— Господа — Рори погледна пъстрата тълпа под него, — когато се обърнах към вас с това обръщение, аз ви казах, че ще бъде за пръв и последен път по време на плаването. Грешил съм. Правя го отново. Виждате тук — той посочи към Дженкинс — човека, който беше първи помощник. През нощта той, Карвър и Барне се опитаха да вдигнат бунт на кораба. Извършвайки това, те убиха моя слуга Млийка. Убиха също така и моряка Маноел Барбоса заедно с трима от маврите. Петима невинни души умряха през тази нощ заедно с Карвър и Барне, които пратихме в ада при опита им да ме убият.
Сред тълпата се понесе ропот и Рори изчака думите му да проникнат до всички. Не че в съобщението му имаше нещо ново, тъй като всеки един бе разпитан предварително. Но сега, пред проснатите на палубата чували с труповете, в думите на Рори имаше драматизъм, който разтърси екипажа с гнусотата на престъплението. После Рори повтори думите на арабски, за да бъде разбран от маврите. Той простря ръка да се умълчат и посочи Дженкинс.
— Имаш ли да кажеш още нещо?
Дженкинс очевидно бе изготвил речта си през нощта и заговори разпалено:
— Настоявам да бъда оставен под надзор в най-близкото пристанище и да бъда предаден на американския консул. Аз съм американски гражданин и имам права!
— Права? — Рори се опита да снижи гласа си. — Какви права? Да убиеш петима души, нито един от които не ти е сторил зло? Добре, върви при американския консул! Хайде! Скачай през борда! Най-близкото пристанище е Фунчал. Но там няма американски консул, затова е по-добре да се отправиш за Ливърпул или Хавър.
— Смятащ да ме убиеш? — Дженкинс се огледа да види дали изразът на Рори не се е смекчил. — Моля те, мистър Махаунд. Съжалявам за извършеното. Карвър и Барне ме подтикнаха. Аз не исках, вярвай ми. Кълна се в Библията, че не исках. Помисли за жена ми, мистър Махаунд, и за моето момиче, което ме чака. В името на любовта към Бога, не ме убивай!
— Не бих опрял ръка до мръсния ти леш, уверявам те в това. — Рори погледна зад Дженкинс, който след уверението на Рори, мигновено усети, че има шанс да оживее. Увереността му се усили, когато Рори му подхвърли ключовете. Припълзя към тях и отключи белезниците и прангите. Освободен, протегна се и на лицето му се появи усмивка.
— Благодаря, мистър Махаунд, благодаря.
Рори не му обърна внимание. Заговаряйки на арабски, той се обърна към войниците, тъй като деветте настръхнали маври бяха готови да скочат на задната палуба и да унищожат самия него.
— Мъже на исляма, това куче нрзани уби трима правоверни. Али, Едрис и Хюсеин бяха ваши приятели и другари. Кървавите ръце на този мъж ги пратиха през вратите на рая и сега те се наслаждават на всичките му прелести. Но — той посочи зашитите торби — техните тела са все още при нас и тези трима мъже, верни последователи на пророка Мохамед, никога вече няма да видят родината си. Оставям на вас да накажете този човек. Правете с него, което смятате за правилно.
Те приветствуваха Рори.
— Али беше мой брат — надигна се с мъст една кафява ръка.
— А Едрис беше безбрад младеж, чиито целувки бяха по-сладки от медена пита — надигна друг свития си юмрук.
— Хюсеин беше мой брат, мой баща, мой закрилник и мой любовник — вдигна ръце трети.
— Имената им бяха записани в книгата на живота, за да умрат от ръцете на неверници, но ние ще отмъстим за тях. — Един брадат мавър бе започнал да измъква джелабата през главата си.
Макар Дженкинс да не разбираше думите им, фанатичното изражение на лицата на маврите го накара да почувствува, че е прибързал с благодарностите си.
— Какво казват маврите, Джеху? Ти няма да им позволиш да ме нападнат, нали, Джеху?
Джеху понечи да отговори, но Рори го накара да млъкне с вдигане на ръка, посочвайки мавърските войници. Всички се събличаха. Изуха жълтите си чехли и застанаха само по бели памучни шалвари. Бавно, без да свалят очи от Дженкинс, те образуваха кръг около него. Всеки се намираше на около шест фута от другарите си, загледан в Дженкинс. Започнаха да стесняват кръга и той, хвърляйки ужасен поглед, реши да се провре между тях. Дългата ръка на един от маврите го достигна, сграбчи го за рамото и като го завъртя като пумпал, го запрати в ръцете на друг мавър. Той улови Дженкинс за ризата и съдра единия ръкав, нанесе му два резки удара, които го отпратиха в ръцете на друг. Следващият го сграбчи, отпори другият ръкав и блъсна Дженкинс към съседа си. Ако не бяха стиснатите им устни и намръщените лица, всичко би приличало на някаква детска игра. Докато се въртеше из кръга, всеки от маврите откъсваше част от облеклото му, нанасяше му удар и го прехвърляше на следващия, докато го разголиха напълно. Запратиха го, сред писъците му за милост, в средата на кръга.
Старшията на маврите измъкна ятагана си и го размаха на слънцето.
— Мъстим за своите другари с джихад! — викна той с разпенени уста. — Изпълняваме свята мисия. — Застана пред Дженкинс и бързия замах на ятагана премина като светкавица. Малката бронзова пъпка на гърдата му изчезна и на нейно място се появи яркочервен кръг. Дженкинс се взря за миг и очите му просто не вярваха на случилото се, докато кръвта шурна.
— Милост, Джеху, милост! Те ще ме накълцат! Помогни ми!
— Ти нямаше милост към Млийка — отвърна му Рори.
— Той беше негър. Аз съм бял…
Последва блясване на друго острие, след това на друго и на друго. Маврите се целеха внимателно. Все още нямаха желание да го убият. Червени ивици се появяваха на тялото на Дженкинс. Там, където бе имало ухо, оставаше парче кървяща плът. Носът му изчезна с един замах. Устните му сториха път на кървящите зъби. Въртеше се от една страна на друга, търсейки убежище, но ятаганите продължаваха да се стоварват по него — задник, глезен, буза, бедро, другото ухо. Намери пролука между двама маври и опита да се промъкне между тях, но безпощадните остриета го преследваха, откъсвайки парчета плът. Пищеше като обезумял, удряйки телата на мъчителите с окървавени юмруци, докато ятаганите им опустошаваха накълцаното му тяло.
С последни сили той се хвърли към въжетата и опита да се измъкне от преследвачите, като се изкачи нагоре. Ала убежище нямаше. Маврите се събраха под него. Той стигна главната рея предполагайки, че маврите не ще посмеят да го преследват, и продължи пътя си до самия край на платното. Но маврите бяха безстрашни. В своето фанатично желание да убиват те биха лазили по конец, за да го спипат. Приближиха, провиснали на хоризонталната рея и запристъпяха към него. През завесата от кръв пред очите си Дженкинс виждаше как го наближават бавно и неумолимо. Опита се да изпищи, но вятърът отнесе гласа му.
— По дяволите, Рори, не издържам вече. — Джеху вдигна пищова си и вдигна ударника. Смяташе да стреля не в маврите, а в Дженкинс. Рори дръпна ръката му.
— Остави нещата да следват своя курс, Джеху. Ти чу стария Абдула. Това е „джихад“. Кръвно отмъщение. В този момент маврите са полудели фанатици. Отнемаш ли ми жертвата, ще се обърнат към теб.
— Господи, Рори! Не мога да остана тук й да гледам как мъчат още клетника.
— Той не е вече наш. И снощи не би проявил милост.
— Можеше и да ме убие, но не би ме измъчвал. Погледни! — Със заметната настрана брада и захапан в устата ятаган, Абдула почти докосваше Дженкинс, увиснал на края на рея. Старият мавър се закрепи и взе ятагана в едната си ръка. Навеждайки се внимателно, така че да не изгуби равновесие, той замахна към пръстите на Дженкинс. Кървави късчета плът паднаха на палубата. Дженкинс не можеше вече да се крепи. Дланите му се разтвориха. За миг тялото му се закова неподвижно, после, като се изви, той падна покрай палубата в морето. Главата му се показа, плувнала в кръв, ръцете му се издигнаха за миг над бялата пяна и потънаха завинаги.
Рори направи знак на боцмана да събере екипажа. Изчака маврите да слязат на палубата.
— Ако между вас някой друг изпитва желанието да организира метеж, нека пристъпи напред. — Рори сложи ръце на перилата и загледа обърнатите към него лица.
— Всички сме с вас, сър.
— По-добре тук край вас, отколкото пак в затвора.
— Благодарни сме ви, че ни избавихте, сър.
— Не мислим за бунт, сър. Нямаме пръст в този.
