плитчините на течението. След това закусиха богато под дърветата — кафе, плодове и хляб. Когато свършиха, шатрите бяха вече свалени, всичко бе опаковано в сандъци и кутии и по-голямата част натоварена на дълги канута, изтеглени на бамбуковия кей. Баба осведоми Рори, че няколко дни от пътуването щяха да прекарат по реката в канутата на кру. Трябваше да срещнат кервана на Баба на предварително определено място, където го чакаха, докато продаде робите си на Фредрик и Ринктъм.
Вече при кервана си Баба увери Рори, че ще живеят по-удобно, в по-добра шатра и обслужвани от повече слуги. И, намигна той на Рори, ако дотогава Елмира му стане скучна, ще вземе друга робиня да го обслужва. Макар че тя нямаше да бъде бяла колкото Елмира. Не, щеше да бъде черна, макар и не непременно грозна. Би ли възразил Рори срещу черно момиче? Не! А имал ли е някога преди такова? Само веднъж? Тогава имаше още на какво да се чуди Рори.
Въпреки че, обясни Баба, се считаше за отличие да имаш в харема си бели жени и мавритански момичета, те бяха повече или по-малко за декорация. Нищо повече. За истинското удоволствие нищо не можеше да се сравнява с едно черно момиче, а от всички чернокожи тези от малкото кралство Анкола от Уганда бяха най-добрите. Раждаха се със завряла кръв във вените. Вярно, такива трудно се намираха и бяха най-скъпи, но попаднеше ли човек на такава, никога не съжаляваше за парите, платени за нея. Баба подсвирна със стиснати устни. Две го очакваха в кервана му. Специално обучени, при това. Още една причина да потеглят, защото колкото по-скоро пристигнеха, толкова по-скоро Рори щеше да установи правдивостта в думите на Баба. Естествено, едната беше за него! Отсега нататък щяха да делят всичко. Според майката на Баба Рори щял да има положително влияние върху по-нататъшния живот на Баба. Да сподели с него едно момиче от Анкола не било нищо в сравнение с това, което Рори щял да направи за Баба. Нищо!
Тим ги очакваше на кея и когато видя, че Рори и Баба приближават, закуцука измъчено по пътеката да ги пресрещне.
Рори прегледа крака на Тим.
— Как се чувствуваш, Тими?
— Не е добре работата. Ще ме вземеш ли със себе си, авер?
— Тъй както си влачиш крака ли, Тим? Пътуването е дълго. По-добре е да останеш тук и си отпочинеш.
— За бога, авер, не ме оставяй в тази дяволска дупка — замоли го Тим. — Тъй не ме бива за стария Бастинадо. С този крак никога няма да видя палубата и въжетата — никога няма да ме вземе. А в тази адска дупка ще пукна за една седмица. О, хайде, авер, вземи ме с теб. Ще дойде време, когато ще умираш да размениш няколко думи на английски след цялото това шибано плямпане.
— Господ знае къде отиваме, Тим. Разбрах, че оттук до Саакс е около две седмици път, от които само първите няколко дни на канута. Ще можеш ли да издържиш? Ако можеш, иска ми се да те взема.
— Ще мога. Само ме гледай. Ще бъда наред, Рори, ала зарежеш ли ме при тоя миризлив португалец, всичко може да ми се случи. Сигурно ще свърша нафиркан в кръчмата му. Не ме оставяй, Рори — разрева се Тим.
— Мога да платя за престоя ти тук. — Рори си спомни за дадените му от Спаркс пари.
— За да ходя всеки ден до кея и да чакам завръщането ти. Ако ти трябва, тревожи се за мене, но как мислиш ще се тревожа аз, ако изобщо не се върнеш? Заради бога, вземи ме, Рори Махаунд. Ще се поболееш да бърбориш само с тях. Бога ми, той наистина е симпатяга! Не съм допускал, че ще кажа такова нещо за един проклет негър, макар че е по-симпатяга от онези двамата голи, издялкани от камък, дето прикрепят вратите на брега на Ливърпул.
Рори се замисли върху молбата на Тим. Да не би било зле да има един свой човек до себе си. Можеше да му домилее за английска реч… Кимна глава в съгласие.
— Ще го сторя, Тим, щом мислиш, че ще можеш да издържиш. Ще се радвам на компанията ти.
Дългата редица канута беше вече натоварена и потеглиха нагоре по реката, едно по едно, всяко карана от по десет момчета кру. Баба заемаше сам първото кану, излегнат в средата му под балдахин от черна козя кожа с ресни. Следващото кану, пригодено със същите удобства за Рори, по негово настояване се споделяше и от Тим. Първоначално Баба прояви неохота да допусне Тим в кануто на Рори, но когато Рори му обясни, че Тим не е само слуга, но и приятел, Баба склони, макар че изразът на лицето му показваше недоумение как едно лице може да бъде едновременно и слуга, и приятел. Все пак той прие обяснението и ето защо Тим се облягаше, полегнал на един матрак и подпрян с възглавници до Рори.
В началото на пътешествието им всяко прикритие от слънцето изглеждаше ненужно, тъй като буйната тропическа растителност и особено дърветата, преплели се като дъга над тясната река, ги скриваха в сянка, оформяйки мрачен тунел от зеленина. Жерави стояха край бреговете и хиляди малки птички с цвета на диаманти проблясваха сред клоните. Полупотъналите дънери се превръщаха на крокодили, а криволичещи вълнения маркираха пътя на водни змии. Денем Африка приличаше на свят от влечуги — от огромните крокодили до дребните гущери и жаби. Беше свят, бликащ от живот, избуяващ от тинята и калта на реката. Огромни лиани опасваха дърветата и понякога някоя от тях се раздвижваше, плъзгаше с блещукане люспестата си обвивка и изчезваше в зеления здрач с грациозността на змия. Ала извън водните влечуги и птиците във въздуха имаше и друг свят — злокобен, бръмчащ досаден и съкрушителен, който хвърчеше, бръмчеше, кацваше, хапеше и отравяше. Огромни, пъстро-зелени мухи се прилепваха в плътта и щом някой от тези паразити успееше, това бе знак за другите да нападнат. Комари бръмчаха из въздуха и пробождаха със стоманени игли, които пробиваха дрехите и оставяха петънца кръв. Все пак дебелите вълнени бурнуси, които първоначално се струваха на Рори задушаващи, сега се оказаха незаменими, тъй като комарите не можеха да пробият здравите им нишки. Мазането с оцет пазеше до известна степен лицето и ръцете и сега Рори напълно оцени метличката против мухи, която му беше дал Баба. Постоянното й размахване мигновено обезкуражаваше насекомите. Много чудно, ала момчетата кру, макар и съвсем голи, като не се взема предвид мокрото парче плат върху слабините, не се притесняваха никак. Мухите покриваха телата им и комарите бръмчаха над тях, а те не ги пропъждаха. Едва по-късно Рори узна за имунитета, който черната им кожа бе изградила в течение на поколенията кру, пътували по реката.
Следващите канута бяха натоварени с шатрите и тяхната мебелировка, Включително придружвачите, които Баба бе довел със себе си. Скоро, заяви Баба, щяха да се присъединят към главния керван, очакващ ги зад мочурливата почва на делтата. Там щяха да се разполагат много по-удобно отколкото можеше да се предложи на Рори в Ринктъм. Щяха да яхнат коне и оттам пътуването до Саакс щеше да премине върху твърда почва. Много нощи щяха да гостуват на местните главатари, крале, емири или други вождове на местни племена. Всички те бяха източници на доставките на Баба и очакваха полугодишните му обиколки и пътувания до крайбрежието с подбор роби, защото знаеха, че той не би приел нищо, освен първокачествена стока.
Когато слънцето достигна своя зенит, спряха при една гъмжаща от насекоми плитчина, още повече неприятна поради пясъчните бълхи. Там хапнаха набързо — мазен кускус, сготвен предната нощ, булгур, преглъщан със свръхусилия, ако не се промие с глътка вода от хладните кози мехове. После пак потеглиха. Рори се дивеше на издръжливостта на момчетата кру, които без да почиват гребяха ритмично с веслата. Когато прокрадващият се през дърветата полумрак се смеси с черно зеления здрач на деня, спряха пак, този път на малка тревиста полянка, стигаща до ръба на водата. Явно тя представляваше постоянна спирка, тъй като тук имаше груби, покрити с палмови листа навеси и каменно огнище. Вечерята им беше топла, а с нея пиха ментов чай, горещ и ароматизиран. Без да се събличат, потърсиха прикритието на шатрите и спаха, докато ги разбуди яркото утринно слънце.
Следващият ден по реката доказа ефикасността на зеления таван, тъй като не след дълго минаха от прикритието на дърветата на открит път, където слънцето ги поразяваше безмилостно. Дърветата над главите им се разделиха, за да пропуснат светлината, и с напредването по реката растителността губеше първобитното си великолепие и се разреждаше. Минаха покрай селца, построени нестабилно на колове върху реката. Деца и жени с провиснали гърди им махаха, обаче видяха малко мъже. Едва по-късно Рори научи, че по-голямата си част от времето мъжете прекарваха под закритието на големите колиби, оставили работата на жените. Мъжете бяха бойци и единственият смисъл на съществуването им беше да пазят селото си и да нападат други поселища, за да пленяват роби. Враждите между племената и дори между отделните поселища се поощряваха от местните главатари. Всяка черна плът представляваше храна за робската воденица и дребните вождове не можеха да запълнят понякога нарядите си дори с членове на собствените
