— Тогава двойна порция грог днес за всекиго, а ти, готвачо, заколи едно от телетата и нахрани добре хората Направи най-добрия пудинг от сливи, на който си способен. Наш дълг е да отдадем почит на тези, които погребваме — добрите и лошите. — Той се обърна към Джеху. — Ще проведеш ли службата, капитане?
Джеху разтвори корабната библия. Поради уважението и почитта, която мохамеданите изпитваха към печатните книги, позволи им да останат на борда. Рори не знаеше дали той я отвори напосоки и започна да чете, или знаеше къде да отвори, но думите му се сториха подходящи:
— „Спаси ме, боже, защото водите влязоха в душата ми. Потъвам в дълбока тиня, от която няма избавление: идвам в дълбоки води, които преливат над главата ми. Нека водите не преливат над мен, нито дълбочините им ме погълнат, и нека бездната затвори уста под мен.
Нахлуй в душата ми и я облекчи, освободи ме от враговете ми.
Аз съм беден и страдащ: нека възкресението ти, господи, да е светлина.
Ще славя името на бога с песен и ще го възвеличал с благодарност“.
Докато Джеху четеше, зашитите в чували трупове един по един се плъзнаха безшумно в морето. Чу се плясък, вятърът разпиля пяната и синята вода покри всичко.
Произнесеното от Джеху „Амин“ прозвуча дълбоко и ясно.
Сълзи се стичаха по бузите на Тим.
— Маноел беше католик като мен. — Пръстите на Тим направиха кръстен знак. — Ще му отслужа литургия, като стигнем на брега.
— Аз дори не зная какъв беше Млийка — въздъхна Рори. Обърна гръб и тръгна към стълбището. — Но в какъвто и рай да е вярвал, сигурен съм, че е там сега. Съжалявам само за едно нещо: не можах да му дам свобода.
Джеху закрачи до Рори.
— Знаеш ли — поклати глава той, — не мисля, че свободата би означавала нещо за Млийка. Ако той имаше бог, това беше ти.
Рори кимна бавно.
— Беше добър човек.
— Какъв по-добър епитаф може да си пожелае всеки? — положи нежно Джеху ръка върху рамото на Рори.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Нито Рори, нито Тим бяха спали много предишната нощ, но въпреки изтощението не потърсиха уединение в каютите си за следобедна дрямка. В резултат на мрачните събития от сутринта никой от тях не пожела да остане сам. Не можеше да се мисли и за дрямка на палубата, тъй като екипажът празнуваше, възползувайки се от дадената почивка. Един си бе купил от Фунчал акордеон и акомпанирани от думкането на дъната на чайниците, разиграха лудо хоро на палубата, което с позволението на Рори бе допълнено с неколцина по-хубави и по-млади негри. Лъскавата кожа на телата им, блестящи от бликащата пот, възбудени, както ставаше очевидно от пълната им голота, стана повод черните момчета да бъдат подхвърляни като пристанищни уличници. От време на време избухваха свади, предизвикани от ревността на някой напоен с ром моряк, вбесен да не му отнемат партньора, но това бяха приятелски дрязги. Добрата храна, празничната атмосфера, допълнителната доза грог, закупеното от Мадейра вино и нежното редуване на черните младежи заличиха напълно ужасите от сутринта — поне за моряците.
Рори обаче не беше толкова щастлив. Нито ромът, нито силното вино, които смесваше, бяха в състояние да измият кървавите петна. Надяваше се, че Млийка не е усетил посичането и че Маноел е умрял, без да страда. Когато се опитваше да си припомни Дженкинс, се утешаваше, че смъртта чрез удавянето е улеснила страданията му. В пиянско вцепенение той не забеляза трупащите се черни облаци, които покриха небето, нито усети кога топлият вятър отстъпи място на влажен студ, докато освежителният бриз хвърляше пръски към задната палуба. Тим не беше пиян колкото Рори и бързо разбра положението. След една особено висока вълна, която измокри и двамата, той успя да изправи Рори на крака и го отведе в каютата му. Коленете на Рори се огъваха, той се строполи на леглото, но Тим, събирайки останалите капки здрав разум, го изпъна, смени влажните му дрехи, затвори прозорчетата и угаси свещта.
През нощта Рори се събуди след един похотлив сън, в който правеше любов с отдавна забравената Мери Дейвис от Глазгоу. Беше доволен, че сънят не го доведе докрай. Вече буден, той усети клатушкането на кораба, което го запращаше от едната страна на койката на другата. Трябваше да се подпира, за да не се претърколи на пода. Когато умът му се избистри, той усети чуждо присъствие в каютата. Бързо се надигна, но се успокои, когато чу гласа на Тим.
— Аз съм, Рори, момчето ми. Забравих да сложа страничната дъска на койката ти, когато те довлякох, и ме улови шубето да не паднеш. Попаднахме на буря. Но не се безпокой. Джеху е на борда и корабът е здрав. Винаги съм чувал, че проклетите американци са добри корабостроители и добри моряци. — Тласна нежно Рори и го пови с грубото одеяло. — Нямаш ли нужда от нещо друго, докато съм тук?
— Болен съм като кон. Но нямаш с какво да ми помогнеш, Тим. Така ми е зле, като първия път на „Ариадна“. Лошото време и аз не се погаждаме. Връщай се в леглото. Няма защо да бдиш над мен като квачка над пиле. Не че не ми харесва, напротив. — Усети ръката на Тим за миг на челото си, после Тим му пожела лека нощ и затвори вратата на каютата.
Рори пожела пак да заспи и пак да сънува Мери Дейвис. Мери Дейвис! Сред скърцащите талпи и бушуващи води той замечта за уютния покой на малката стаичка в Глазгоу с блещукащия, замиращ огън от торф и топлото тяло на Мери на сламеника до него. Месеци наред не бе се сещал за нея. Мери Дейвис! Сънят временно бе сподавил непрестанното му желание за Елмира. За миг си пожела Мери. После се примири — бе я притежавал, макар и насън.
Как ли се казваше младежът, който й беше изпратил? Файал, така беше. Дали Спаркс го бе доставил? И ако да — колкото и да се чувствуваше зле, той се усмихна в мрака — дали Файал се бе оказал достоен негов заместник? Дали Мери бе забравила Рори и Нашият Хари в развлеченията си с Файал, или присъствието на Файал й служеше да й напомни за него? Постепенно мислите му го удавиха отново в съня.
Накрая през прозорчето се промъкна бледа водниста светлина и утрото настъпи. После се появиха Джеху и Тим.
— Здраво блъска, Рори. — Джеху беше весел. — И старата „Юнона“ не си поплюваше, но превърната веднъж на този пезевенк, е два пъти по-устойчива. Кой е чувал някакви си вятър и вода да спрат злото? — Той кимна глава към Тим. — Тим, този твой съпритежател ми изглежда позеленял край хрилете.
— Най-добре е да станеш, Рори. Каютата не е място за седене, когато се каниш да си избълваш червата. По-добре се качи на палубата да те повее вятърът.
С помощта на Тим Рори се облече и преодоля стълбището до палубата. Свод от тъмнозелени облаци бе надвиснал над бушуващото море, запращайки надолу порой наклонен дъжд, който биеше в лицето. Платната бяха свити и край въжетата се носеше зловещо свистене, каквото Рори никога не бе чувал. Корабът се клатушкаше при всеки допир на хълмистите вълни. „Шейтан“ се люлееше така, че океанът заливаше главната палуба и запращаше всичко свободно към заслонените прегради.
Рори увисна на перилата, приветствувайки студения душ по лицето си, като се мъчеше да задуши горчивото повдигане на гърлото си. Нова, по-висока вълна прескочи фалшборда и запрати към перилата летвите, от които бе сковано помещението за добитъка. Измуча теле, изтощено да пази равновесие на неустойчивите си крака и изчезна, когато нова вълна заля палубата. Рори припълзя до Тим и закрещя в ухото му.
— Черните, Тим, как са?
— Наблъскани долу. Ще се оправят.
— Трябва да идем при тях. Клетите дяволи са оковани, Тим, и ще се наранят. Не мога да ги продавам със счупени ръце и крака.
— Не можем да преминем през люковете. Трябва да минем отзад, през каютата на домакина — изрева
