— Гледам каква сте я свършил. Моите почитания! Ако тук нещата се развият зле, можете да потърсите работа като трошач на коли. С удоволствие ще ви напиша добра характеристика.
Той се изправи с пъшкане, обърса ръце в якето си и дойде при тях. Погледът му недоверчиво се плъзна по наполовина откъснатото крило на портата. Варщайн понечи да тръгне напред, но той го спря с ръка.
— Внимавайте! Вижте!
Варщайн проследи с поглед ръката му и видя тънка сребриста жица, прокарана най-отгоре по оградата. На равномерни разстояния един от друг се виждаха бели полусферични порцеланови изолатори.
— Оградата е под напрежение — каза Ломан. — Вероятно вече не работи, но въпреки това трябва да внимаваме.
Добре, че каза последното, помисли си Варщайн, защото, ако по оградата все още минаваше ток, така, както се блъснаха, вече щяха да са добре опечени. Въпреки това видът на оградата го обезпокои. Ако предишната ограда имаше за цел да възпре любопитни, това тук си беше доста сериозно.
Още по-учудващо му се видя, че изобщо успяха да стигнат дотук. С изключение на оградата и на изоставения джип надолу по пътя никъде другаде не видяха следа от човешки живот, а това беше повече от странно.
Ломан пръв предпазливо се провря през пролуката. Внимаваше да не докосне метала и щом мина от другата страна, веднага отскочи две крачки назад. Ангелика и Варщайн го последваха по същия начин.
От другата страна на улицата пътят отново стана лош. Виждаше се, че от дълго време не е бил използван и от още по-дълго не е поддържан. Асфалтът се бе превърнал в различни по големина дупки и горният слой навсякъде бе напукан, стърчаха бурени и корени, а на някои места гората бе достигнала почти до средата на настилката. В следващите години щеше напълно да изчезне, погълнат от дърветата и храстите. Вместо да го изплаши, гледката по-скоро го успокои. Природата с учудваща скорост бе започнала да си възвръща изгубените територии и тази мисъл му подейства успокоително. Никога не бе мислил как ли ще изглежда светът без хора и сега знаеше защо. Не бе необходимо. Докато слизаха един до друг надолу по наклонения път, Варщайн за първи път осъзна колко дребни и незначителни бяха хората. Нямаше нищо лошо, което да могат да сторят на този свят. Той бе съществувал много, преди да се появи човекът, и щеше да продължи да съществува дълго, след като човеците изчезнеха.
Хора като Франке — или като него самия преди няколко години — можеха и да си въобразяват, че е във властта им да променят трайно облика на планетата, но това не беше вярно. С цялата си техника и наука хората бяха като микроби, миниатюрни частици от огромна система, която бе така голяма, толкова комплексна и вечна, че дори не можеха да се досетят за истинското и лице. Тази мисъл подейства невероятно успокоително на Варщайн. Струваше му се, че за първи път осъзнава какво наистина означава животът. Бе самото Съществуване. Самият факт, че нещо съществуваше, означаваше, че то е част от тази всеобхватна, разпростираща се в цялата Вселена Система от живот. Както никога преди и никога след това Варщайн се чувстваше близо до Природата и онова абстрактно понятие, което хората наричат Бог, и това усещане му даваше невероятна сигурност и топлина. Само преди няколко минути се бе страхувал за живота си, а сега разбираше колко наивна е била тази мисъл. Нямаше никакво значение дали ще съществува като човек или не — бе част от могъща, неразрушима Система, която щеше да съществува до края на Времето, а може би и след това. Никога не бе бил религиозен и при всяка възможност се бе определял като агностик, но сега разбра, че и това е било погрешно. Може би не съществуваше Бог като някакво конкретно лице или направляващ интелект, който стои зад нещата и ги контролира, но определено имаше една Свръх сила, грандиозен План, който подреждаше законите на Вселената.
— Стоп! — Ломан вдигна ръка и сложи пръст върху устните си, макар че извика доста силно. — Идва някой!
Варщайн не чуваше нищо, но въпреки това побърза заедно с Ангелика да се скрие зад една скална отломка в края на пътя. Ломан дойде при тях.
— Какво има? — попита шепнешком Варщайн.
Ломан му ръкомахаше да мълчи, но сам той отговори още по-силно отпреди:
— Чух нещо, някакви гласове. Някой идва насам.
— Значи са ни открили — каза Ангелика.
Ломан вдигна рамене, направи им повторно знак да мълчат и се наведе зад камъка, макар че той едвам ги скриваше.
Не бяха избрали добре укритието си. Скалата препречваше една трета от пътя и сигурно скоро се бе срутила, защото бе повлякла пред себе си всичко и зад тях бе почти голо. Ако Ломан бе прав и наистина някой идваше насам, бе невъзможно да не ги открият. Варщайн за секунда си представи как прекосява пътя и се шмугва в храстите отсреща, но вече бе късно. И той чу гласовете, а секунда по-късно видя и светлината от силен прожектор, който опипваше пътя.
Предпазливо се надигна и погледна иззад ръба на прикритието. Сърцето му подскочи. Бяха седем или осем мъже, двама от тях носеха силни прожектори, с които старателно осветяваха край пътя. Мъжете бяха облечени в тъмнозелени петнисти униформи и всички бяха въоръжени.
— Проклятие! — просъска Ломан. — Идват право към нас!
Варщайн трескаво се огледа. Мъжете бяха на разстояние двадесет-тридесет метра. Движеха се немного бързо, но стигнеха ли скалата, неминуемо щяха да ги видят.
— Аз ще отвлека вниманието им — каза той решително. — Може след това да не търсят повече и няма да ви открият, ако се предам. Искаше да се изправи, но Ломан грубо го натисна надолу.
— Оставате тук! Ще хванат или всички, или никой!
Варщайн отблъсна ръката му и понечи да му обясни какво мисли за детинската скаутска доблест, но в този момент Ангелика започна толкова силно да трепери, че той уплашено се обърна и я погледна.
Измина почти секунда, докато разбере, че смесицата от ужас и неверие, които се четяха в очите и, не се дължаха на мъжете от другата страна на скалата.
Зад тях имаше нещо. Не можеше точно да го различи — беше голямо и черно и се движеше по странен, невероятен и неестествен начин. На Варщайн му се стори, че вижда блестящи люспи, извити нокти и малки, остри зъби и коварни очи, които го гледаха втренчено от преливащата черна маса на пълзящото тяло. Създанието бе на по-малко от лакът разстояние от тях. По тялото му се разля вълна от парализиращ ужас. Кожата на главата му започна да го сърби и невидима желязна ръка така здраво го стисна за гърлото, че не можеше и да извика от ужас. Беше Нещото отпреди. Чудовището от Другата страна на Вратата, което ги бе последвало. Ломан явно още не бе разбрал какво става зад тях.
— Все нещо ще ми хрумне. Нали съм добър в импровизирането! Трябва някак да ги отклоним.
— Ломан… — повика го тихичко Варщайн.
— Само още няколко секунди… Нещо такова, че да можем да влезем в гората…
— Ломан! — каза този път по-настоятелно Варщайн. Още не можеше да помръдне. Съществото не се движеше. С почти свръхчовешки усилия успя да извие глава и да погледне Ломан. Журналистът се бе надигнал леко и оглеждаше над ръба на прикритието им. Лъчът от единия прожектор бе съвсем близо до него. — Ломан!
Ломан се обърна ядосано и издаде само някакъв неопределен звук.
— Какво…?
— Господи, колко е красиво! — прошепна Ангелика.
Варщайн я погледна с недоверие, извърна отново глава назад и застина от възхита.
Съществото бе изчезнало. Тоест, още бе тук, но така драстично се беше променило, че бе невъзможно да е истина. Но беше! От извитите нокти и пълзящата твар, която бе самата смърт, нямаше и следа. Пред тях стоеше толкова красиво и миролюбиво създание, че на Варщайн дъхът му секна. Не можеше да определи какво точно виждаше. Бе същество, дошло сякаш от градините на Едем, нежен призрак от пера, кожа и блестяща коприна, с тънки крака и филигранни пръсти, което не приличаше на нищо, което преди бе виждал. Въпреки големината си изглеждаше ранимо и само видът му предизвикваше у Варщайн нежност и желание да го закриля и пази.
Невъзможно, помисли си той. Не можеше да се е измамил. Само преди секунда срещу него пълзеше отвратителна креатура, а сега съзерцаваше небесно създание, по-красиво и нежно сигурно и от ангел.
— Какво… какво е това? — шепнеше Ангелика. Очите и искряха. Тя бавно протегна ръка и докосна златистата кожа на неподвижното същество. Чу се лек пукот, когато го погали с пръсти. Нещото се
