката върху лицето му бе доста измъчена. В средата на челото му като червено око на циклоп се издуваше огромен мехур от изгорено, а кожата му бе не бледа, а сива. В очите му проблясваше пламъче на лудост и издаваше колко му е трудно да запазва външно спокойствие.
Варщайн не каза нищо и продължи съсредоточено да следи пътя, който вече не виждаше, а просто налучкваше.
— За моя вкус всичко беше доста неприятно — обади се Ангелика.
— За моя също — съгласи се Ломан. — Вижте само колата — тия чудесии са прегорили метала!
— Нищо не разбирам — прошепна Ангелика. Вдигна ръка и опипа мехура върху бузата си. — Отначало беше… толкова… мирно. А после…
Варщайн продължаваше да мълчи, този път по друга причина.
Явно Ангелика не бе забелязала отвратителното същество, което преследваше Ломан, и реши, че е по- добре да не споменава нищо. По някакъв странен начин, който все още не бе успял да проумее, всичко, което стана навън, бе свързано с техните усещания. Светлината излъчваше мир, докато Ангелика бе сама вътре в нея. Не бе сигурен дали той или Ломан отвори вратата в другата посока. А може би и не искаше да разбира.
— Боли ли? — попита той.
Ангелика отново прокара пръсти по бузата си и поклати глава.
— Не. Не много. Надявам се, че няма да остане белег.
Сигурно няма, помисли си Варщайн. Мехурът не бе чак толкова страшен, както изглеждаше в първия момент. Той откъсна за секунда поглед от пътя, усмихна се на Ангелика и когато тя сне ръка от раната, той видя само едно зачервено петно, голямо колкото монета. До утре сигурно щеше да изчезне.
— Само драскотина — успокои я той.
— Да ви имам грижите — изхленчи Ломан. — Колко ще пътуваме още, по дяволите?
— Не знам колко път има още до „при дяволите“ — отговори Варщайн. — Но до върха не е много.
Не знаеше дали е така, бе изгубил всякаква представа. Искаше единствено да не говорят за преживяното. Само допреди няколко часа щеше да се изсмее на подобно твърдение, но сега вече знаеше, че има неща, които могат да станат действителни, ако се говори за тях.
— Може би десет минути.
Ломан го погледна недоверчиво. Бяха спирали за малко, за да се погрижат за раните си, но откакто бяха потеглили отново, не бе изминало много време. Дори не толкова, колкото бе казал преди това Варщайн, когато превалиха прохода. Но може би схвана защо Варщайн каза така и замълча.
— И после? Искам да кажа, как е долу при върха?
— Представа нямам — призна си Варщайн. — Когато последния път бях тук, долу нямаше нищо. Освен тунела, разбира се, и железопътната линия. Но нямаше ограда.
— Щом са преградили пътя, който води към върха, значи ще охраняват тунела още по-добре — каза Ангелика. — Дори може би вече ни очакват.
Бъди сигурна, помисли си Варщайн. Тази преграда бе последното доказателство, че въпреки всичко продължаваше да подценява Франке. Дори и да не очакваше, че ще се доближат до върха от тази страна, той просто се бе подготвил за всякакви изненади. Варщайн бе абсолютно сигурен, че нямаха никакви шансове да влязат незабелязани в тунела. Но и не искаше.
— Нека просто да изчакаме и да видим какво ще се случи — предложи Ломан — и чак в краен случай да импровизираме. Аз съм добър в импровизациите, нали вече ви казах?
— Няколко пъти — каза Варщайн. Превключи на по-ниска скорост и внимателно подаде газ, за да заобиколи купчина дребни камъни, довлечени вероятно от дъжда до средата на пътя. В следващия миг се чу глух удар в каросерията, фордът изскърца и за секунда Варщайн щеше да изгуби контрол. Псувайки силно, той се бореше с подскачащия волан и накрая с мъка успя да овладее колата.
Ломан го погледна изкосо и погледът му казваше какво мисли за шофьорските му умения, но прояви дипломатичност и замълча. С треперещи пръсти запали цигара и посегна към радиото, може би просто, за да намери занимание на ръцете си. — Ако поне това чудо работеше… Хей! Работи!
От високоговорителя наистина се чуха скърцащи и стържещи звуци. Ломан трескаво завъртя копчетата и накрая намери някаква станция, която прилично се чуваше. Само че не се разбираше. Чуваха ясен женски глас, който говореше на съвършено непознат за Варщайн език.
— Какво е това? — попита объркано Ангелика.
Варщайн вдигна рамене, но Ломан остана със зяпнала от изненада уста и цигарата падна от устата му.
— Не, не може да бъде!
— Какво не може да бъде? — попита Ангелика.
— Това… това е корейски! Абсолютно сигурен съм!
— Говорите ли езика? — попита Ангелика.
— Не. Но съм бил два пъти в Сеул и достатъчно съм слушал, за да мога да го различа. — Той се наведе и вдигна цигарата си от пода.
— Може ли някой да ми обясни как така в Швейцария изведнъж можем да приемаме корейски предавател?
— Сигурно радиото е много специално — отвърна нервно Варщайн. Никой обаче не се засмя на плитката шега и след малко той добави: — Сигурно се дължи на този странен феномен.
— Корея се намира в другия край на света — припомни Ломан.
Варщайн вдигна рамене:
— Радиовълните понякога се държат много странно… Особено при необичайни атмосферни условия. Това поне звучеше по-убедително от шегата преди малко, но Ломан не реагира. Пресегна се отново към копчето и зашари по скалата. Гласът от другия край на света заглъхна в шумове.
— Да видим… Може пък сега да хвана Радио Ереван.
Фаровете осветиха нещо на пътя пред тях. Варщайн превключи на първа, но после видя, че нещото бе отскубнал се храст. Сухите клони изпращяха като стъкло под гумите. Пътят стана чувствително по-добър. Вече не бе покрит с коварния нанос, а с груб чакъл, в който гумите намериха добра опора. Видимостта също не бе така лоша като допреди малко. Варщайн шумно пое дъх и увеличи скоростта.
Ломан отново бе намерил станция, този път явно не от другото полукълбо. Звукът не беше много добър и долавяха само откъслечни фрази, но дикторът без съмнение говореше немски.
— Опитайте се да го настроите по-добре — помоли Ангелика.
— А какво мислите, че се мъча да направя? — попита раздразнено Ломан. — Проклета кутия! Хайде, говори по-разбрано!
„…в момента от нашия кореспондент в Милано“ — каза радиото. „Сега включваме програма от студиото,
