Дейвис, макар че сега тя беше мисис Фортескю. Кой ли беше този Фортескю? Е, който и да беше, Рори възнамеряваше да му окачи рога. Щеше да окачи на копелдака рога, по-големи от тези на елените в родната Шотландия. Като се сбогува набързо с Тим и нареди на коларя да го откара на пристанището, Рори последва Файал през отворената врата на къщата. Беше тъмно и прохладно под засенчения покрив и дори в изпълненото с цветя патио той изпитваше чувството на прохлада, идваща от палмите и малкия фонтан, чиято вода преливаше в мозаичен басейн, заобиколен с папрат.
— Моля, почакайте тук, господарю и повелителю. — Файал посочи една каменна пейка, засенчваща слънцето чрез широките, метално зелени листа на един бананов храст. — Отивам да кажа на мисис Фортескю, че сте тук.
Свали си тюрбана и отри с длан потта по челото си.
— Проклет маймунски костюм — каза той на английски. — Проклети тесни панталони. Мисис Фортескю каза да ги нося, аз пък казвам на мисис Фортескю, че ако не нося никакви панталони ще има повече работа, но тя казва, че вече не съм черен дивак.
— Почакай. — Рори продължи да говори на арабски, радвайки се на възможността пак да поговори на езика, който го връщаше в Африка. — Не казвай на мисис Фортескю кой е тук. Кажи й просто, че един господин иска да я види.
— Ще стане. Искам да кажа — става. Проклет английски труден, но почти забравих друг да говоря. — Обърна се и изтича по стълбите толкова бързо, доколкото краката му позволяваха. Върна се след миг задъхан. — Мисис Фортескю казва мъжът да почака. Тя дойде долу. По-добре застанете зад банана. — Файал се ухили. — Тя не ви вижда отдавна. Тя дяволски изненадана.
Рори установи, че трепери от възбуда. А също и от желание, тъй като чувствуваше набъбването в слабините си. Вярно, той никога не бе обичал Мери Дейвис, поне не мислеше така. Но никога не бе могъл да забрави прекараната заедно нощ и дори нещо повече — беше й безкрайно благодарен за нейната добрина. Сега възможността да я види го караше да осъзнае, че тя заема много по-важно място в сърцето му, отколкото бе очаквал. Мери Дейвис! Пристанищна уличница от Глазгоу! Не можеше да забрави уюта на малката й стаичка, вдъхновения й начин да се люби и предложението й да остане в Глазгоу. Мери Дейвис! Неотдавнашният му сън с нея възбуди още повече желанието му.
Чу стъпките й, когато се спускаше по стълбите, после ускореното тракане на високите токчета по плочите. Надзъртайки иззад листата, едва можа да познае в тази гранд дама проститутката, която бе оставил в Глазгоу. Единственото непроменено нещо бе лицето й. Държанието, дрехите и обноските й далеч не бяха като на пристанищна уличница. Носеше рокля от бяла мрежеста материя, скроена по новата френска мода, която разкриваше гърдите й до розовите зърна, а тях загатваше като зрели малини. Виждаше се ясно, че не носи нищо под роклята. Колие от ковано злато притягаше бялата материя под напиращите гърди и оттам роклята падаше свободно към земята. Снопът разрошени коси, който бе покрил главата й в Шотландия, сега бе фризиран, прибран високо в плътна прическа, даваща възможност да се видят провисналите обици с брилянти. Шарф от раирана материя на бели и черешови илици падаше от раменете й и се вееше отзад. Малки атлазени обувки се подаваха изпод гънките на роклята.
— Господи! Тя е възхитителна! — прошепна на себе си той. И все пак докато я гледаше, се надяваше, че някогашната Мери Дейвис не се е променила само външно.
Тя спря за миг, огледа патиото и като забеляза широкия му гръб между листата, заобиколи малкия фонтан. Едва разтвори листата и той скочи, прегръщайки я в обятията си.
— Кучешки копелдак, който и да си ти! — Заудря тя гърдите му с безсилните си юмруци. — Да не ме смяташ за двушилингова уличница? Ако ти трябва женска, ще те снабдя с такава, но дявол ме взел, ако те оставя да ме тъпчеш.
Той я отдръпна и се захили.
— Тъкмо той те взема, Мери Дейвис. Самият дявол — Махаунд — Нашият Хари. Сатаната. Луцифер. Шейтан. Както щеш го наречи. Последният път, когато те видях, ти загръщаше един вълнен шал на раменете си, докато дилижансът за Ливърпул напускаше Глазгоу. Трепереше като влажна утрин, и ето те сега окичена като принцеса и носеща името мисис Фортескю, без дори да целунеш клетия Рори Махаунд, който прекара кажи го цял живот по море.
— Рори Махаунд! — Тя го изгледа продължително, за да се увери, после се хвърли в прегръдките му и го задуши с целувки. — Рори Махаунд, любов моя! Рожбо моя, моя попивателна на ром, мой живот! А водиш ли Нашият Хари със себе си, Рори Махаунд?
Тя плъзна ръка между краката му и пръстите й го сграбчиха.
— Да, водиш го, голям като живота. Кажи ми сега, какво правиш в Порт ъф Спейн и можа ли да ме забравиш, Рори Махаунд? Да, момчето ми, на теб се дължи да бъда сега елегантната и почитана мисис Фортескю и да бъда тук, в Порт ъф Спейн, със собствена конюшня кобилки, които работят за мен. О, Рори Махаунд, колко се радвам, че те виждам! — Пак покри лицето му с целувки. — Моят скъп Рори Махаунд!
— Скъпа Мери Дейвис — отвърна на целувките й той. — Седни и ми разкажи всичко за себе си и как стана елегантната и почитана мисис Фортескю от Порт ъф Спейн. — Дръпна я на пейката до себе си и я прегърна, полагайки едната си ръка върху изпъкналата й гръд.
— Само че не тук, Рори Махаунд. — Тя посочи стълбището. — Никога не бих се отпуснала тук с теб, докато всичките ми момиченца надзъртат зад перилата, а Файал ни следи зад палмите. Макар че ръцете ме сърбят за теб, няма да правим зрелище. По-добре да се качим в моите стаи, където мога да затворя вратата, за я залостя и да щурея, както си искам с теб. — Тя го поведе по стълбището. Минаха благополучно по коридора и стигнаха до нейната стая. Той я прегърна и дръпна ръката й надолу.
— О, това наистина е Нашият Хари — засмя се тя. — Радвам се да го видя пак със свалена шапка и готов за сражение. Знаеш ли, той все още е шампион, макар, трябва да си призная, ще има достоен съперник в лицето на младия Файал, който ми донесе късмет.
И после, след много целувки и ласки, притискане и прегръщане, последвани от нови сладки думи, те се отделиха един от друг — Мери с метната над раменете рокля, а Рори с палто на пода и панталони на глезените.
Макар че двамата имаха да си кажат много неща, трябваше да изминат повече от два часа, преди някой от тях да е в състояние за сериозен разговор. През това време Рори се върна към твърдия сламеник на мрачната стая в Глазгоу. Лъхна аромата на торфения дим от малката камина, почувствува топлината и спокойствието в прегръдката на Мери и при всички тези спомени даде възможност на Нашият Хари така да се прояви, че накара Мери да стане и да се кълне, че никой друг, освен самия дявол, не би могъл да го прави така.
Най-после, когато огньовете в кръвта му затляха, Рори спусна дългите си крака, вдигна Мери на ръце и я сложи на един стол до отворения прозорец. Като дръпна една възглавница, той седна на пода в краката й. Тя се настани до него и облегна разрошената си глава на коляното му.
— И така, мисис Фортескю, или може би трябва да кажа почтената мисис Фортескю, която все още може да бъде очарователно безнравствена — Рори повдигна лицето, обгръщайки брадичката й в ръката си — Да чуем кой те доведе в Порт ъф Спейн заедно с твоя Файал. — И кой, впрочем, е Фортескю?
Тя целуна върховете на пръстите му, положи глава на бедрото му и се залови да го дразни с топлата си уста, докато той нежно я отблъсна.
— Фортескю? — усмихна се тя. — Защо да мислим за него, когато Нашият Хари ми сваля шапка за поздрав?
— Може би любопитство. Може би ревност.
— Няма за какво да ревнуваш. Негово благородие капитан Фортескю не беше нищо повече от едно пияно нищожество. Поплювко от гренадирската гвардия, който сгреши една нощ да влезе при мен, чул за Файал, чиято слава изглежда бе стигнала до Лондон. Джеми беше по-младият син на граф Дъджейн, извратен малък копелдак, какъвто не се е срещал. Искаше едновременно мен отдолу и Файал отгоре си. В края на краищата го накарах да плати скъпо. — Тя кимна умно с глава. — Остана при мен цяла седмица, докато изтощи и двамата ни с Файал. После си свърши парите, а искаше да остане още. Тогава му направих предложение. Да се оженим и да разполага безплатно с мен и Файал. Съгласи се. При неговото състояние, било поради пиянство, било поради извратените му идеи да се забавлява, знаех, че няма дълго да издържи. Оженихме се и той изтрая три месеца. Събудих се една сутрин, а той вече не дишаше. Уведомих стария граф и съпругата му. Те взеха останките на бедния Джеми, извръщайки елегантните си носове от мен, донякъде
