В края на стълбището лейди Мери спря и се огледа предпазливо, сякаш да се увери, че не е следвана от някого. Забелязвайки ръцете на Рори през решетката, тя вдигна длани нагоре и размаха пръсти, после покри устата си с едната ръка и направи знак да мълчи. Малките й пантофки не вдигнаха шум, докато тичаше по коридора. Когато пристигна пред решетката, тя се улови за пръчките, а после и за ръцете му.
— Дявол да те вземе, подъл негоднико Махаунд! — и резките й думи не отслабиха стискането на ръцете й. — Значи преряза гърлото на любимата си, така ли? Е, това и заслужаваше долната уличница. Тя си беше обикновена курва и свърши като такава в ръцете на един от любовниците си.
Той опита да се освободи от ръцете й, но тя ги впи още по-здраво. В този миг бе готов да я плесне, забравяйки в гнева си колко зависи от добрата й боля.
— Смъртта на Мери не дойде от моите ръце, милейди. Тя положително беше най-нежната жена, която някога съм срещал, макар да бе съдържателка на публичен дом. Въпреки това тя беше дама, истинска дама. Повярвай ми, невинен съм за нейната смърт. Повярвай и нещо друго. Благодарен съм ти, че ме измъкна от онази клетка. Тук е много по-удобно.
— А и безопасно. — Злобата изчезна от думите й. — Против теб се носят писъци за отмъщение, момчето ми. Половината мъже в Порт ъф Спейн се заканват да те обесят и в клетката не би издържал още един ден. Щяха да те убият. — Ръцете й проникнаха през решетката и се обвиха около врата му. — О, Рори, омразен, долен негоднико! Толкова те обичам! Опитах се да умъртвя тази обич по всеки възможен начин. Проклинах те, а след това се молех да се върнеш пак при мен. Толкова те желаех, че се съвокуплявах с онзи жребец на мисис Фортескю, като си представях, че си ти. Рори, Рори, какво направи с мен?
— Нищо, освен че някога те похитих. Вече ти казах, че съжалявам. Честно казано, дяволски глупаво го правеше, милейди. Може би най-зле от всички, които съм имал. Затова съжалявах.
— Аз не съжалявам. Никога не съм. О, Рори, мой мили, ако имах ключ, бих влязла веднага в килията ти и този път аз бих те похитила. Но не мога! Не бива да забравям как ме разочарова напоследък.
— За което не аз бях виновен. Една жълта женска от Мелроуз реши, че трябва да принадлежа само на нея и ми направи магия — някакво африканско заклинание, с което ме направи негоден за всички други жени, освен за нея.
— Като че ли може да се вярва!
— Трябва да ми вярваш, защото беше така, макар че сам аз не го вярвах и не бих, ако не ми се бе случило. Е, в такива случаи човек се бори срещу огъня с огън — магия с магия. Минах през една адска пещ, за да накарам Нашият Хари пак да вирне глава. Това именно докара убийството на клетата Мери Фортескю. Женската, която ми направи заклинанието, се справи с нея. Пробола я с нож и изтичала в града да разпространи вестта, че аз съм очистил клетата Мери. Това беше възмездието й към мен. — Той провря ръце през решетката и я притегли към себе си. Устните им се срещнаха. Езикът му си проби път между зъбите й, докато се притискаха сред безмълвни тихи стенания и почти недоловим ласкав шепот.
— Имаш ли ключ, Ясмин? — Гласът му беше дрезгав, когато измести устните си от нейните.
— Мислиш за ключове в момент като този? — разгневи се тя.
— Защо трябва винаги да ме разбираш погрешно? Мислех си само да отстраним решетката между нас.
— О, мили — защо трябва винаги да те сграбчвам за гърлото? Сигурно природата ми е такава. Не съм нищо повече от една свадлива, сприхава…
— Скъпа! — Ръцете му пропълзяха под корсета й. Тя му се предостави, загубена в огъня на милувките.
— Ключът ли, мили? Уви нямам го. Спигът, сержантът на стражарите, го държи в себе си. Тази сутрин накарах Елмира да ти приготви закуската и да ти я донесе. Спигът я придружи и й отвори вратата.
— Знаех, че е идвала тук.
— Но как? Каза, че си спял дълбоко, когато оставила подноса.
Той я освободи и извади обицата. Тя кимна.
— Момичето те боготвори, Рори.
— Да, зная. Винаги ме е обичала и трябва да си призная, че и аз също я обичах, но… О, Мери, Мери, Мери! О, Ясмин, какво направи с мен, че така внезапно измени всичките ми чувства?
— Казах, че те боготвори, Рори, но не съм казвала, че те обича. Има известна разлика.
— Това момиче би дало живота си за мен.
— Съгласна съм. В нея има лоялност, присъща само на мавърките. Ти си неин господар. Тя би сторила всичко, каквото я накараш, дори да се преструва, че те обича, но аз случайно научих, че не е така, макар че ти никога не би доловил разликата. Тя е влюбена в друг.
— Не вярвам.
— Може би никога няма да повярваш, че една жена може да мисли за друг повече, отколкото за теб. Ти си суетен, високомерен и надменен, Рори. Ето, виждаш ли, аз зная всичките ти недостатъци и въпреки това те обичам. И мога да ти ги кажа, защото не се боя от теб. Но колкото и да нараня твоята суетност, ще ти кажа, че Елмира е влюбена във Файал.
— Във Файал?
— Не забравяй, че той е мъж и че Елмира е жена. Любовта не се обяснява, Рори. Замислял ли си се някога какво жената може да вижда в мъжа, или какво той може да вижда в нея? Не, не можем да гадаем какво виждат Елмира и Файал един в друг. Тя никога не би ти го казала, защото те боготвори с тъпата и послушна обич на кучето или на роба към своя господар. Трябва да си призная, че в известен смисъл и моята любов към теб е такава. Готова съм да те боготворя и да ти бъда като робиня, ала не забравяй, че аз не съм покорна.
— Никой не би могъл да те обвини в това — ухили се той.
— И не възнамерявам да бъда. Може да си мислиш, че тъкмо това желаеш, обаче не покорност и кротко смирение са нещата, които търсиш ти в жената. Разглезили са те всички онези раболепни твари в твоя харем, които така жадуваха за истински мъж след глупавите евнуси, че те караха да мислиш, че лудеят по теб. Ние имаме еднакви характери с теб, Рори. Аз не съм изтривалка за краката ти. Не съм дотолкова раболепна, че да ти се кланям и да вървя подире ти със сведени очи, очаквайки със смирение трошичката любов, която благоволиш да захвърлиш по посока към мен. Никога! И все пак ти го казвам. Няма да е зле да ми повярваш. Никоя жена не би могла да те обича повече от мен и сега ще ти го докажа.
— Сега не е време за разговори, Ясмин. — Ръката му върна обицата в джоба, после улови нейната през решетката.
Бавно я сведе надолу — един затворник искаше да бъде освободен. Тя продължи, спря, докато той освободи копчето на колана, после продължи пътя си през гъстото руно, за да се удиви.
— Лекуването е било успешно — усмихна се тя, преди устните й да го потърсят.
— Както можеш да видиш. — Ръцете му я притиснаха, залепвайки тялото й в непомръдващата решетка. — Дявол ги взел тия пръти! — Тялото му реагираше на бавните движения на ръката й.
— Два пъти дявол ги взел! — И тя не бе повече в състояние да се въздържа, падна на колене и той й се предостави. Погледна я с недоумение. Нима това беше Мери? Това ли беше надменното момиче, излязло някога по-силно от султани и бейове, а сега на колене пред него? Нима можеше да бъде тя робиня, налапала го с такава охота, без да я интересуват железните прегради, които ги разделяха? Това ли беше нежнорозовата и златиста красота на онова английско зло, което го бе проклинало и пращало в ада, а сега подлагащо се на унижение пред него? Беше казала, че ще докаже любовта си и все пак, въпреки доказателството, което не можеше да се отрече, трудно му беше да повярва, че е именно тя — лейди Мери, Ясмин. Взираше се в нея, докато почувствува за втори път тази сутрин как пороят блика в него и коленете му се огънаха. Ръцете му сграбчиха решетката за опора и той задиша с пълни гърди като изригна и увисна немощен на решетката, задъхан. Дори и тогава тя не го освободи и той се принуди да се издърпа от нея.
Тя се изправи усмихната.
— Има една стара поговорка, Рори, която казва, че любовта се присмива на ключарите. Установих, че е вярно, макар и не съвсем задоволително. Виж, мили. Имам богато въображение, както може би добре знаеш…
— И както току-що разбрах — каза той, оправяйки панталоните си. Вече бе в състояние да говори, макар че все още не вярваше в случилото се.