халогенните фарове, когато правеха завой, бе наистина Нищо, което при най-малкото невнимание можеше да доведе до падане в пропастта.
— А какво ще правим, ако са затворили и този път? — попита изведнъж Ангелика. Макар че думите и бяха само още един повод за тревога, Варщайн почти им се зарадва, защото за малко го отклониха от мрачните му мисли.
— Не са — каза Ломан. — Почти никой не познава този проход. Даже не е обозначен на всички карти.
— Аз например го познавам — каза Варщайн. — А освен мен и приблизително още триста души, които са работили на тунела. Един от тях се казва Франке.
— Е, и? Какво мислите, че може да е направил? Затворил е целия Тесин?
— Може би — каза съвсем сериозно Варщайн.
Ломан ядосано сви вежди.
— Вие двамата трябва да се запишете в Клуба на песимистите. Сигурен съм, че ще ви приемат като почетни членове.
— Това не е отговор на въпроса ми — обади се нервно Ангелика.
— Даже и не мисля да му отговарям — каза остро Ломан. — Не вярвам, че е затворен, и толкова. Ако човек всеки път мисли най лошото, по-добре нищо да не захваща.
— Но при дадени обстоятелства поне може да ни предпази от лоши изненади — каза Варщайн.
Ломан го погледна изкосо, но не продължи спора, защото цялото му внимание бе насочено към пътя. Летните гуми непрекъснато превъртаха върху калната настилка и няколко пъти вече губеха опора и тръгваха назад или се накланяха встрани, докато колелата намереха опора.
— Още колко ни остава? — попита след малко Ломан.
— Не знам — призна Варщайн.
— Мислех, че познавате пътя.
— Бил съм няколко пъти тук, но през деня. И не при такъв потоп. Но мисля, че вече не сме далече.
— Е, чудесно, щом така мислите!
Варщайн за секунда се замисли дали да му каже, че най-тежкият участък тепърва им предстои от другата страна на прохода. Реши да замълчи, макар че изпитваше почти детинска радост да ядоса Ломан. Но той беше техният шофьор и животът им бе в неговите ръце, и то в буквалния смисъл на думата — ръцете, стиснали волана, бяха започнали да треперят. Така силно стискаше, че Варщайн имаше чувството, че самият той се държи за него. Въпреки сервоуправлението виждаше колко усилия му струваше да задържа колата върху платното. Сякаш прочела мислите му, Ангелика попита:
— А как е от другата страна?
Варщайн се поколеба за момент, после каза:
— Страхувам се, че е по-трудно, но вече не е така опасно.
Ломан не каза нищо, но Ангелика видимо потръпна и без друго бледото и лице пребледня още повече. Опасно ли? Тя не изговори на глас въпроса, но той бе изписан съвсем ясно в погледа и и Варщайн едва сега разбра, че на нея и през ум не и е минало, че пътуването нагоре към прохода може и да е опасно.
— Горе на прохода има малък паркинг — продължи бързо той само за да каже нещо и да не и даде възможност да зададе въпроса. Беше достатъчно нервна. — Може би ще е добре да направим малка почивка там.
— Добра идея — съгласи се Ломан и обърна за секунда глава, за да погледне Ангелика. — Можете да ни направите кафе. Май имам нужда да пийна малко.
— С удоволствие — отвърна Ангелика. — Един от нас може да ви смени, поне за малко.
Ломан поклати глава:
— Не е нужно. Всичко е наред, само малко съм уморен. Но не се притеснявайте, карал съм и по по-лоши пътища.
Например шейна с кучешки впряг през Сахара, помисли си подигравателно Варщайн, но запази мисълта за себе си. Ако всичко вървеше така добре (или зле), както досега, имаха най-малко час и половина, докато стигнат върха. А напрегнат, Ломан достатъчно трудно се издържаше. Не биваше и да го ядосва.
След десет минути стигнаха най-високата точка на прохода и пред тях в тъмнината изникна паркингът, за който спомена Варщайн.
Беше пуст, но в калта личаха следи от гуми. Колата е била тук преди немного време. Тази мисъл не хареса на Варщайн. Никой не би дошъл дотук в това време, ако не му беше наложително.
Мислите на Ломан течаха в същата посока, защото докато насочваше колата към едно горе-долу по- устойчиво място, откъдето не можеха да тръгнат нанякъде, загрижено гледаше вкопаните дълбоки дири. Въпреки това се престори, че не е забелязал нищо, и Варщайн бе доволен. Понякога наистина най-доброто решение беше да си затваряш очите пред истината.
Ломан изключи двигателя и с въздишка на изтощение се облегна назад в седалката. Твърдението му преди малко, че е леко изморен, си беше чиста лъжа. Ангелика мълчаливо отиде да направи кафе, а Варщайн се пресегна и извади картата. Оказа се, че не е много добра. Проходът и пътят, който водеше дотук, бяха указани, но всичко след прохода изглеждаше на смътната светлина като сиво-зелена бъркотия. То така си и беше в действителност. Тунелът, който бе донесъл дългоочакваното улеснение на движението около Локарно и Аскона, бе довел до окончателната смърт на тази част отвъд планината. Имаше няколко малки селища от по десетина къщи и най-много църква, които не можеха да бъдат открити на никоя карта, както и няколко отдалечени стопанства. Явно транспортът, който е минавал оттук, след откриването на тунела Гридоне съвсем е замрял.
— Случайно да знаете къде се намираме? — попита подигравателно Ломан.
Варщайн не откъсна поглед от картата, но кимна с глава.
— Исках само да… Мислех си колко време още ни трябва.
— И?
— Два часа, а може и повече — отвърна предпазливо Варщайн.
— Да се надяваме, че дъждът ще престане — измърмори Ломан. След кратка пауза додаде тихо, за да не го чуе Ангелика: — На няколко пъти бяхме на косъм. Можехте да ме предупредите, че пътят е толкова опасен.
— И аз не знаех — призна си Варщайн. — Спомените ми са някак други.
За негова изненада Ломан се съгласи:
— Неприятните неща се забравят бързо. Значи два часа, казвате?
— Най-малко. Но опасната част вече минахме. Пътят надолу е с много завои и на някои места е много тесен. Но най-лошото, което може да ни се случи, е да слезем в канавката. Повече пропасти няма.
— И това ще е достатъчно зле — усмихна се накриво Ломан. — И някакси смешно, не мислите ли? След като почти стигнахме, да спрем на пет километра от целта… — При тези думи той остро погледна Варщайн, сякаш искаше да му каже, че много добре знае какво смята той да направи.
— Нека все пак един от нас да ви смени — предложи Варщайн. — Изглеждате изтощен.
— Така е. При това време два часа са по-изморителни от двайсет при нормално шофиране.
— И въпреки това искате да извървите целия път през тунела?
Ломан замълча за момент.
— Ще видим — усмихна се уморено. — Знаете ли, рядко планирам нещата. В повечето случаи действам спонтанно и това се оказва правилно. Най-големите ми провали са ставали, когато много точно съм планирал всичко.
— Като това пътуване?
— Как ви хрумна? За мен си струваше — получих си историята.
— Ами ако ни хванат, преди да разберем какво всъщност се е случило?
— Тогава имам друго в запас — равнодушно каза Ломан. — Не сме нито в Дивия запад, нито в Русия или Китай. Франке може и да е влиятелен, но не може да направи така, че просто да изчезнем.
— Надявам се да сте прав.
— Вие надценявате този човек. И това е причината, поради която винаги ви е побеждавал.
Варщайн можеше да му каже, че въобще не ставаше дума за това, кой кого побеждава. Отдавна вече не. Но нямаше желание отново да подхваща безкрайната дискусия. През последните часове бе променил
