за да научим нови подробности за странните феномени, които се наблюдават от половин час в небето над Тесин и части на Северна Италия.“
— А-ха! — ухили се Ломан. — Проработи! Нали ви казах, че съм гений в импровизациите.
— Тихо! — прекъсна го Ангелика. Тя се пресегна през него и увеличи звука. — Слушайте!
„Междувременно спешно съобщение — каза говорителят. — Търси се господин Франк Варщайн, в момента на път в Северен Тесин с бял автомобил Форд.“
— Какво-о?! — Ломан подскочи. — Но това…
— Тихо! — прекъсна го остро Варщайн. Натисна силно спирачката и колата подскочи и спря.
„Умолява се господин Варщайн спешно да се свърже с господин доктор Франке. Неговият телефонен номер е закодиран под номер едно в запаметяващото устройство на телефона в автомобила.“
— Прекрасно — прошепна Варщайн. — А сега да ни каже поне как да включим проклетото нещо!
„В случай, че апаратът е повреден — продължи говорителят, — ето още веднъж кодовият номер: седем, три четири…“
Краят на изречението заглъхна в силен пукот. Варщайн гневно вдигна поглед, но ръцете на Ломан бяха далеч от радиото.
— Невинен съм! — увери го той. — Честна дума! Не бях аз!
— Да, да. Съжалението е ясно изписано върху лицето ви! — каза ядосано Варщайн.
— Има ли значение? — Ломан полагаше големи усилия да изиграе ролята на обиден. — Не съм пипал радиото. Но, моля, ето, ще се опитам да го намеря отново.
Варщайн гневно стисна устни. Ломан, разбира се, не беше виновен. Но бе бесен от яд и той се явяваше чудесна цел, върху която да излее лошото си настроение. Грабна телефона, повъртя го малко в ръце и го върна на мястото му.
— Дали не е нов номер? — попита Ангелика.
— Със сигурност е — увери я Ломан.
Варщайн не му обърна внимание.
— От Франке? — Той поклати убедително глава. — Едва ли. Мисля, че постепенно започва да разбира какво става. Проклятие! Без номера нямаме никакъв шанс да се свържем.
— Ако наистина е сериозно, ще повторят съобщението — каза Ангелика. — Но още не му вярвам.
— Е, в такъв случай сме двама — обади се Ломан.
Варщайн сърдито го погледна и той побърза да потърси нова станция. Намери една, която в момента излъчваше музика, но звукът бе много чист. Лале Андерсен пееше легендарната „Лили Марлен“.
— Да продължавам ли да търся?
— Недейте — каза Варщайн. — Сигурно скоро ще кажат новини.
— Сигурно всички станции говорят за светлините — предположи Ангелика. — Може да разберем нещо повече.
Варщайн забарабани нервно по арматурното табло. Съобщението го бе развълнувало повече, отколкото му се искаше да признае. Щом Франке така явно го издирваше, сигурно вече е доста отчаян. Каквото и да ставаше от другата страна на Гридоне, бе много по-страшно от няколкото светлини в небето.
Носталгичният запис свърши и се чу гласът на говорител: „Това беше Лале Андерсен с любимата и песен за Лили Марлен. С тази песен днес поздравяваме всички наши смели другари в открито море. А сега новини от света.“ Варщайн примига, Ангелика също изглеждаше объркана. „Както съобщава Райхсминистерството, маршът на нашите войски на Източния фронт продължава неудържимо. Войниците ни вече са на по-малко от сто километра пред Москва и се очаква градът да падне в най-близко време въпреки упоритата съпротива на комунистическите партизани.“
— Мо-о-ля?! — простена Ломан. Лицето му бе изгубило всякакъв цвят. Той гледаше втрещено радиоапарата. „И от вътрешния фронт новините са добри — радиото продължаваше да съобщава за събития, станали преди петдесет години. — През цялата изминала нощ британската военна авиация се опитваше да бомбардира цивилното население по северно германското крайбрежие. Благодарение на съпротивата на нашите смели изтребители след големи загуби нападателите трябваше да се оттеглят, без да са изпълнили задачата си. Това коварно нападение още веднъж доказва, че…“
— Това е някаква шега, нали? — прошепна Ангелика. — Някакво… някакво предаване за миналото, а?
— Не — каза Варщайн. — Това са новини отпреди петдесет години. Слушаме ги сега.
Никой не каза нищо. Няколко минути и тримата седяха неподвижно и слушаха говорителя, който съобщаваше за нови победи във война, която бе изгубена преди петдесет години. Накрая пуснаха отново музика — валс от Франц Лехар, запис върху лакова грамофонна плоча на Симфоничния оркестър на Берлинското Радио. Ангелика изключи радиото. Никой не се възпротиви, макар да знаеха, че сигурно нямаше да го намерят отново. Чутото ги бе изплашило.
— Господи, какво става? — попита Ломан. Хвърли цигарата си през прозореца и веднага запали нова. — Не е възможно! Нали не слушахме новини отпреди петдесет години? Кажете не, за Бога!
— Ами ако беше точно така? — попита Варщайн.
— Но това е изключено! — не се предаваше Ломан. Гласът му бе станал писклив и той бе на прага на истеричен изблик.
Варщайн не каза нищо. Беше му жал за него. Може би едва сега започваше да проумява в какво се бе забъркал. Без да каже дума, включи на скорост и потегли.
Десетте минути, които спомена Роглер, се превърнаха в един час. През цялото време Франке почти непрекъснато бе говорил по телефона и излезе само веднъж от колата, за да му съобщи, че хората в Порера все още се бореха с техническите проблеми и ще трябва още малко да почакат, докато дойде хеликоптерът.
Роглер използва времето, за да помогне, където може. Точно както бе предвидил, нямаше кой знае колко неща за организиране. Връзките бяха прекъснати, а да се придвижи човек по улиците вече бе съвсем невъзможно, защото движението окончателно бе задръстено от автомобили. Дори и да разполагаха с достатъчно полицейски коли и линейки, за да се погрижат за всички ранени, те щяха да спрат някъде по улиците, без да могат да помръднат оттам.
Въпреки това имаше да свърши куп неща. Наоколо лежаха десетки ранени — слава Богу, леко! — и макар че не бе в униформа, бързо се разчу кой е и скоро се видя заобиколен буквално от стотици истерични туристи и местни хора, които молеха за помощ, искаха да видят нещо или просто бяха любопитни. Накрая вече се предаде и избяга в автомобила при Франке.
Той вършеше това, което не бе преставал да прави през цялото време — телефонираше. Но когато Роглер влезе в колата, бегло се обърна към него, усмихна му се и посочи с ръка мини бара. Роглер отказа. Чувстваше се уморен до смърт и с изцедени сили и искаше главата му да е бистра. Сега повече от всякога.
— Имаме късмет — каза Франке и окачи слушалката. — Оправили са единия от хеликоптерите. След пет минути ще е тук. Той отвори мини бара, сипа си коняк и за пореден път изгледа въпросително Роглер.
— Благодаря, мисля, че е по-добре да съм трезвен.
— Че кой ви е казал да се напивате? — засмя се Франке. — Макар че идеята никак не е лоша. Кой знае дали скоро ще имаме възможност за това. Той вдигна чашата си срещу Роглер, изпразни я на един дъх и я остави.
— Не ви разбирам, Франке. Само преди няколко часа ми разказахте как идва краят на света, а сега си седите тук, сякаш нищо не се е случило.
Знаеше, че не бе справедлив. Ядът му нямаше никаква основателна причина. Но от друга страна не за първи път разбираше колко облекчаващо може да бъде да си несправедлив към някого.
Франке остана съвършено спокоен.
— И какво според вас трябва да направя? Да намеря парче ламарина и електрожен и да направя капак, с който да покрия дупката?
— Например — съгласи се Роглер. Тих вътрешен глас му пошушна, че е на път да се представи като пълен глупак, но това не го развълнува особено. — Искам да кажа, …хм-м-м, трябва все пак нещо да направите.
