впили корени в карстовата почва, където трябваше да бъде светът, сега срещу него зееше кръгла черна яма с диаметър повече от един километър. Бездънна пропаст, чиито стени блестяха, сякаш бяха грижливо полирани. В дълбочината бълбукаше нещо черно, при вида на което на Турлингер му стана зле.
Разумът му отказа да осмисли това, което очите виждаха. Седеше и гледаше втренчено в черното Нищо, което бе погълнало света пред него. Остана така, докато войниците дойдоха и го отведоха.
13.
Макар че Варщайн бе употребил всичките си усилия да убеди сам себе си, че маскировката им е добра, непрекъснато имаше усещането, че някой го наблюдава. Всеки, който се бе приближил на по-малко от пет метра от автомобила им, оставаше със зяпнала уста пред демонстративно приключенския вид на возилото. Истина бе, че имаха късмет, че не заваля, но пътищата бяха още много мокри и силните пръски бяха смъкнали отчасти маскировката. Резултатът беше особен вид камуфлаж, при който колата приличаше на прясно боядисана зебра, паднала в кофа нитроцелулозен разредител. Вече въобще не бяха незабележими. А може пък номерът да подейства точно обратно, помисли си той саркастично, Франке едва ли би си помислил, че можеха да пътуват с така набиваща се на очи кола.
— Много ми се иска да знам защо не се обажда.
Преди половин час бяха разменили местата си с Ангелика и тя сега седеше до Ломан. Стараеше се да изглежда отпусната, но изобщо не и се удаваше. Беше нервна и това и личеше, както впрочем и страхът. Двамата с Варщайн не бяха продължили разговора си от сутринта, но тя чувстваше решителността му. Той не желаеше да продължава тази смешна игра, както и да дискутира решението си. Вече бе убеден, че направи грешка, като дойде тук. Бяха си спечелили противник, за който далеч не бяха дорасли и поне той трябваше още в началото да е наясно с това.
— Сигурно има по-важни дела — каза Ломан. Отмести поглед от пътя пред тях, усмихна и се и погледна в огледалото към Варщайн, който се бе опънал удобно в задната част на автомобила.
Варщайн му отвърна с мрачен поглед и той побърза да се съсредоточи отново върху шофирането по магистралата. Но не беше достатъчно бърз, защото на Варщайн не му убягна подигравателното пламъче в очите му. Малко след като размениха местата си с Ангелика, той се беше предал. Сега на малката масичка пред него имаше празна бирена кутийка, а в ръка държеше втората, вече полупразна. С другата ръка драскаше върху лист хартия безсмислени линии и очертания. Не чертаеше, както бе правил вчера, а просто търсеше занимание за ръцете си. Беше нервен, но раздразнението му бе по същата причина като при Ангелика. В началото се опита да си внуши, че е заради предстоящата среща с Франке, но не беше вярно. Дори напротив, очакваше я с облекчение. Вече не се страхуваше от него — бе се примирил, а и, общо взето, всичко вече се приближаваше към края, затова нямаше причина да се страхува. Дори вече не се и ядосваше. Това му идване в Швейцария се бе оказало безсмислен бунт, обречен още от самото начало на неуспех, но трябваше да го направи, за да го проумее. Не, неспокойствието му идваше от другаде. Подсъзнателно имаше мъчителното чувство, че нещо щеше да се случи или дори вече се случваше.
— Накъде изобщо пътуваме? — попита той. Говореше бавно и с лек ужас установи, че езикът му бе започнал да натежава. Досега винаги бе бил доволен да установи, че въпреки тригодишните усилени тренировки трябваше да изпие много малко, за да усети въздействието на алкохола. Сега сам се предупреди да внимава и макар да знаеше, че това е само добро намерение, демонстративно остави бирата на масичката пред себе си. Щом ще говори с Франке, главата му трябва да е бистра, а още по-важно беше, че тя му трябваше и преди да е говорил с него. Ломан не се и опита да го разубеди, но това по-скоро го накара да изпита недоверие. Ако продължеше да пие или пък заспеше, той щеше да се възползва от възможността да спечели Ангелика на своя страна.
— На изток — отговори Ломан, което отново раздразни Варщайн. В края на краищата не беше тъпак.
— И защо пътуваме на изток? — попита той натъртено.
— А защо не? В нашата посока е. Какво искате? Дори спестявам малко път на вашия приятел Франке. Ако, разбира се, идва към нас.
— Той не ми е приятел — каза остро Варщайн.
Ломан искаше да отговори, но Ангелика го изпревари.
— Не започвайте пак с препирните си!
— Ние не се караме — каза с обиден тон Ломан. — Зададоха ми въпрос и аз му отговорих.
Ангелика не каза нищо, Варщайн също предпочете да замълчи, макар че не бе получил отговор на въпроса си. Настроението в колата бе достатъчно напрегнато. Трябваше да бъде предпазлив. Открита конфронтация с Ломан беше последното нещо, което искаше.
— Двата часа вече изминаха — върна се Ангелика на предишната си мисъл. Тръсна глава, взе телефона и го прехвърли няколко пъти в ръцете си, сякаш така можеше да накара Франке да се обади. След малко въздъхна и го окачи на мястото му.
— Няма никакъв смисъл — обади се Ломан. — Играчката не работи. И така ще бъде, докато Франке сам не я включи. — Гласът му звучеше почти радостно. — Може би е прехвърлил номера!
Ангелика извъртя очи. Не каза нищо, но се обърна демонстративно настрани и в следващите пет минути гледа безмълвно през прозореца.
Както винаги, когато нетърпеливо чакаш нещо, и сега времето сякаш едвам-едвам се влачеше. През равномерни интервали Варщайн поглеждаше към часовника на арматурното табло и към километража. Напредваха добре, много по-добре, отколкото очакваше в катастрофалното начало на пътуването им. Движението по магистралата все още бе много интензивно. Заради затворената директна железопътна връзка магистралата сигурно бе двойно по-натоварена от обикновено. Но до този момент не бяха попадали в задръстване, а и съобщенията по радиото не предупреждаваха за това.
— На следващия паркинг ще трябва да заредим — каза след известно време Ломан. Никой не му отговори и след кратко мълчание той добави: — И най-късно тогава ще трябва да вземем решение какво ще правим.
— Какво решение? — попита Варщайн, макар че и тримата знаеха за какво става дума.
— Какво ще правим по-нататък. И дали изобщо ще продължаваме. Нищо няма да споменавам за това, че куп пари и време ми отидоха на вятъра само защото вие двамата изведнъж се отказвате насред път. Това си е ваше решение. Но хич не ми се иска да хвърлям още пари и още повече време само за да разглеждам задръстените магистрали на Швейцария.
— Няма какво да се прави по-нататък — каза Варщайн. Всъщност въобще не му се отговаряше. Нямаше какво вече да се обсъжда. Всичко, каквото имаше да каже по този въпрос, бе казано. Въпреки това продължи. — Мислех, че е ясно. Дойдохме тук, за да помогнем на Ангелика да открие мъжа си. Франке ще я заведе при него.
Ломан се изсмя.
— Много ми се иска да съм толкова наивен. Добре, добре, — вдигна той примирително ръце, когато Варщайн се накани да каже нещо остро — нали казах, решението си е ваше. Но помислихте ли какво ще правим, ако не се обади?
— Ще се обади — каза убедено Варщайн.
— Щом казвате. Но представете си просто така, на шега, че е премислил или по някаква друга причина не се обади. Все пак спомена два часа, а вече минаха повече от три.
— Ще се обади — не се предаваше Варщайн.
— Е, добре тогава — Ломан издаде странен звук. — Ще се обади, така да бъде. Измина около минута в мълчание. После той пак подзе: — Ами ако все пак не се обади?
— Ще се обади.
Ломан се засмя, но не попита трети път. Останалото време, докато стигнат бензиностанцията, премина в нервно мълчание, което по-скоро засили напрежението, а не го намали. Варщайн въздъхна дълбоко, когато стигнаха бензиностанцията и Ломан излезе от колата.
— Бесен е — каза Ангелика, гледайки как Ломан изтегли маркуча и заобиколи с него колата. Варщайн беше зает с това да си създава грижи. На бензиностанцията не бяха сами и хората учудено поглеждаха петнистия им автомобил. Привличаха вниманието повече, отколкото му се искаше.
