Ега ти животът

Предишният й адрес беше на къща, а щом се е преместила в апартамент, това можеше да означава само едно — Том се беше изпарил от живота й. Май злорадствам, а? Кой, аз ли?

Не се беше променила — може би само малко поотслабнала. (Пени беше доста напълняла в сравнение с момичето, което помнех, но пък и беше удвоила възрастта си. Докато при Сара са минали само пет години — от трийсет е станала на трийсет и пет — а това не е най-затлъстяващото пътуване в живота на човека.) Все така продължаваше да наднича иззад буйните къдри на косата си. Отидохме да ядем пица. Почувствах се зле, защото схващам, че за нея това явно е нещо значимо: не самото ядене на пица, а някак цялата атмосфера, почти като излизане на среща. Том наистина вече го нямаше, а и го нямаше по доста зрелищен начин. Чуй само какво станало: той не й казал, че не харесва как вървят нещата при тях или че си е намерил друга, а изневиделица й заявил, че ще се жени за друга жена. Класика, а? Как да не се разсмее човек, но успях все пак да се удържа някак си. Съзнавах, че това е едно от онези адски кофти номера, които се отразяват доста болезнено на жертвите, ето защо сдържах смеха си и поклатих в недоумение глава заради вселенската гадост.

Тя втренчи поглед в чашата си с вино.

— Не мога да повярвам, че те напуснах заради него — каза. — Пълна лудост.

Те това не исках да го чувам. Не исках да отхвърля отхвърлянето. Исках да ми го обясни, за да мога да й го опростя. Свивам рамене.

— По онова време сигурно ти се е струвало добра идея.

— Сигурно. Не знам защо обаче.

Като нищо можеше да се окаже, че ще правим секс тази нощ, и казано честно подобна перспектива не ми се виждаше непривлекателна. Нима има по-добър начин да прогониш демоните на това, че са те зарязали, от това да чукаш жената, която те е зарязала? Но пък от друга страна, в този случай нямаше да преспя само с една конкретна жена, а с цялата тъжна култура на самотните хора. Ако отидехме у тях, сигурно щеше да има котка и тази котка щеше да скочи върху кревата в сюблимния момент, и щеше да се наложи да прекъснем, докато не я натирим и затворим в кухнята. И сигурно щеше да се наложи да слушам албумите й на „Юритмикс“. И сигурно нямате да има нищо за пиене. И повече от сигурно нямаше да има нищо от приказките на Мари Ласал, че „и жените могат да бьдат разгонени и да им се чука“. Но пък сигурно щеше да има телефонни разговори и неудобство, и съжаление за направеното. Така че по-добре не, нямам намерение да спя със Сара, освен ако по някое време на вечерта не ми стане пределно ясно, че тя е жената на моя живот, но пък не виждах как точно тази нощ може да ме озари подобно прозрение: навремето обаче именно така започна всичко между нас. И пак именно поради това по-късно ме напусна и отиде при Том. Направи съпоставка на двата коренно различни начина на живот, пресметна всички „за“ и „против“, заложи на сигурното и си тръгна. Това, че тази вечер явно се чувстваше като на среща и че определено й се искаше отново да пробва как стоят нещата, е много по-показателно и за мен, и за нея, отколкото парите биха могли да бъдат когато и да било: беше на трийсет и пет и вероятно се страхуваше, че животът няма да й предложи нищо повече от това, което има тази вечер — пица и старо гадже, което никога не е харесвала особено много. Това бе доста мрачен извод, но пък не беше трудно човек да разбере как точно бе стигнала до него.

О, да, знаехме, и двамата знаехме, че всичко това не би трябвало да има значение; че животът е нещо много повече чифтосването; че за всички тези страхове и притеснения са виновни медиите, и тъй нататък, и тъй нататък. Но пък поняког на човек му е трудно да гледа на нещата по този начин, особено в неделя сутрин, кагато има още поне десет часа, докат дойде подходящото време да отидеш до кръчмата за по бира и за първия си разговор за деня.

Не ми даде сърце да подхващам темата за изоставянето Нямаше обидени и се радвах, че тя заряза мен, а не обратното. И без това се чувствах достатъчно виновен. Поговорихме за филми — страшно харесала „Танцуващият с вълци“, но много не си падала по „Глутница кучета“ — и за работа, и още малко за Том, и малко за Лора, въпреки че й казах само, че сме в кофти период. И ме покани да се върна с нея у тях, но аз не се навих и се съгласихме, че прекарахме приятно и че скоро пак щяхме да го направим.

И така, оставаше единствено Чарли.

Двайсет

— Как върви експериментът? Още ли разширявате сетивния си диапазон?

Бари ми хвърли яростен поглед. Мразеше да се говори за бандата му.

— Вярно бе. Наистина ли си падат по същите работи като тебе, Бари? — невинно пита Дик.

— Не си падаме по „работи“, Дик. Свирим песни. Нашите песни.

— Ясно — каза Дик. — Извинявай.

— Да, бе, да. Глупости, Бари — обаждам се аз. — На кой приличат песните ви? На „Битълс“? На „Нирвана“? На татко Абрахам и смърфовете?

— Повече от сигурно е, че не си в час относно основните влияния — отрязва ме Бари.

— Пробвай да видим.

— Предимно са немци.

— К’во, „Крафтверк“ и тям подобни, така ли?

Погледна ме с израз на дълбоко съжаление.

— Ъъ, как ли пък не.

— Кои тогава?

— Не си ги слушал, Роб, така че просто млъквай.

— Кажи поне едно-единствено име.

— Не.

— Тогава кажи им поне инициалите.

— Не.

— Ясно, изобщо нямаш никаква представа откъде тръгвате, нали?

Намусено излиза от магазина, като трясва вратата, естествено.

Знам, че това, което ще кажа след малко, го използват за извинение на абсолютно всичко, така че съжалявам, но пък Бари е олицетворение на мъж, на когото му трябва едно яко ебане, та да се оправи.

Все още живееше в Лондон. Взех й телефонния номер и адреса от телефонни справки — беше в шикозния квартал Ладброк гроув, разбира се. Звъннах и държах слушалката на няколко сантиметра от телефона, за да мога веднага да затворя, ако отговори някой друг. Някой друг отговори. Затворих. Пробвах пак след пет минути, но този път държах слушалката малко по-близо до ухото си и чух, че ми отговаря машина, а не човек. Въпреки това, пак затворих. Явно все още не бях готов да чуя гласа й. Третия път вече изслушах съобщението. Четвъртия път — оставих мое. А най-невероятното беше, че през последните десет години можех по всяко време да го направя: Чарли обаче бе придобила толкова огромно и уникално значение за мен, че имах чувството, че живее на Марс и че всякакви опити за комуникация с нея биха ми стрували милиони лири и биха ми отнели светлинни години. Чарли беше извънземна, призрак, мит, не човек с телефонен секретар, с изтощителна работа и карта за градския транспорт.

Стори ми се, че звучи малко по-възрастно, но пък и по-шикозно — животът в Лондон бе успял да пребори бристолското й произношение — и все пак определено си беше тя, Чарли. Не споменаваше дали живее с някого — не че очаквах послание в подробности относно настоящия й личен живот, но не каза, знаеш, „Чарли и Марко ги няма в момента“ или нещо подобно. Само „Моля, оставете съобщение след сигнала“. Оставих името си, включително фамилията, и разни тинтири-минтири, че отдавна не сме се виждали и тям подобни.

Не ми се обади. Два дни по-късно пробвах пак и казах същите дивотии.

Еба си работата! И това ако не е зарязване, тури му пепел! Десет години след като ме заряза, тя дори не отговаря на телефонните ми съобщения.

Мари дойде в магазина.

— Здравейте, момчета.

Дик и Бари се изнесоха скоропостижно по доста очеваден и кофти начин.