неприятно, защото вече бяха в края на пътешествието и трябваше да вземе окончателно решение, което до този момент отлагаше. Както впрочем през последните няколко години правеше с всички решения.
Спуснаха се по наклона и стъпиха върху релсите. Когато приближиха входа на тунела, крачките им неволно станаха по-бавни. Десет метра преди да влязат вътре, Ломан спря. Огледа се внимателно наляво и надясно и се опита с поглед да проникне в тъмнината пред себе си.
— Странно — каза той.
— Кое е странно? — попита Ангелика.
— Не се вижда никакъв човек. Очаквах поне пост да са сложили.
— Може и да са — предположи Ангелика.
— Да, разбира се — Ломан напразно се мъчеше да придаде саркастична нотка на гласа си, но прозвуча само инатливо. — Съвсем забравих! Нали си пожелахме да ги няма. Защо да не си пожелаем един влак, който да ни чака вътре? Ще ни спести доста ходене.
Ангелика не го удостои с отговор и продължи да върви. Ломан я последва. Варщайн се присъедини към тях, но след кратко колебание. Изостана на седем-осем крачки. Вече не беше много сигурен какво иска да прави. Ангелика и Ломан вървяха по средата на линията, но той се отклони надясно и застана на две крачки зад входа. Беше толкова тъмно, че едва различаваше очертанията на тъмния метален капак зад входа. Но знаеше, че е там. Знаеше и какво има зад него. Трябваше само да протегне ръка и да го отвори. Но не намираше сили да го направи.
— Това ли е? — чу гласа на Ломан зад себе си.
Варщайн се стресна. Не бе забелязал, че журналистът се е върнал и е застанал зад него. Върху лицето на Ломан имаше странно изражение, което първоначално не можеше да определи.
— Какво? — опита се да се измъкне той.
Ломан сбърчи чело.
— Телефонът?
Варщайн за втори път видимо потръпна.
— Откъде…
Ломан направи ядосан жест.
— За глупак ли ме смятате? Може и да не съм строил този тунел като вас, но знам, че все някъде трябва да има телефон. Искахте да се обадите на Франке, нали?
— Да.
Ломан го изгледа с пронизителен поглед, но не изглеждаше ядосан.
— И сега?
— Вече не — каза Варщайн. Решението, от което толкова много се страхуваше, бе вече взето, макар че едва сега го проумя. Вече не бе нужно да предава останалите двама, както и да се бори срещу Франке. Събитията бяха взели своя обрат и това, което искаха да спрат, отдавна бе започнало. Вече не те, а събитията определяха поведението им. Тази мисъл го изпълни с безпомощност, но огорчение нямаше. Може би, защото толкова ясно чувстваше, че се случва това, което трябва да се случи и така, както е предопределено.
— Да вървим. Чака ни дълъг път.
Ломан бе малко изненадан. Усмихна се и изчака Варщайн да мине покрай него. Двамата заедно стигнаха до Ангелика, която бе спряла и ги чакаше. Гледаше нещо пред себе си, което те различиха чак когато стигнаха при нея.
— Погледнете, Ломан! Не е ли горе-долу това, което си представихте преди малко?
Ломан не отговори, но въпреки тъмнината Варщайн видя как цветът от лицето му изчезна, когато съзря на няколко крачки пред себе си малката четириколесна дрезина.
16.
Първият хеликоптер бе последван от още два, които малко след това кацнаха на тясната крайбрежна улица. От тях слязоха повече от двадесет войници и блокираха улицата в голям полукръг. Който не се бе уплашил от хеликоптерите, сега веднага се отдръпна при вида на въоръжените мъже. Това, което полицаите на Роглер не успяха да направят за цял час, войниците сториха за по-малко от пет минути. След малко наоколо се виждаха само те. От другата страна седяха странните пъстроцветни фигури, наклякали около огньовете, заради които всъщност въоръжените бяха дошли.
Отделението се командваше от военен с отличителните знаци на майор. Не бе необходимо да дава много заповеди, защото въоръжените мъже явно много добре знаеха какво точно трябва да правят и толкова бързо и прецизно изпълняваха задачите си, че за всеки наблюдател веднага стана ясно, че хората са от добре тренирана елитна част. На разстояние двеста метра от двете страни на улицата бяха поставени бариери, а няколко души обградиха отдалеч лагера на неподвижно седящите мъже, образувайки верига между тях и езерото, за да ги откъснат и от тази страна. Вече бе станало ясно, че шаманите и магьосниците са друиди, последните Пазители на света. Никой от тях сякаш не се интересуваше какво става наоколо.
Майорът чакаше. Бе получил заповед да обгради групата на брега, но да не предприема нищо, докато и те нищо не правеха. Тайно се питаше какво в тези явно полудели мъже налага да се използва елитна част като неговата, подготвена за близък бой, но въобще не постави заповедта под въпрос, а я изпълни дума по дума. Времето минаваше — пет минути, десет, половин час, после цял. Никой от войниците не помръдваше. От време на време зад осветените прозорци от другата страна на улицата се появяваше сянка или се отваряше някоя врата, но веднага след това бързо се затваряше, защото пред всяка от сградите стоеше пост и никой нямаше право да напуска дома си.
След първия час измина втори, течеше вече и третият, когато застиналите неподвижно фигури от другата страна на улицата започнаха постепенно да се отърсват от вцепенението си. Това стана по начин, който бе също толкова странен, колкото и изминалите часове на абсолютна неподвижност. Раздвижиха се всички едновременно като в някакъв танц, бавно, с отмерени, почти церемониални движения, всеки по свой начин, но сякаш следвайки едно общо за всички правило. Майорът имаше чувството, че наблюдава събуждането на голяма, неимоверно сложна и невероятно прецизна машина. Сякаш всеки жест на стотината мъже имаше точно определено значение. Вдигането на една ръка предизвикваше раздвижването на друго тяло, повдигането на клепачите — обръщане, вдишването — крачка. Както зъбните колела задвижват голям механизъм, така и тези движения и жестове бяха свързани помежду си и тяхната цялостност водеше до нещо по-голямо, единно, което бе много повече от сумата от всички отделни части и можеше да предизвика нещо още по-голямо. Доста време мина, докато разбере какво точно стана. Небето! Движенията на светлините и танцуващите форми вече не бяха произволни, а по някакъв необичаен начин отразяваха движенията на друидите. Не можеше точно да се разбере кое на какво реагираше — светлините по небето на движенията на мъжете или обратното — движенията на групата следваха фигурите над главите им. Но беше все едно. Майорът бе получил заповедите си, и то точно за такъв случай и ги изпълни съвсем последователно.
Радиостанциите, с които бяха снабдени всички негови войници, все още не работеха, но и това бе предвидено. Той вдигна ръка над главата си, направи бърз заповеден жест и веригата въоръжени мъже от тази страна на стената започна да се стеснява, без да прекрачва границата с парка. В същото време един от войниците, който бе на покрива на една от къщите отсреща, започна да дава сигнали с прожектор, насочени към езерото. Секунда по-късно им бе отговорено от мигаща бяла светлина, която се намираше на половин километър навътре от брега. Чу се шум от моторница и след малко една сянка се плъзна към брега. На мостика се забелязваха знаците на италианската морска полиция, но вътре стояха мъже в същите униформи като тези на войниците. Моторницата спря на петдесет метра от брега и остана там.
Майорът имаше заповед да попречи на друидите да напуснат парка, но иначе в никакъв случай да не се намесва независимо какви правеха те.
Междувременно те вече бяха свършили странния си танц и бяха напуснали местата си около огньовете. Сега един след друг се обръщаха и с бавни, също церемониални крачки започнаха да се приближават към брега.
Майорът се отърси от вцепенението си. С учудваща за неговата възраст и фигура пъргавина прескочи стената и затича към брега. Друидите продължаваха да вървят много бавно и не му беше трудно да ги
