— И какво да бъде то?
— Откъде, по дяволите, да знам?! Да не би аз да съм ученият тук?
— Трябва ви магьосник, Роглер, а не учен. Все ще измислим нещо, но ако очаквате чудеса, по-добре се обърнете към господата отсреща. Може да направят нещо повече.
Картината отсреща продължаваше да е все така странна и непонятна, както преди. Дори може би още по-странна. Почти стотината напълно различно облечени фигури сякаш изобщо не се бяха помръдвали от местата си. В сравнение с претъпканата улица от тази страна гледката бе почти абсурдна. Може би затова изминаха няколко минути, преди Роглер напълно да осмисли думите на Франке.
— Чакайте, да не би наистина да смятате, че онези там имат нещо общо със случката?
— Вече не знам какво да мисля, Роглер — призна Франке. Гласът му звучеше уморено и малко отчаяно. — В момента дори не съм сигурен дали трябва да ги помоля за помощ, или да наредя да ги застрелят.
Роглер се направи, че не чува последната част от изречението.
— Да ги помолите за помощ ли?
— Учудва ли ви? — Франке се засмя, протегна ръка към мини бара, но веднага я дръпна, без да го е докоснал. — Ако знам, че ще помогне, бих обиколил на куц крак някой кръстопът или бих ял крака от жаби в полунощ.
Телефонът иззвъня. Франке вдигна и няколко секунди слуша, без да каже нищо.
— Добре, прието. Не се намесвайте, само наблюдавайте. Идвам. Той окачи слушалката. Върху лицето му се четеше израз на леко облекчение.
— Варщайн. — Хванали са го?
— Да. Или по-точно казано не. Но знаем къде е и няма нужда повече да го търсим. Сам идва към нас. — Той се наведе да погледне през прозореца и отвори вратата. — Хайде, Роглер. Хеликоптерът вече каца.
Роглер изпита невероятен ужас, когато излезе зад Франке от колата.
— Да не би да наредихте да кацне тук?!
— Имате ли по-добра идея?
Шумът от приближаващия се хеликоптер потвърди опасенията на Роглер.
— С колата не можем да излезем от града, пеш също. Освен това в момента всяка минута е ценна.
Последните думи Франке трябваше да изкрещи, за да надвика хеликоптера. Роглер инстинктивно сви глава между раменете и погледна нагоре. Макар че предполагаше какво ще види, изтръпна до мозъка на костите.
На фона на многоцветните светлини, танцуващи около върха, хеликоптерът изглеждаше като чудовище от непознат свят. Беше огромна машина, не малкият хеликоптер, с който бяха дошли сутринта. Мощно чудовище от стомана и пластмаса, което, увисвайки над тясната крайбрежна улица, изглеждаше още по- грамадно.
— Вие сте откачен! — викна Роглер.
Франке не разбра думите му. Всеки звук потъваше в рева на моторите и хорът от ужасени човешки писъци, който се издигна при вида на снижаващата се грамадна машина.
Докато хеликоптерът кацаше, Франке и Роглер се отдръпнаха приведени зад колата. Изкуствено създаденото торнадо повали върховете на дърветата и тревата от другата страна на стената и ги засипа с прах. Роглер наум изпсува Франке, че бе излязъл, вместо да изчака в колата.
Хеликоптерът наистина кацна трудно. Пилотът два пъти снижава машината, а от позицията на Роглер изглеждаше, сякаш перките само на сантиметри не докосваха къщите от другата страна на улицата. Той инстинктивно сви още повече глава между раменете и обърна лице в обратната посока. Погледът му попадна върху тревната площ от другата страна на стената и видя нещо странно.
Вятърът, предизвикан от перките на хеликоптера, не достигаше до шаманите и магьосниците. И от тази страна във въздуха се носеха листа и върховете на дърветата се огъваха, но непосредствено до мястото, където бяха мъжете, бе тихо. Дори пламъците на огньовете им не трептяха.
— Хайде! — викна Франке и потупа Роглер по рамото. Той обаче не реагира и трябваше силно да го дръпне, за да го откъсне от странната гледка. Макар че в никакъв случай не бе по-драматична от разигралото се над главите им, гледката много по-силно го впечатли.
Докато тичаха към хеликоптера, вратите му се отвориха и отвътре наизскачаха десетина войници и започнаха да заемат позиция в широк кръг около машината.
— Какво означава това?! — изкрещя Роглер. Франке просто го повлече със себе си, скочи с неочаквана сръчност в хеликоптера и нетърпеливо зачака и той да се качи. Вратите се затвориха и машината се издигна, преди още да са седнали. — Какво става?! — повтори Роглер въпроса си. — Какво означават войниците и тази лудост с хеликоптера? Можеше да има убити, това ясно ли ви е?!
— Знам — отговори Франке, намести се по-удобно в седалката, затегна предпазния колан и изгледа Роглер продължително и сериозно. — Но се страхувам, че вече няма значение — продължи с тон, от който Роглер го побиха студени тръпки. — Ако не се случи някакво чудо, господин Роглер, след двадесет и четири часа този град с всичките му жители ще престане да съществува.
Толкова бързо стигнаха края на пътя, че Варщайн не успя да реагира достатъчно бързо. Единственото действие, на което бе способен, се оказа напълно погрешно. Оградата изникна внезапно зад един завой на пътя и Варщайн инстинктивно натисна спирачката, но толкова рязко, че колата подскочи. Вместо да влети в металната порта, която сигурно щеше да пробие, тя се вряза в единия от двата бетонови стълба, ограждащи пътя, и спря след мощен тласък, счупени стъкла и строшен метал. Двигателят издаде звук, от който му стана ясно, че вече никога няма да потегли. От силния удар Варщайн се заби във волана.
Когато със замаяна глава се надигна, в гърдите му пареше пулсираща болка. Дишането го затрудняваше, но, общо взето, се бе отървал с малко, както впрочем и другите двама в колата, които тъкмо се изправяха. Ангелика бе паднала на колене, а Ломан бе изхвърлен от удара и сега се намираше под арматурното табло. С проклятия и псувни той се изправи, но се подхлъзна и пак се озова на пода. Въпреки сериозността на положението Варщайн не се сдържа и злорадо се ухили.
— Наред ли е всичко?
Ломан с мъка изпълзяваше в този момент и докато се настаняваше отново на мястото си, се опита с поглед да го прониже.
— Да — просъска той. — Но определено не заради шофьорските ви умения.
Варщайн се въздържа от коментар. Хиленето му и без друго граничеше с хистерия. Странната светлина отвън, идваща отникъде, още повече засилваше страха му. Единият от фаровете бе счупен, а другият осветяваше пространството точно пред колата и бе достатъчен, за да види, че почти бяха изтръгнали бетоновия стълб от мястото му. Той се беше наклонил силно встрани и бе повлякъл със себе си част от оградата и едното крило на портата, така че се бе образувала пролука, през която спокойно можеха да се промушат. Беше странен този удар, защото не караха с висока скорост — ако беше така, нямаше да се отърват с толкова малко, защото никой от тримата не бе със закопчан колан. Оградата изглеждаше в същото окаяно състояние като първата. При това и тя не бе тук повече от три години.
— От тук нататък ще трябва да вървим пеша — каза Ангелика. Варщайн се поколеба, преди да отвори вратата. Без сам да забележи, колата се бе превърнала в своего рода крепост, последен бастион на тяхната действителност, чиито стени все още се съпротивляваха на безумието, завладяло външния свят. Да я напусне за него означаваше да предаде последната си защита. Макар и да знаеше, че тази защита съществува само във въображението му и че това, което ставаше навън, не можеше да бъде спряно от дебела няколко милиметра ламарина и стъкло. Питаше се дали Нещото, което бе видял, ги е последвало.
Един след друг излязоха от колата. Бе станало чувствително по-студено. Ангелика неволно се притисна към Варщайн и той инстинктивно сложи ръка върху раменете и. Ломан обиколи колата да разгледа щетите. Беше съвсем излишно — колата не можеше въобще да потегли. Варщайн знаеше, че входът на тунела е на километри оттук. Макар че пътят бе невероятно променен от последното му идване, можеше да различи околността.
— Какво правите? — попита той раздразнено, когато Ломан клекна и задърпа теглича на колата.
