Рори се усмихна.
— И още нещо — закани се с пръст Мери. — Побързай да се върнеш колкото може по-скоро в Мелроуз. Ще те чакам. Тази нощ няма да има боричкане, гъсочето ми. Ще разкарам Мария. Тя е моя и утре ще я продам, ще я премахна от пътя си, после ще поработим над тебе с камбана, книга и свещ и всички противосредства, с които разполагаме, и ето как твоята приятелка още веднъж ще ти се притече на помощ. Нали Рори?
— Колкото повече гледам благородната мисис Фортескю, толкова повече неща научавам от нея. Ти, Мери, Мама Феба, онова момиче Мария и дори лейди Мери — изглежда всички знаете дяволски повече от мен, отколкото аз.
— Защото, Рори, всички жени знаят повече от мъжете! Как мислиш иначе бихме се оправяли с тях, ако не знаехме повече?
— Нещо ми казва, че си права. — Той улови ръката й и я поведе надолу по стълбището със себе си. Прекоси двора и спря на входната врата. — Нали ще ме оправиш тази нощ? — притисна ръката й.
— Непременно. — Тя се повдигна на пръсти и го целуна. — Трябва да върнем малкия гренадир пак към живот по какъвто и да е начин.
— Тогава ти ще му бъдеш командир, Мери.
— На драго сърце. И когато му изкомандувам да застане мирно, той или ще застава, или…
— Или какво?
— Ще го предам на военен съд. Трийсет дни карцер.
— Това ще го научи. Никога през живота си не е прекарвал толкова дълго време в карцер.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Рори изтупа краката си на застлания с плочки под на засенената от бугенвили тераса в резиденцията на губернатора, за да премахне тънкия слой прах, който се беше натрупал по обущата му по време на краткотрайната езда от дома на Мери. Оправи черните си сатенени чорапи, заглади палтото, изпъна белите панталони и свали огромната шапка. Чувствувайки се доволен от външния си вид, той посегна и почука с месинговото чукче, което висеше на вратата. Някъде в дъното на къщата долови ответно издрънкване на камбанка. Вслуша се. Звукът замря и бе последван от забързани меки стъпки, дрънченето на верига и издърпването на един болт. Един часовой, който крачеше по терасата и се потеше в спарената си, вълнена английска униформа, обърна глава и очите им се срещнаха за миг, сякаш мъжът искаше да го увери, че трябва да поеме отговорността за присъствието му.
Вратата се отвори бавно към един полумрак, който подсказваше прохладата вътре. Фигура, призрачно бяла при оскъдната светлина, му се поклони и той прекрачи вътре, опитвайки се да приспособи очите си към мрака, докато вратата се затваряше. Изведнъж се намери в стягащата прегръдка на две меки ръце, които въпреки треперенето го обгръщаха с почти неописуем жар.
— Господарю, господарю! — шепнеше добре познатият му и така обичан глас. — Файал ми каза, че си тук, но аз не вярвах. О, господарю, наистина си ти. Мислех си, че никога вече няма да те видя. Аллах е милостив. Той е сметнал за добре да те върне при мен. Уаллахи! Той е предрешил да не страдам вече. — Пръстите присегнаха към лицето му и леко докоснаха страните, сякаш се бояха, че твърдата му плът може да се изпари във въздуха.
Не можеше да се излъже в гласа на Елмира, нито в меките арабски думи. Сграбчи я, притисна устни в нейните, усещайки сълзите и спазмите, които конвулсивно разтърсваха лекото й тяло, притиснато плътно към неговото. Нежното й тяло! Да, тя беше все още същата гъвкава върбова клонка. Освен това вече бе извършила чудото, на което се надяваше, макар че, укори се в себе си той, съвсем не бе мислил достатъчно за това.
— Елмира! — отдалечи се той и дръпна тялото й настрана, достатъчно, за да плъзне ръка по гладкия й корем. — Да, моя малка, тук съм, но кажи ми как е моят син?
— Твоят син, господарю? Ти знаеш, че имаш син?
— Знаех, че ще бъде син. Не бих могъл да създам друго.
— Да, ти имаш син и той има жълта коса и бяла кожа като твоята и е най-голямото бебе, което си виждал, с най-звучния глас.
— Как се казва, Елмира?
— Наричам го Исмаил. Но ти, господарю, трябва да му дадеш английско име, защото аз не можах да измисля.
— Това ще направим, Елмира. Две имена. Едно мавърско и едно шотландско. Ще го наричаме Исмаил, както ти си го избрала. Но той ще бъде също така и Махаунд, тъй като е половин мавър и половин шотландец. Исмаил Махаунд от Саакс и Сакс. Ще го направим принц на Саакс и барон на Сакс. Да се надяваме, че той ще бъде горд с баща си. Исмаил Махаунд от Саакс и Сакс. Какъв лош късмет! Но сега, скъпа моя, какво ще ми разкажеш за себе си? Къде да си поговорим? Не можем да останем тук, а имаме толкова много да си кажем.
Тя улови ръката му и го поведе по дългия коридор, а краката му тракаха по плочките.
— Върви тихо, господарю — предупреди го тя, но беше вече много късно. Отвори се една врата, заливайки със светлина плочките. Една жена застана зад нея, а косата й заблестя като ореол.
— Кой е, Елмира? — прозвуча рязко гласът й и Рори пристъпи от сянката на светлината, която я обграждаше.
— Ти ме очакваше, Мери. Ти положително знаеш, че съм в Тринидад.
— Милорд Сакс — протегна деликатната си ръка тя, която му се стори хладна и суха. — Трябва да кажа, че позабави визитата при старата си приятелка.
— Приятелка? — докосна ръката й. — Откога сме приятели, принцесо Ясмин?
Тя се сепна при изговарянето на забравеното име, обаче някаква призрачна усмивка показа, че не е заоблачена от неприятни спомени.
— Тогава, ако не приятели, положително няма защо да бъдем врагове, Рори. Достатъчно бяхме заедно.
Тя пристъпи, като го улови под ръка и после се обърна рязко.
— Върви, Елмира, докато онзи хлапак не се е разревал. — Елмира се поколеба и лейди Мери се изви, като я плесна леко по бузата.
— Казах!
Рори задържа момичето.
— Това не е твоя робиня, Мери. Ако принадлежи някому, това съм аз. А хлапакът, за когото говориш, е мой син. Ако има какво да си кажем, повече е, което искам да си кажа с Елмира…
— Тя може да почака. Нямаш чак толкова голяма причина да се перчиш, че си станал баща на още едно мелезко копеле. Осмелявам се да кажа, че те сигурно са цяла верига оттук до Тимбукту.
— Съгласен съм. И може би са повече от дузина в Шотландия. — Той се поклони. — И помни, че винаги може да има още едно, по-бяло и по-жълтокосо от самите нас, ако семето, което излях в теб, бе попаднало на плодородна почва.
Тя се изчерви и руменина изби на лицето й. Вдигнатата й ръка се канеше да се стовари на лицето му. Спря се във въздуха и бавно се спусна надолу към рамото.
— Благодаря на бога, че това семе не даде плод. Но да не се караме. От моя страна имаше толкова горчивина и толкова съжаления, че аз съзнавам всичко, което направи за мен. Дължа ти много и съм ти благодарна. Ела, Рори. Няма да ти откажа правото да бъдеш с Елмира по-късно, но сега съм нетърпелива да си поговоря с теб. Насаме! Тръгвай, Елмира. — Тя отпрати момичето и се обърна към Рори. — Все пак не можеш да направиш тази визита официално. Съпругът ми отсъствува. Единствената възможност да си поговорим насаме, тъй като старият глупак е страшен ревнивец. Що се отнася до Елмира, с нея можеш да говориш винаги, но с мен… — Тя направи слаб жест с трепкащите си пръсти и го побутна към прага. Вратата
