Пристигна на кон в Порт ъф Спейн, разбуди един нотариус, който си беше в леглото, и направи клетвени показания с всички подробности и те ми се струват доста против вас. Историята е правдоподобна, достатъчна, за да наложа ареста ви. А сега ще дойдете ли с нас, или пак ще трябва да ви заплашвам със сила?
Рори закрачи замислено пред полицая. Погледна към Тим, търсейки негласен съвет, после към Мама Феба.
— Най-добре идеш с тях, синко — кимна тя, поглеждайки от него към полицая и пак към него. Може би най-добре. Те намерят ти невинен. После пипнат тази Мария и затворят нея. Тя направила това. Всички знаем, че тя. — Тя наблегна на думите си и погледна към полицая.
— Ще ида — заяви Рори. — Ще накарам слугата си да оседлае конете ни. Ще дойдеш ли с мен, Тими?
— Да.
— Не е нужно, не се позволява. — Думите на полицая бяха изговорени решително. — Не ви е нужен слуга там, където отивате. Не можем да рискуваме. Ще дойдете сам с нас. — Другите мъже с него кимнаха глави одобрително. Не им беше съвсем приятно да арестуват бял човек — англичанин — въз основа на казаното от една робиня мулатка, но беше вярно, че смъртта на мисис Фортескю означаваше само злополука и неприятности за тях. Всеки от тях по едно или друго време бе неин клиент и беше приятелски разположен към нея. Мери беше известна и много обичана в Порт ъф Спейн.
Рори възнегодува срещу белезниците, които му сложиха на китките, когато яхаше коня на път за Порт ъф Спейн. Той не беше обикновен престъпник и можеха да приемат честната му дума, че няма да избяга, ала нито уверенията, нито молбите можеха да ги склонят. Беше прикован с белезници, а юздите на коня му пое ездачът пред него. Не можеше да направи нищо, освен да продължи напред с друг ездач подире си. Усмири Кту, който трябваше да бъде обуздан, като видя как се отнасят с господаря му, после увери Тим и Мама Феба, че всичко ще се оправи.
Ала в себе си не беше много сигурен. Чувствуваше промяната в отношението на хората към него. От момента, когато напуснаха Мелроуз, те престанаха да бъдат почтително сервилни, както в началото. Разбра, че му завиждат и че сега имаха надмощие върху тази важна, неприкосновена личност — английския барон. Съзнателно или не, те реагираха на това — кървавият франт с белезници на ръцете, арестуван! За тях това бе ново преживяване и те побързаха да се възползуват от него с резки заповеди, дори веднъж, макар че бе направено неволно и случайно, усети парването на камшик по ръката си.
Беше късно утро, когато пристигнаха в Порт ъф Спейн. Докато малката процесия се движеше надолу по „Шарлота Стрийт“, тя привлече голям брой вървящи подир тях бели, свободни негри и роби, всички любопитствуващи да видят фино облечения мъж с дългата жълта коса, воден като пленник по улицата.
А го очакваше дори още по-голямо безчестие. Процесията, нараснала със следващата я тълпа, продължи по „Брънсуик Суеър“, който независимо от голямото си име представляваше прашна поляна в центъра на града без нито едно дръвче. Пресякоха площада, придружени от виковете и дюдюкането на тълпата, до желязната клетка, построена за престъпници. Тя стоеше гола и мрачна, по-малко от един кубически метър железни пръти. Рори бе смъкнат от коня и насилен да застане пред клетката, докато един от мъжете препусна до къщата на алкалде5 — вторият магистрат в града, за да вземе ключа. След като човекът се върна, ключът изскърца в бравата, вратата заскрибуца при отварянето на ръждясалите панти и Рори бе натикан вътре. Вратата се затвори с металическо дрънкане, което накара цялата клетка да потрепери. Бравата щракна и полицаите си заминаха. Нямаше нужда да стоят, тъй като пазач не бе необходим: нямаше начин Рори да избяга.
Полицаите си бяха заминали, но по-голямата част от тълпата остана, като се приближи до желязната клетка. Говореха за Рори на испански, френски, италиански и хауза. Бели, кафяви и черни пръсти сочеха към него, ръце присядаха през пръчките да дръпнат и откъснат от дрехите му, докато той намери спасение в самия център на клетката. После започна обстрелването. Един младеж с презряло манго бе първият и прицелването му, макар и спряно от желязната решетка, бе достатъчно сполучливо да улучи Рори в главата. Гръмък смях, приветствувал номера на хлапака, вдъхнови и останалите и скоро Рори стана прицел за изгнилите плодове, запъртъци, картофи и зеленчуци. Гушеше се срещу мъчителите си най-напред в един ъгъл, после в друг в безуспешни опити да избяга от прицелите им. Признавайки се най-после за победен, той се отпусна в един ъгъл на клетката и покри с ръце главата си. Струйка топла течност се процеди през плата на палтото му и обля главата и ръцете му, стичайки се надолу по кожата, и той се изви, за да види един ухилен негър, който, облегнат на клетката, бе разкопчал панталоните си и уринираше отгоре му. Викове приветствуваха това хрумване и други се подредиха да го поливат. Като животно той пропълзя в средата на клетката и се строполи там, глух и сляп за присмехите им. Слънцето жареше отгоре им, задавящ прах се носеше над него, течността на загнилите плодове се втвърдяваше по кожата му, а миризмата на урина се изпаряваше от дрехите му. Умираше от жажда, изтощен от безсънната нощ и мъчителното лечение на Тио Карло. Възпрепятствуван от желанието си към Мери, удавен в скръб от нейната смърт, останал без капка надежда, измъчван, омърсен и изоставен, той с радост би приветствувал смъртта.
Бели купести облаци започнаха да се трупат сред ярката синева на небето, плаващи като тромави галеони с бели платна и милостиво закриха слънцето. Бялата им свежест се смени с грозно сива и предвещаваше дъжд, което бе достатъчно да разпръсне мъчителите на Рори. Паднаха първите капки, едри и плътни, и той бе изоставен сред един сив свят, слушайки само биенето на дъжда и блъскането на палмовите листа. Валеше направо отгоре му и свежата влага му донесе известно облекчение. Отвори уста, опитвайки се да поеме достатъчно влага, която да погълне, после подложи шепи и жадно загълта. Дъждът изми нечистотиите по лицето и дрехите му и охлади трескавото му тяло.
Но с прерастването на бурята в ураган дъждът го заудря по лицето като с нещавени ремъци на камшик. Дрехите му бързо прогизнаха и ако доскоро бе страдал от задуха, сега му беше студено от внезапно завладялата го треска. Но поне имаше вода за пресъхналото му гърло. Свали си палтото и го сгъна, после го вдигна над вирнатата си уста, така че струйка вода затече към гърлото му. Без палтото дъждът заудря по тънката батиста на ризата. В невъзможност да издържи повече, той падна на колене върху лепкавата кал, която покриваше пода на клетката. После, докато ураганът бушуваше, се отпусна на корем с разперени ръце. Постепенно ураганът премина в рядък, спокоен дъжд, след което престана и той, а Рори почувствува как гърбът му се затопли. Слънцето пак се беше показало и дрехите му започнаха да се изпаряват, така че отново му се прииска да завали. Изминаха часове.
Тишината бе нарушена от тропането на конски копита и скърцането на карета, която спря. Чуха се гласове. Единият беше женски и имаше интелигентен носов акцент, който му се стори познат. Другият беше мъжки — писклив, уморен и капризен. Изглежда спореха.
— Но казвам ти, че той е убиец, скъпа — каза мъжкият глас.
— Охо, охо, така ли, сър Базил? — попита женският глас. — Къде е вашето прословуто английско правосъдие, което твърди, че всеки човек е невинен, докато не се докаже вината му? Този човек може да е убиец, както казваш ти, но това още не е доказано. После, не забравяй, че е англичанин, и то благородник, ако не греша. Какъв пример ще дадете на негрите, щом ги оставяте да се отнасят с него като животно пред очите им?
Рори надзърна през пръчките. Лейди Мери и един мъж, който сигурно беше губернаторът, седяха в една карета, декорирана, макар и грубо, така че да прилича на държавен екипаж. Бялата ръка на Мери сочеше към него през отвореното прозорче.
— Остави ги да замерват с боклуци един бял човек, сър, и ще стигнат до мисълта, че могат да хвърлят развалени яйца и по теб и мен. Трябва да ги държиш на мястото им. Не бива да позволяваш да се отнасят с неуважение към бял човек, на всичко отгоре англичанин. Ще загубят благоговението към нас и всички ще свършим с прерязани гърла като французите в Хаити, ако позволиш това да продължи.
Гласът на мъжа беше треперлив, сякаш бе добре свикнал да изслушва монолозите й:
— Но ние нямаме затвор, скъпа. Отказахме се от него, когато ти се оплака от вонята, идваща от килиите в губернаторството.
— Сторих го, защото те наистина воняха, но те са си все още там и моя съвет към теб е да направиш едната използваема. Накарай да отведат този мъж там, ако не искаш да загубиш капката уважение, останало в тези тринидадски идиоти към теб.
Сър Базил вдигна златния си лорнет, окачен на черна копринена панделка и благоволи да огледа
