— Не знам, господин капитан. Попитахме ги, но говорят само нещо неразбрано.
Това не беше съвсем вярно. В очите на полицая Роглер прочете, че приказките им са му се сторили по- скоро страшни, отколкото неразбрани. Ясно си спомни срещата със стария абориген и преглътна острата забележка, че това не е отговор на въпроса му.
Обърна се и отново впери поглед към насъбраните шамани. Може би бяха стотина. Роглер не можеше да различи какво точно правеха, но беше ясно, че правеха нещо, и то всички заедно. Горяха няколко огъня. Мъжете (Роглер установи, че бяха само мъже) седяха или стояха на групи, но никой не говореше и почти никой не се движеше. Забелязваше се само някой неволен жест, леко повдигане на ръка или бегло движение, това беше всичко. Имаше нещо, което обедняваше мъжете, което бе над всички явни различия и ги свързваше в нещо Голямо.
Тази представа обърка Роглер, но в същото време почувства, че тя е не просто някаква мисъл. Не за първи път, откакто бе дошъл тук, не само Франке, но и ходът на събитията бяха започнали постепенно да променят светоусещането му, усещаше това внезапно знание, което бе и повърхностно, но и някак много интензивно, така че можеше да се усъмни в него. Чувството го уплаши, но в същото време бе и опияняващо. Сякаш пред сетивата му се разкриваха съвършено нови, впечатляващи измерения и можеше да възприема неща и зависимости, за които преди не бе и подозирал.
— От колко време е така? — попита той.
— Вече половин ден — отговори полицаят. — Започнаха да се събират около обед и оттогава седят тук.
В този момент чу един глас да казва зад гърба му:
— Не можете ли да кажете откога по-точно?
Обърна се и видя Франке, който го бе последвал и бе чул краткия им разговор. Полицаят изгледа въпросително германеца и отговори чак когато Роглер му даде знак, че всичко е наред.
— Горе-долу към…един. По-точно не мога да кажа, съжалявам.
— Около един? — По лицето на Франке не личеше какво мисли в момента, но Роглер много добре знаеше. Часът, който назова полицаят, бе точно времето, когато бе започнала бурята.
Направи крачка напред и спря. Едва сега забеляза, че никой от тълпата не бе прекрачил в затревената ивица. Оттатък символичната стена се блъскаха буквално стотици любопитни, а Роглер имаше достатъчно опит с хора като тях, за да знае, че обикновено беше въпрос на време, докато първият се престраши и дойде по-напред, за да задоволи любопитството си. Тук не беше така. Непосредствено пред стената сякаш имаше втора, невидима, но много по-непреодолима преграда.
— Говорихте ли с тях? — попита той полицая.
Знаеше какво ще му отговори, още преди онзи да си е отворил устата. Младежът каза със заекване и без да го гледа в очите:
— Само… извикахме им…няколко пъти…
— Но не сте ходили при тях, нали?
Полицаят мълчеше. Изглеждаше смутен и уплашен. Роглер не знаеше дали това бе страх от наказание или от това, което виждаше. Може би и от двете неща едновременно.
— Всичко е наред, аз ще уредя нещата — успокои го той. Отново тръгна, но нещо го спря. Не бе физическа съпротива. Невидимата стена бе и недоловима. Макар и нематериална, бариерата бе непреодолима.
— Чакайте!
Роглер така и така щеше да спре, но се обърна и изгледа Франке. Германецът стоеше на крачка зад него. Гледаше към мъжете от другата страна на стената и изражението върху лицето му издаваше, че и той изпитва същото непонятно чувство и някакъв страх при вида им. Може би всички тук изпитваха същото. Изведнъж Роглер осъзна колко тихо бе наоколо.
— Може би… не трябва… не трябва да им пречите — каза замислено Франке.
Роглер учудено вдигна вежди. Въобще не смяташе да предприема нещо. Без да се взема предвид, че не можеше — какво трябваше да стори? Да арестува всички тези мъже заради предизвикване на обществени безредици или да им състави акт затова, че са запалили огън в парка?
Причината за изненадата му беше друга. Вече с леко учудване бе установил, че Франке го е последвал, но отдаде това на чисто човешкото любопитство да разбере защо са се събрали толкова много хора. Самият Франке, когото Роглер тайничко смяташе за едва ли не най-безчувствения човек, когото бе срещал от дълго време насам, трябваше да е забелязал, че бе излязъл от колата, за да остане известно време сам или поне да може да мисли за нещо друго. А фактът, че въпреки това го последва, изненада Роглер само в първия момент. Голямата изненада бе, че Франке явно се интересуваше от това, което става от другата страна на стената. Роглер се хващаше на бас на всичко, че Франке подигравателно отхвърляше всичко, което не можеше да бъде научно доказано. Ако, разбира се, изобщо го забележеше. Но явно не само неговият свят бе започнал да се руши.
— И без друго не мога нищо да направя — отговори той, без да каже защо. Ако и Франке като него не можеше да премине невидимата граница, щеше да разбере. А ако не беше така, щеше само да се изложи.
Франке се приближи и спря точно на несъществуващата линия, където бе спрял и Роглер. Върху лицето му се появи израз на леко стъписване, но не каза нищо, само прокара поглед наляво и надясно върху насъбралите се отсреща мъже.
— Какво, за Бога, правят? — измърмори под нос.
Каза го наистина много тихо, но изведнъж една от фигурите, която клечеше свита до огъня, повдигна глава и погледна в тяхната посока. Секунди по-късно се изправи.
Роглер леко потръпна, когато видя, че е старият абориген, с когото бе говорил преди два дни. Мъжът се приближаваше със ситни, но някак величествени крачки. След него тръгна още един от шаманите. Беше най-истинският индианец, който Роглер някога бе виждал.
Безпокойството му прерасна почти в паника, когато разбра, че двамата действително идват право към тях, а не се движат случайно в тяхната посока.
Очакваше, че аборигенът ще го заговори, но за негово учудване той се обърна към Франке. А за още по-голямо учудване Франке бе не изненадан, а направо ужасен и не можеше да го скрие.
— Знаех, че ще дойдеш — каза възрастният мъж.
Франке потръпна. За секунда изгуби непоклатимото си самообладание и в погледа му проблясна диво пламъче. В следващия миг се овладя, но не напълно. Явно вече не му се удаваше.
— Така ли? — каза той нервно. — Значи сте знаел повече от мен.
— Идваш късно — продължи аборигенът. — Може би твърде КЪСНО.
Франке нервно пристъпваше от крак на крак. Роглер разбираше колко неприятна му е ситуацията, но не бе сигурен дали не бе само заради това, че имаше свидетели.
— Не разбирам за какво говорите. Кой сте вие? И какво, по дяволите, правите тук?! Това не е панаир. Съзнавате ли, че вие и странните ви приятели парализирате цял един град?
— Мнозина вече загинаха — продължи старецът, сякаш не бе чул думите на Франке.
— Загинали? От какво… — той спря по средата на думата, отмести поглед от стария и потърси светлините, които все още трескаво проблясваха над водата. — Имате предвид самолетната катастрофа. Какво общо имате вие с това?
— Моментът наближава и кръгът се затваря. Времето ще се върне в началото. Боговете преброиха звездите и всички мисли на хората вече са помислени.
— А-ха — каза Франке.
— Срокът ни почти изтече — обади се индианецът. — Моментът на Тримата е близо. Готови ли сте?
Разговорът започва да става абсурден, помисли си Роглер. Франке от едната страна и двамата шамани от другата сякаш говореха за съвършено различни неща. Но защо изведнъж изпита чувството, че само разговаряха на друг език, в който думите звучаха познато, но имаха съвсем различно значение?
— Колко време ни остава? — попита Франке.
— Колкото е нужно — отговори аборигенът. — Нито по-малко, нито повече. Той изгледа безмълвно и с пронизващ поглед Франке, после се обърна и искаше да се върне на мястото си до огъня, но Франке го спря:
