раздвижи. Варщайн чу ясен, сферичен звук и тялото му потрепери. Сякаш вятър погали житни класове.
— Хей! Тези изчезнаха!
Варщайн неохотно откъсна поглед от златистото същество. Ломан се бе изправил в цял ръст и гледаше в посоката, откъдето бяха дошли войниците. Прожекторите не се виждаха, мъжете също.
— Къде са войниците? — попита стъписано Ломан.
Варщайн само вдигна рамене. Трябваше да се радва, че като по чудо се бяха отървали, но беше точно обратното. Може би, защото в изречението една дума бе в повече. Не се бяха отървали като по чудо. Ломан откъсна поглед от празната улица и се обърна към Варщайн и Ангелика.
— Нещо явно ги е… — той рязко прекъсна, когато погледът му се спря върху златистото създание пред него. Очите му се разшириха.
Варщайн си позволи дребния лукс да се наслаждава на стъписаното изражение на Ломан. Докато се обръщаше напред, за части от секундата отново видя в краката на Ангелика ужасната твар, която преследваше Ломан. Всичко стана много бързо, за да го осъзнае напълно, но отново го обзе безпокойство, което не изчезна при вида на съществото, такова, каквото си беше. Но какво беше всъщност?
— Какво е това? — прошепна Ломан. Клекна и протегна ръка към златистата кожа. Когато я докосна, сякаш невидима тръпка премина по неподвижното тяло, но съществото не се помръдна. Сякаш гледаха отражение върху гладка водна повърхност, набраздена за миг от лек вятър. Варщайн не бе единственият, който го забеляза. Ломан уплашено дръпна ръка и Варщайн не се учуди, че трепетът спря така внезапно, както бе и започнал.
— Умира — каза Ангелика. Гласът и трепереше и очите и се напълниха със сълзи. Тя не се опита да ги скрие. — Гледайте, умира! — Пръстите и галеха пукащата кожа и там, където я докосваха, златистият гланц отново ставаше наситен, сякаш допирът и даваше нова сила за живот. Но допирът на Ангелика явно не бе достатъчен, защото блясъкът на съществото все повече помръкваше.
— Не съм виждал подобно нещо! — каза Ломан. — Що за животно е това?
— Не е животно — отговори Варщайн. Говореше съвсем тихо. Имаше нещо почти свято в този момент и се страхуваше да не го разруши. — Идва от Отвъдното. От Другата страна.
— Не може да живее тук — каза тъжно Ангелика. По лицето и се стичаха сълзи. — Нашият свят го убива.
Златният гланц на съществото вече почти бе изчезнал. То все още бе красиво и величествено, но бе само умиращ ангел. Само там, където ръката на Ангелика го докосваше, то блестеше.
На Варщайн му хрумна нещо. Макар че и на него самия идеята се стори абсурдна, той протегна и двете си ръце и обви с тях тялото на умиращото същество. Почувства лек гъдел и нещо като слаба болка, която сякаш не бе негова.
— Помогнете му! — Той самият вече не разбираше какво точно прави. Ангелика като че ли го разбра, защото и тя докосна съществото вече и с двете си ръце, а след секунда колебание и Ломан направи същото. — Няма да умре — продължи Варщайн. — Ще му помогнем! Така и стана. Той не знаеше какво стана, нито какво те вършеха, но почувства как в умиращото тяло нещо се събуди, а миг след това го и видя. Под ръцете му нежният златист гланц заблестя отново. Варщайн почувства как кожата се затопля, но не се замисли върху това. Не си позволи да изпита нито облекчение, нито почуда. Всичко, което искаше, бе да спаси съществото. Да му дадат от своята жизнена сила.
Успяха. В началото бавно, после все по-бързо и по-бързо ледената прегръдка на смъртта се отделяше от него и накрая първо Варщайн, после и другите двама отдръпнаха ръцете си. Гланцът не избледня. Съществото се раздвижи и чуха едва доловим шепот от коприна. За момент блясъкът стана толкова силен, че Варщайн затвори очи и отмести глава встрани.
Когато ги отвори, съществото вече го нямаше. Във въздуха сякаш още трептеше някаква сянка, но и тя изчезна и те отново бяха сами. Варщайн усети дълбоко чувство на удовлетворение. Не можеше да каже какво бяха направили, но бе нещо добро, правилно и само това бе важно. Ломан отново ги върна в действителността.
— Не смятате ли, че ми дължите все пак някакво обяснение?
— Ако искате да разберете какво беше, трябва да ви разочаровам — отговори Варщайн. Нещо от спокойствието и нежността на съществото бе останало у него, защото дори не се подразни от въпроса на Ломан. — Не знам.
— Доста неща знаете за вашето незнание — каза остро Ломан. — Какво, за Бога, направихте?
— Не знам — повтори Варщайн. — Просто не исках да умре.
— Така ли?! Просто ей-така?
— Просто ей така — потвърди Варщайн. Но знаеше, че не е истина. Дълбоко в себе си знаеше какво се бе случило. И не от този момент. Мисълта бе толкова фантастична, че не се решаваше да я изговори на глас.
— Просто, защото искахте? — нервно се изсмя Ломан.
— Да. Така, както радиото проработи, защото вие поискахте. И веднага спря в момента, в който пак вие поискахте.
Ломан примига няколко пъти. Отвори уста да каже нещо, но поклати глава и погледна към мястото, където бе лежало съществото.
— Спомнете си — продължи Варщайн. Думите му бяха насочени по-скоро към него самия, отколкото към журналиста или Ангелика. Мисълта продължаваше да му изглежда толкова странна, че съзнанието му отказваше да я приеме. Трябваше да я каже на глас, за да убеди не другите, а себе си, че беше така. — Поисках пътят да стане по-добър — и той стана. — Той посочи Ангелика. — Лицето ти… страхуваше се да не ти остане белег, нали? Ангелика объркано го погледна. Изглеждаше не по-малко шокирана от Ломан. Варщайн знаеше, че и тя като него вече бе стигнала до тази истина, но още се съпротивяваше да я приеме.
Тя неохотно кимна с глава.
— Мехурът изчезна — продължи той. — Ако имахме огледало, щеше да видиш, че дори и белег няма. Тя вдигна ръка и попипа бузата си, но не каза нищо.
— Мъжете също — посочи Варщайн мястото, където допреди малко имаше десетина войници. — Изчезнаха, защото вие така поискахте, Ломан.
— Ама, че глупости! — Гласът на Ломан дори не звучеше убедително. Само безпомощно.
— Но вие сам казахте, не помните ли? Нещо ще ви хрумне. И то ви хрумна.
— Това е невъзможно! — В очите на Ломан проблясваха пламъчета на безумие. Изглеждаше като човек, който губи почва под краката си, но не може нищо да направи. — В такъв случай… — …желанията ни въздействат на действителността, да — довърши вместо него мисълта Варщайн.
— Не може да бъде! — упорстваше Ломан. Опита се да се засмее, но се получи само хленч. — Да не искате да кажете, че вече сме магьосници?
Той стана, бръкна в джоба на якето си и извади смачкана кутия цигари. Отвори я с треперещи пръсти и Варщайн видя, че вътре имаше само две цигари.
— Ето, вижте! — изрече той с почти триумфален тон. — Току-що си пожелах да е пълна. Но… както виждате…
— Така не става. Не ви говоря за дребни факирски номера, Ломан. Трябва наистина да искате нещо много силно. Дълбоко в себе си знаете, че е така! Ломан го погледна объркано, после отново впери поглед в цигарената кутия и я пъхна обратно в джоба си. Не каза нищо повече.
Продължиха напред, без да продумат повече. Не беше така просто това с вълшебните сили. Макар че никога не би си признал, Варщайн на няколко пъти се улавяше, че и той тайничко се опитва да направи същото като Ломан. Набелязваше си някаква точка в края на гората и с цялата си сила се концентрираше върху нея, пожелавайки да види там разцъфнал розов храст. Но нищо не се променяше. Нито пък дрехите му изсъхнаха само при желанието да ги изсуши. Обаче не бяха вървели и пет минути, когато пътят направи неочакван завой и пред тях изникнаха железопътните релси. Малко зад тях се извисяваше огромната арка на входа на тунела. А трябваше да са на километри разстояние.
Гледката го изпълни с неприятни чувства, но и с облекчение. Облекчение, защото и тримата вече бяха на края на силите си. Още няколко километра надолу по стръмния път едва ли щяха да издържат и може би точно това бе единствената причина, поради която това ходене им бе спестено. От друга страна му бе
