забиваха в дърветата отляво и отдясно или пляскаха ядосано в листата наоколо. Турлингер се наведе, скочи панически първо наляво, после надясно и хукна право напред. Храсталакът пред него ставаше все по-гъст. Изстрелите спряха, но кучешкият лай се чуваше все по-наблизо. Явно бяха пуснали животните от каишките. Турлингер знаеше, че и в гората шансовете да избяга от кучетата бяха много малки. Но не беше нужно да им бяга, Ако в следващите две-три минути успееше да се изплъзне, шансовете му се увеличаваха.
Лаят и пукащите клони под краката на кучетата се чуваха все по-отчетливо, но той устояваше на изкушението да се обръща назад. Ниско увиснали клони разкъсаха дрехите му и го удряха през лицето. Целият бе в кървави драскотини, но сега те не го интересуваха, трябваше само да бяга!
Когато достигна отвесната скала, ядосаният лай бе вече много близо зад него. Реално погледнато, стената не бе кой-знае какво препятствие. Някога, преди няколко стотици хиляди или дори милиони години, на това място планината се е разкъсала. Част от склона е потънал два метра, но гората бързо е покрила раната, така че високата два метра и леко отвесна стена не можеше да бъде забелязана отвън. За опитен катерач като Турлингер тя не представляваше сериозно препятствие. Както бе набрал инерция, той скочи с протегнати ръце нагоре, вкопчи се в грубия камък и използва силата на тласъка си, за да намери място на крака си в някоя пукнатина. Силно оттласкване нагоре и главата и раменете му вече се показваха над бариерата.
За кучетата обаче стената бе непреодолима пречка. Те стигнаха до подножието и още преди Турлингер да се бе отдалечил на сигурно разстояние. Бяха три. Две се задоволиха само гневно да го лаят, но третото наистина се опита да го последва с мощен скок. Разтворените му челюсти за съвсем малко не захапаха крака на Турлингер. Той силно ритна кучето по муцуната и то с квичене отхвръкна назад. За няколко секунди се изкачи до високата част на гората и се изправи.
Сърцето му лудо биеше. Във всичките му крайници като упойваща вълна се разнесе слабост. Какво ли не би дал в този момент за малко почивка! Но нямаше никакво време. Стената не беше много широка. Рано или късно кучетата щяха да потърсят друг път към него, а ако не те, то тогава техните господари, които вече сигурно идваха насам. Трябваше да продължава. На около два километра оттук имаше истински лабиринт от малки скали и падини и там можеше окончателно да се отърве от преследвачите си. В момента, в който тръгна, над главата му се разнесе оглушителен трясък. Внезапен бурен вятър шибна върховете на дърветата и когато вдигна поглед, Турлингер видя над себе си огромната сянка на хеликоптера.
Изпсува с цяло гърло. Невъзможно бе да го виждат. Гората тук бе толкова гъста, че това бе просто невъзможно.
Но го виждаха. Турлингер пробяга десетина крачки надясно, смени посоката и затича наляво, но хеликоптерът неотлъчно го следваше като собствената му сянка. Сигурно имаха някакви електронни прибори и с тях го следяха.
Почувства как смелостта му го напуска. Не беше честно! Без значение кои бяха и защо го гонеха, трябваше да му дадат поне малък шанс. Продължаваше да тича. Ако успееше да стигне до скалистия участък на склона, можеше да намери някоя пещера или тераса. Не му се вярваше, че могат да го открият и през масивна скала.
Внезапно силно му се зави свят. Пред погледа му гората се превърна в размазана картина и за част от секундата имаше чувството, земята под краката му оживява. Не беше като земетресение с треперене и тласъци, а почти като движение на живо същество, сякаш планината се протягаше и въздишаше. Във въздуха се разнесе песен звук и мирис, какъвто Турлингер никога преди това не бе усещал. Усещането за живот под краката му бързо изчезна, но неразположението остана. Турлингер се свлече на колене, подпря се с лявата ръка на земята и с дясната затисна устата си, за да възпре надигащото се в стомаха му гадене.
Успя да спре повръщането, но когато лудото въртене зад челото му спря и той отново отвори очи, нещо… да, нещо се бе променило. Не можеше да каже какво точно. Нищо, което да посочи с пръст и да каже: „ето това е“, никаква видима промяна, но гората вече не беше тази, която познаваше. Бе се превърнала в нещо чуждо, гора от някакъв кошмар, пълна с лъжливи очертания и страховити сенки.
В следващия момент усети още една промяна, която вече можеше да опише. Шумът от двигателя на хеликоптера звучеше по друг начин — бе станал недобър, заплашителен. Турлингер вдигна глава и видя, че над дърветата сянката бе започнала да се клатушка. Звукът от турбините ставаше все по-писклив, вече не беше рев, а неравномерен писък и машината се накланяше ту наляво, ту надясно. Явно пилотът вече губеше контрол над нея. Накрая се наклони наляво и изчезна от погледа му.
Той инстинктивно затаи дъх и макар че се досещаше какво ще последва, подскочи при ужасния трясък от разбиването. Гората се разтресе от мощната експлозия. Земята потрепери и вляво от него дърветата се озариха от яркожълт пламък. Секунди по-късно се чу силно пукане и върху гората заваляха горящите останки от хеликоптера. Турлингер стоеше като парализиран. Само преди малко бе проклел мъжете в хеликоптера, но то не беше сериозно, не бе искал наистина смъртта им.
Обърна се и направи няколко крачки в посоката, откъдето идваше сиянието на огъня, но впоследствие осъзна колко безсмислено е това, което искаше да направи. Мъжете бяха мъртви. А дори и да не бе така, не можеше да направи абсолютно нищо за тях. Обърна се отново и продължи напред по пътя си. Нямаше да ги съживи, ако се откаже и се остави да го заловят.
Ставаше все по-лошо. Пътят през гората се превърна в безкрайно мъчение. Зад всяка сянка дебнеше нещо, което го плашеше, уж познатите очертания го объркваха, но най-лошото може би беше, че не можеше да улови, да пипне тези промени. Нещо в него усещаше, че светът е станал друг, че действителността вече не бе това, което познаваше, и в същото време беше неспособен да осъзнае тази промяна.
Гората започна да просветлява. Дърветата постепенно се отдръпваха и в пролуките се показваха голи скали. Няколко пъти кракът му попадна в пукнатина, скрита под мъх и пълзящи растения. Истинско чудо беше, че не пропадна и не се нарани по-тежко. Но чудото свърши, когато стигна края на гората и пред него се показа скалистият склон.
Чу ожесточен лай, обърна глава назад, докато бягаше, и видя черно-кафява сянка да изниква от храсталаците.
Кучето беше огромно и тичаше невероятно бързо. Лаят му беше някак истеричен, което накара Турлингер да си даде сметка, че животното няма да се поколебае да го разкъса. Още преди да се беше приближило достатъчно, за да види кръвта по муцуната му, знаеше, че е кучето, което преди бе ритнал.
Сякаш смъртният страх, който го обзе, му даде и нови сили. Пробяга разстоянието до първите скали в отчаян спринт, прескочи една гърбава издатина и с ръце и крака запълзя нагоре. Кучето се приближаваше. С всеки скок преодоляваше поне три пъти по-голямо разстояние, отколкото Турлингер и сякаш не изпитваше никакво изтощение, дори, напротив — бягаше все по-бързо и по-бързо. Вече не бе обикновено куче. Промяната бе засегнала и него. Вместо тренирано, интелигентно животно, което изпълняваше задачата си като прецизно работеща машина, го преследваше побесняла твар, чудовище с червени пламтящи очи и огромни зъби, идващо единствено да го убие. С отчаяни усилия Турлингер се катереше нагоре, но кучето безжалостно го следваше по петите. Още два-три скока и щеше да го настигне.
Пред него на височина на гърдите се издигаше гладка скала. Опита се да я прескочи с един скок и да се опре някъде с горната част на тялото си, за да се повдигне, но не успя да се хване. Остра болка прониза дясната му ръка и рамото му с такава сила се блъсна в камъка, че той изстена от болка и се смъкна надолу.
Тази несръчност му спаси живота. Кучето явно бе преценило движението му, защото точно в този момент с невъобразима сила и елегантност се хвърли и прескочи стената, която той не можа. Зейналата паст хлопна във въздуха — там, където щеше да е гърлото на Турлингер, ако беше успял със скока. Чу се гневно ръмжене, което премина в пискливо, ужасено скимтене, докато животното изчезваше от другата страна на скалата.
Вместо внезапно да престане и вместо очаквания удар Турлингер продължаваше да чува писъка на кучето, който ставаше все по-уплашен и полека-лека заглъхваше. Три-четири секунди седя, без да може да помръдне от мястото си от ужас. Квиченето все още се чуваше, но сякаш идваше от много голямо разстояние. Най-накрая Турлингер бавно се надигна и се изправи, протегна ръце нагоре и с решителен тласък се вдигна върху скалата. Кучето не бе паднало от другата страна. Отвъд скалата нямаше нищо.
Там, където преди бяха стръмният склон, скалите, пукнатините, разпръснатите храсти и редки дървета,
