Ега ти животът

— Разбира се. И Ана. И Мари. И Ти-Боун.

Нима светът е наистина толкова щедър и великодушен? Не съм и предполагал.

Допускам, че би могло да се нарече и горчивина. Аз лично не смятах, че съм изпълнен с горчивина, но определено бях разочарован от себе си. Мислех, че от мен щеше да излезе нещо по-стойностно от това, което бях, и вероятно разочарованието объркваше нещата. Не е само заради работата, нито заради това, че вече съм на трийсет и пет, а самотен… въпреки че и тези неща допринасяха. Беше… ами, не знам.

Гледала ли си някога снимки от времето, когато си била дете? Или снимки на известни хора като малки? Мислех си, че такива снимки могат да те накарат да се чувстваш или щастлив, или тъжен. Имаше една прелестна снимка на Пол Макартни като малък и когато я видях за първи път, ми стана някак си страшно хубаво: гледаш едно миличко засмяно момченце, което и хал хабер си няма за огромния си талант, за очакващите го купища пари, за дългите години на щастлив семеен живот, за стабилния брак и чудесните деца… то просто още не знаеше.

Но имаше и други снимки — на Кенеди; и на всички, застигнати от смъртта в света на рока; и на хора, които сами си преебаха живота; и на хора, които полудяваха; и на хора, които излизаха извън релсите; и на хора, които убиваха — на хора, които по безброй различни начини правеха и себе си, и другите нещастни.

Гледаш и си мислиш: Само не и това! За това оправдания няма. Не прекрачвай границата! Животът е прекрасен и с това, което имаш! Спри!

През последните една-две години моите снимки като малък, които някога криех от гаджетата… ами, заради тях започнах да усещам една лека, тъпа болка, не точно тъга, но един вид тихо, дълбоко съжаление. Имаше една, където съм с каубойска шапка и пистолет, насочен към фотоапарата, явно съм се опитвал да се правя на каубой. Тази снимка вече не смеех и да я погледна. Лора каза, че на нея съм бил много сладък (точно тази дума използва! „Сладък“, обратното на „кисел“!) и я закачи в кухнята, но аз я върнах обратно в чекмеджето. Все ми се иска да се извиня на това малко дете, да му кажа: „Съжалявам, изложих те. Аз бях човекът, който трябваше да се погрижи за теб, но се издъних: в тежките моменти взех грешни решения и ти се превърна в мен.“

Защото онова хлапе щеше да иска да слуша бандата на Бари. Нямаше да се притеснява за гащеризона на Иън или заради химикалката на Пени (всъщност щеше да обожава химикалката на Пени), или заради командировките на Чарли в Щатите. То даже нямаше да може да разбере защо подобни неща ме тормозят толкова много. Ако можеше да надникне тук днес, ако можеше да изскочи от снимката и да дойде да ме види в магазина днес, моето тогавашно Аз щеше да се втурне към вратата и с цялата сила и бързина на малките си крачета щеше да хукне обратно към 1967-а, към доверието и великодушието.

Двайсет и три

Най-сетне, близо месец след като ме напусна, Лора дойде да си изнесе окончателно нещата. Нямаше спор кое на кого принадлежи. Хубавите плочи бяха мои, хубавите мебели, повечето от готварските принадлежности и книгите с твърди корици бяха нейни. Единственото нещо, което направих, беше да й отделя една камара плочи и няколко компактдиска, които й бях подарил — неща, които исках да задържа, но мислех, че тя пък би искала да вземе, и които по незнаен начин се бяха озовали в моята колекция. Бях много прецизен, докато ги отделях: тя сигурно не се сещаше и за половината от тези албуми, но извадих всичките до един.

Страхувах се да не доведе и Иън, но не го направи. Дори явно беше разстроена от това, че се беше обаждал.

— Тури му пепел.

— Нямал е право да го прави и аз му го казах.

— Още ли сте заедно?

Погледна ме, за да види дали не се шегувам, а после отправя крива гримаса в смисъл „Не е твоя работа“, която, като се замисли човек, не е особено привлекателна.

— Всичко наред ли е?

— Честно казано, не ми се говори за това.

— Толкова зле, а?

— Знаеш какво имам предвид.

Беше взела назаем волвото „Естейт“ на баща си и го натъпкахме до дупка. А след като свършихме с товаренето, остана да изпием по чаша чай.

— Голяма кочина, нали?

Виждах как оглежда унило апартамента, прашните, по-светли петна по местата, където допреди малко бяха мебелите й, и реших, че е по-добре да не предизвиквам разправии.

— Моля те, Роб, ремонтирай го. Няма да ти струва чак толкова скъпо, а ще се почувстваш по- добре.

— Хващам се на бас, че сега вече се чудиш защо изобщо си живяла тук, нали?

— Знам защо. Живях тук, защото исках да съм с теб.

— Не, имах предвид… вече колко изкарваш на година? Четирийсет и пет хиляди? Петдесет? А живееше в смотана дупка в „Крауч енд“.

— Знаеш, че изобщо не ми пукаше. Пък и на Рей апартаментът не е кой знае колко по-хубав.

— Извинявай, но ще можем ли да изясним едно нещо? Как се казва: Иън или Рей? Ти как му викаш?

— Рей. Мразя това Иън.

— Ясно. Просто исках да знам. И как изглежда апартаментът на Иън? — Беше детинско, но ми достави удоволствие. Лора прави гримаса на стоицизъм. Това определено го бях виждал и преди.

— По-малък. По-малък от този. Но по-подреден и не толкова претъпкан.

— Т’ва е защото има всичко на всичко десет плочи. Купува само компактдискове.

— И това го прави лош човек, така ли?

— Според мен — да. Бари, Дик и аз решихме, че не може човек да е сериозен и да има…

— По-малко от петстотин албума. Да, знам. Много, много пъти си ми го казвал. Не съм съгласна. Мисля, че човек може да е сериозен и пак да няма дори нито една плоча.

— Като Кейт Ейди.

Поглежда ме, прави позната гримаса със смръщени вежди и отворена уста — неин си начин да ми каже, че съм се побъркал.

— Абсолютно сигурен ли си, че Кейт Ейди няма никакви плочи?

— Е, не чак никакви. Сигурно има няколко. Павароти и тям подобни. Може би нещо на Трейси Чаплин и хитовете на Боб Дилън, а вероятно и два-три албума на „Битълс“.

Започва да се смее. В интерес на истината, говорех съвсем сериозно, но щом пък мисли, че се майтапя и щом се смее, то съм готов да се държа по този начин до края на дните си.

— И се хващам на бас, че е от тия хора, които ахкат и охкат на края на „Браун Шугър“.

— За теб май няма по-страшно престъпление, нали?

— Може би с изключение на това да си тананикаш с пълно гърло мелодията на „Хай, хоу, силвър лайнинг“.

— Обичах да го правя.

— Не си!

Това май вече не беше шега и аз впервам ужасен и втрещен поглед в нея. Тя избухва в смях.

— Хвана се! Хвана се! Сигурно си мислиш, че съм способна на всичко. — Изведнъж се усети, че искрено се забавлява и рязко спира да се смее. Подхвърлям й сламка:

— Сега е моментът да кажеш, че от векове не си се смяла така, а после да признаеш каква голяма грешка си направила.

Отправя ми гримаса в смисъл „Е, и?“ и отбелязва:

— Караш ме да се смея много повече от Рей, ако това имаш предвид.

Правя престорено самодоволна физиономия, но се чувствам съвсем непресторено самодоволен.

— Но това не променя нещата, Роб. Наистина. Можем да си се смеем до умирачка, така че да трябва да