от Варщайн тя спря, защото той с разперени ръце и препречи пътя.
— Какво…какво е това? — изрече тя шепнешком. — Прекрасно е! Прекрасно?
Варщайн се вгледа в пулсиращата светлина. Бе странно и по някакъв начин впечатляващо, но нямаше никаква естетическа стойност. И далеч не беше прекрасно.
— Не се приближавай! — предупреди я той. — Може да е опасно!
— Опасно? — изсмя се тихичко Ангелика. — Глупости! Не е опасно.
Тя лекичко бутна ръцете на Варщайн от пътя си и с такава решителна крачка мина покрай него, че той не посмя да я спре. Когато пристъпи в светлината, около фигурата и се появи бледа аура. Варщайн безшумно пое дъх.
— Фантастично! — възкликна тя. Вдигна ръка и помаха на Варщайн да я последва, без да поглежда към него. Гледаше безмълвно в центъра на светещото кълбо. Варщайн се запита дали вижда нещо по-различно от това, което виждаше той.
— Върнете се! — извика Ломан. — Нямаме време за игри!
Ангелика сякаш изобщо не чу думите му. Бе протегнала ръце и обърнала длани нагоре. Върху лицето и бяха изписани безкрайна омая, но същевременно и дълбок душевен мир. Започна тихичко да тананика мелодията, която Варщайн вече няколко пъти бе чувал.
— Господи, какво правите? — чу се гласът на Ломан.
Варщайн с жест му каза да мълчи. Нещо в светлината се бе променило. Бе станала по-наситена, но и много по-бяла, така че му бе почти невъзможно да вижда Ангелика. Но това не бе единствената промяна.
До този момент светлината плашеше Варщайн, всяваше му някакъв ужас. Сега изведнъж го изпълни с усещане за дълбок покой и нежен мир. Чувството трудно можеше да бъде изказано с думи, но бе твърде силно, за да е случайно, и твърде непознато, за да е предизвикано от него самия. По странен начин се почувства свободен и едно цяло с нещата около себе си. Почвата под краката му, храстите и дърветата, дори въздухът и тъмнината наоколо изведнъж се бяха превърнали в миниатюрни части от едно Цяло, към което принадлежаха той и другите двама — незначителни и въпреки това незаменими части от един по-висш Ред, който до този момент не бе познавал, макар че той съществуваше от самото първично начало на Времето. За момент видя всичко с фантастична яснота, сякаш за първи път в живота си проумяваше истинския Ред в Света, великия Порядък, на който се подчиняваше и част, от който беше, своята собствена роля в него, както и тази на всеки отделен човек. С това осъзнаване съществото му се изпълни с дълбок мир.
— Господи, колко е красиво! — каза Ангелика. — Елате! Погледнете само!
От безпокойството на Варщайн нямаше и следа. Чувстваше се свободен и изпълнен от нещо, за което досега не бе и подозирал, че съществува, макар че през цялото време то бе било в него. Без да се колебае, последва Ангелика в кълбото светлина.
Тя продължаваше да гледа вторачено в някаква имагинерна точка в центъра на светлината. Варщайн застана плътно зад нея и в следващия миг също видя нещо. В началото не можеше дори да каже какво е. В светлината плуваха сенки, размити очертания и неродени Неща, които се изплъзваха от човешкото му съзнание и не можеше да определи истинската им същност.
— Какво е това? — попита Ангелика. Вдигна ръка и миниатюрно оранжево червено слънчево кълбо се плъзна от светлината и започна да танцува около пръстите и. Ангелика се засмя. Опита се да го хване, но в последния момент то отскочи, сякаш играеше с нея.
— Идват от Другата страна… от Отвъдното, нали? От Другата страна на Вратата — каза тя.
Варщайн не знаеше. Може би беше така, а може би обяснението бе съвсем друго. Нямаше никакво значение. Знаеше само, че вече нямаше никаква причина да се бори срещу Него, ако То въобще съществуваше от Другата страна на Вратата. Усещаше непозната досега лекота и радост. Проблемите вече нямаха никакво значение. И той като Ангелика вдигна ръка и я протегна към светлинните точки, плуващи пред тях като ято искрящи риби в океан от светлина. Не очакваше да усети нещо, но почувства лек, приятен гъдел като много слаб електрически ток. Ангелика беше права — всичко това бе невероятно красиво. Твърде красиво, за да бъде опасно. Бяха обгърнати от безкраен, придобил видими измерения мир.
— Какво правите там, по дяволите?! — заплашителният глас на Ломан неприятно смути мислите му, но въпреки желанието си не можа да го игнорира съвсем. — Веднага идвайте!
— Не е опасно — каза Варщайн. — Елате!
— Така е — обади се и Ангелика. — Елате тук, прекрасно е!
— Вие сте луди! И двамата! Излизайте бързо оттам! Нямаме никакво време за детинщини!
Въпреки това обаче се поколеба само още малко, преди да пристъпи и той в светлината. Тънки сини светкавици оградиха тялото му и Варщайн видя как косата му с пукане се изправи. Върху лицето му се изписа изненада.
— Какво е това?
— Нищо — отговори Варщайн. — Нищо, от което да ви е страх.
Той протегна ръка към танцуващото ято светлини и отново изпита лекия гъдел, който сега се разпростря по цялата му ръка и внезапно избухна като силна болка в рамото. Варщайн отскочи с вик назад и се хвана за ръката.
— Какво ти е? — попита Ангелика.
Той бе твърде шокиран, за да отговори. Болката не бе най-лошото. Бе силна, но кратка. Не трябваше да изпита болка, не и в тази Вселена от мир, откъдето идваше светлината.
Предпазливо отново протегна ръка към танцуващата светлина. Този път болката дойде светкавично. Не бе толкова силна като първия път, може би, защото я очакваше. Въпреки това изпита дълбок ужас.
— Да, може би сте прав — обърна се той към Ломан, но без да откъсва поглед от центъра на пулсиращата светлина. — Трябва да тръгваме.
И той докосна Ангелика по рамото, за да и напомни, че трябва да тръгват.
Светлината се промени. Не стана нито по-интензивна, нито пък нещо в цвета и се промени, но вече не бе така нежна и закриляща, а студена и някак обезпокояваща.
— Веднага се махайте оттук! Бързо! — Гласът на Ломан звучеше много изнервено, но Варщайн вече не можеше да бъде заразен от неговата нервност. Отстъпи крачка назад и лекичко дръпна Ангелика, но тя се възпротиви.
— Не! Още не искам да тръгвам!
Светлината примига. Цветът се промени от нежно зелено в студено синьо. Пулсиращата сърцевина се превърна в зееща пукнатина, от която вместо светещи звезди извираха безформени сенки с ужасяващи цветове и страховити движения. Всичко вече бе друго. Светлината се бе превърнала в сенки, мирът — в страх. Изведнъж светлината вече не го изпълваше с покой, а със страх. С вик на ужас пусна Ангелика и с олюляващи се крачки тръгна назад.
Една от малките звезди го последва. Когато го докосна бе пареща и при допира от якето му изхвръкнаха искри. Малко след това се разнесе лютив дим и той изпита парлива болка, толкова силна като че ли бе докоснал нажежено желязо.
Ангелика също изкрещя и хукна. Там, където досега около тях имаше светлина, се бе настанил мрак. Вратата към Рая се бе превърнала в зееща рана, от която изпълзяваха безформени ужасни Неща, чудовища, чиито тела Варщайн не можеше да различи, не искаше да различи, за да не изгуби разсъдъка си.
Върху него се спускаха все повече светещи кълба. Ослепял от болка и страх, успя да стигне до колата. Около нея също танцуваха множество светлини, оставяха следи от изгорено върху метала и почерняха стъклата. От гумите се носеше смрадлив пушек.
Той отчаяно дръпна вратата и влезе вътре. Няколко искри влязоха заедно с него, прегориха на няколко места арматурното табло и подпалиха седалките. Той загаси огъня с голи ръце, включи двигателя и потегли.
Не виждаше почти нищо пред себе си. Светлината бе станала толкова ярка, че очите му сълзяха. Върху калния път едвам можеше да управлява колата. Воланът толкова силно подскачаше под ръцете му, че му бе необходима всичката му сила, за да го държи.
Сред хаоса встрани от колата изникна сянка. Варщайн натисна рязко спирачката и за малко не се заби
