привидения. Очакваше призрачни ръце да се пресегнат откъм избитите шубраци и да го сграбчат, да се отворят гробове и да избълват страхотни дебнещи привидения. Крясъците на малките маймуни по клоните караха Рори да настръхне, а случайният поглед към някоя от тях, прелитащи от една към друга лиана, го караше да си мисли за сбръчкан старец със странно удължени крайници.
Достигнаха бреговете на бавна река, чието течение бе недостатъчно, за да движи плътната зелена пяна, покриваща повърхността му, и когато приближиха още повече, Рори видя група бойци, наредени в индийска нишка. Баба спря коня си, за да даде възможност на Рори да го настигне. Тези, осведоми го Баба, бяха почтена гвардия, изпратена да ги съпровожда до селото. По някакъв начин басампо се бяха осведомили за тяхното пристигане.
Рори бе изумен от вида на мъжете. След вълшебната гора се бе боял от срещата си с народа басампо, тъй като повлиян от околността, смяташе, че едва ли ще срещнат именно хора, а Рори съзнаваше, че посрещачите им представляваха внушителни свръх атлети. Никой не изглеждаше на повече от двайсет години. Стройните им тела бяха със съвършена мускулатура и смазани така, че блестяха като полиран абанос на ярката слънчева светлина, заливаща хоризонта. Танцуващите отблясъци улавяха широки, мускулести гърди с боядисани в бяло зърна, закръглени бедра и стегнати, обли хълбоци. Всеки носеше висока грива от снежнобяла маймунска коса, която увеличаваше ръста му поне с осем фута. Това беше единственото им облекло с изключение на прасците на краката им, които също бяха обвити с дълги бели косми. Всеки носеше дълго бронзовърхо копие, а един, от чието копие висяха нишки от нещо, приличащо на сухи, сбръчкани черни стафиди, пристъпи да поздрави Баба. Лицето му, макар симпатично и добре оформено, имаше пуст поглед — някакво празно, далечно взиране на очите. Когато керванът спря пред наредените бойци, Рори забеляза, че всички останали имаха същия безплътен вид — като че ли лицата бяха празни фасади на съвършените им тела.
Веднага ставаше очевидно, че не са мюсюлмани, тъй като голотата им разкриваше, че не са обрязани — на всяка провиснала надолу кожа бе нанизан златен орнамент с размери на яйце, което удължаваше и без това огромните им органи чак до златните дрънкулки, окачени на коленете. Водачът — този с декорираното копие — направи нисък, но не сервилен поклон на Баба и се обърна към него на непознат език, който изглеждаше съвсем не на място с фъфлещите си и пискливи звуци, съпоставен с ярко разкриваната му очевидна мъжественост. Не беше хауза, защото Рори не бе забравил този език, който бе научил от стария Джеми и към който бе прибавил много повече думи след разговорите си с Баба.
Баба отговори на мъжа на същия език, който изглеждаше плавен, изричан от неговите уста, и се лееше със същия напевен трепет. След заповед на водача останалите тръгнаха напред, всеки взел по една юзда в ръката си. Младият Херкулес, който пое юздата на коня на Рори, го погледна пусто, когато Рори разви и свали бурнуса си. Косата му се разпиля по раменете и нейният вид сякаш събуди живот в лицето на мъжа. Той посочи главата на Рори, забърбори и заръкомаха към другарите си и всички насочиха погледи към него. Изведнъж апатичният им израз се изгуби. Този, който обслужваше Рори, се поклони, целуна връхчето на пантофа му и повдигна полата на бурнуса му да разкрие бялата кожа на крака, което пак накара всички да се кискат. При очевидното настояване на другите пазачът на Рори намокри пръст в устата си и го прокара по крака на Рори.
— Мислят, че кожата ти е покрита с бяла глина — засмя се Баба с другите. — Никога преди не са виждали мъж като теб. Единствените бели, които са виждали, са маври, а тяхната кожа не е бяла чак като твоята.
Бойците, сега пазачи, поведоха конете през един брод на реката, известен само на тях, тъй като залъкатушиха срещу и по течението, без никъде зелената пяна да стигне над коленете на конете. След прекосяването продължиха да ги водят още около миля. Пътеката проникваше все по-надълбоко в джунглата, докато стигнаха до една поляна, в далечината на която се виждаше селото или града, изграден от концентрични кръгове кошерообразни колиби. Смесени с разлагащата се смрад на джунглата, Рори различаваше различните миризми: гниеща храна и продукти, човешки изпражнения и киселия мирис на пот, макар че за голяма изненада от вървящия пред него мъж бе долавял само приятен билков аромат. После, преминавайки по-нататък по пътеката, Рори откри източника на това зловоние. Беше огромна яма, оградена със заострени колове по края. От високото си седло той можа да види, че е пълна с мъже. Когато огледа нещастните обитатели по-отблизо, можа да види, че всички пленници бяха силни, здрави, млади мъже. По- късно щеше да научи какви бяха всъщност. Хората действително бяха роби, но Рори нямаше представа как биха могли да ги използуват. И слава богу, че в момента не знаеше.
След ямата пътеката извиваше рязко наляво и те я следваха, докато неприятната смрад изчезна. Тук имаше друго оградено село с белосани кошероподобни колиби и през разтворените врати, охранявани от пазачи като техните придружители, Рори видя, жени да премитат пътеките с върбови метли. Бяха приведени, така че провисналите им гърди се люлееха. Рори видя, че причината за странно разкрачената им походка се криеше в широкия метален пояс на кръста, скрепен отпред и отзад с друг метален пояс, който минаваше между краката им. С приближаването на кервана всички жени снишаваха глави. Една, която бе имала дързостта да вдигне поглед, получи удар от тъпата страна на копието на един от пазачите, който я просна в праха.
След като преминаха оттам, излязоха на пометен път, граничещ от едната страна с чисти, измазани в бяло колиби от кал, а от другата с лъкатушещ поток от прозрачно чиста бода. Пътят им следваше този поток, който, както показваха бреговете му, беше изкуствен канал. Младежи се къпеха в канала, плискаха телата си и се триеха с чист пясък от бреговете. Вдигаха погледи и се взираха в кервана, особено в Рори, но той бе потресен от факта за наличието на всеобхватен ужас, който задържаше къпещите се от усмивки, докато не забележеха бялата му кожа и русата коса. После настъпваше същото рязко чуруликане, което бе избухнало сред пазачите му. Рори стигна до заключение, че речната вода се завирява и отправя по канали, които, както забеляза, бяха в концентрични кръгове, ставащи все по-малки и по-малки с напредването им. Беше поразен от съвършената чистота на колибите, липсата на смет, разцъфтелите цветя и бронзовите поставки, крепящи кошове, от които се излъчваше благовонен аромат. Подвикванията за пристигането им се носеха сред къпещите се в канала и сега той бе приветстван от бляскави белозъби усмивки. Неколцина му помахаха и го подканяха да се присъедини към тях, докато другите се покатерваха на брега да го видят по- добре.
Охраната продължи да води конете им във все по-стесняващата се концентрична система кръгове, докато стигнаха до отъпкана поляна в самия център на града. Точно в средата на селището Рори видя една постройка, далеч по-голяма от колибите, край които бяха минали. Беше кръгла, с плътни стени от глина, боядисана с ярки цветове с еротични съвокуплявания на мъже с мъже и мъже с жени върху ослепително бял фон и крепяща конусовиден сламен покрив. Кръг от огромни издълбани и боядисани колони, чийто фаличен смисъл бе несъмнен, ограждаше колибата. Колонните им страни бяха боядисани в тъмнокафяво, а бляскавите, прилични на гъби върхове в тъмно пурпорночервено. Всички, с изключение на една! Тази, по- голяма от другите, беше боядисана в бяло и покривът й блестеше в кървавочервено. Очевидно това имаше някакво специално значение. Букети цветя бяха разпръснати наоколо, а покривът блестеше, залят с масло.
Конят на Баба спря точно пред вратата на сградата, когато конят на Рори бе спрян и му помогнаха със същата вежливост, отдадена на Баба. Двама още по-внушителни атлети се появиха от сградата и приведоха копията си, за да минат гостите под тях. Те се промушиха през високия портал, който бе толкова висок, че дори стърчащите перуки на бойците не се опряха в него.
Вътрешността на сградата — поради големината й тя не можеше да се нарече хижа — бе осветена от четири златисто бронзови канделабри, всеки висок шест фута и крепящ букет от свещи. Сложната им изработка издаваше испански или италиански произход и Рори се зачуди от кой ли дворец са домъкнати в този африкански край. Позлатен трон, очевидно от същия източник като канделабрите, бе поставен на подиум от кожи на леопард. Върху трона седеше млад негър, облечен в дрехи от злато. Ръцете и краката му бяха изрисувани с бои в златни и бели арабески. Стъклена корона стърчеше нестабилно на главата му. Той беше симпатичен, някак дързък и разглезен, а тялото под златната му мантия изглеждаше по-леко и далеч по-малко мускулесто от тези на неговите бойци. Държанието и цялото му поведение бяха женствени. В добавка към короната той носеше огромен черен фалос, направен от лъскава кожа и привързан към кръста му. Тази притурка бе декорирана със сложна и многоцветна зографска работа. Още по-очевидно стана това, когато той се изправи. Застанали до трона, седнали, легнали и стоящи около него, се намираха поне дузина
