Ега ти животът

и че не са се виждали с тях като хората от три-четири години. Преди Лора, точно така стояха нещата при мен и гаджетата ми, поне повечето от тях.

Но Лора… всъщност, не знам какво стана. Харесвах тайфата й, Лиз и другите, които идваха в „Гручо“. И по някаква причина — разликата в професионалните ни успехи, предполагам, както и жертвите, които работата ти налага да правим — нейната тайфа беше някак по-необвързана и по-гъвкава от моята. И така, за пръв път в живота ми, аз бях в ролята на жената и зарязах всичките си приятели заради гаджето, с което бях. Не, не че тя не харесваше приятелите ми (не приятели като Дик и Бари, или като Стив и Дан, но истинските ми приятели, които си позволих да изгубя). Но просто харесваше своите приятели повече и искаше и аз да ги харесвам, и аз наистина ги харесвах. Харесвах ги повече от моите и преди да успея да схвана какво става (пък и честно казано, аз така и не го схванах чак до момента, когато вече беше твърде късно), Лора и връзката ни се оказаха единственият ми ориентир в живота. А, когато човек загуби чувството си за ориентация, започва да се чувства страшно самотен, безизходно. Логично.

И сега какво? Чувствах се все едно съм стигнал края на пътя. Не, не по онзи самоубийствен начин, присъщ на американския рокендрол. По-скоро както става при парните влакове. Изпарила ми се беше парата и бавно, но славно бях принуден да спра и да заседна в безлюдната пустош.

— Това са ти приятелите, така ли? — пита ме Мари на следащия ден, когато ме води да ме черпи с един сандвич с хрупкав бекон и авокадо по случай първия ден след рождения ми ден.

— Е, нещата не са чак толкова зле. Това бяха само двама от приятелите ми.

Поглежда ме, за да види дали не е майтап. Когато се изсмива, ми става ясно, че е било майтап.

— Но това беше рожденият ти ден.

— Ами… Нали знаеш…

— Рожденият ти ден. И само тия двамата ли успя да изнамериш?

— Ако да речем днес е твоят рожден ден и искаш да излезеш вечерта. Кой би поканила? Дик и Бари? Ти-Боун? Мен? Ама ние не сме твоите най-добри приятели, нали?

— А стига бе, Роб. Та аз дори не съм в собствената си страна. Ами на другия край на света.

Точно това имах предвид и аз.

Гледах двойките, които влизаха в магазина, и двойките, които виждах в кръчмата и през прозореца на апартамента. Тези от тях, които прекалено много си говореха, и се докосваха, и се смееха, и си задаваха въпроси, явно бяха нови и затова не се брояха: както е и при повечето хора, за мен също не беше проблем да съм едната половина на нова двойка. Интересуваха ме по-скоро другите двойки — по-улегналите, по- тихите — тези, които бяха започнали да преминават през живота по-скоро обърнали си гръб един на друг или просто един до друг, отколкото лице в лице и очи в очи.

Честно казано, по лицата им не можеше да се разчете чак толкова много. Нямаше кой знае какво, което да ги прави по-различни от необвързаните хора. Опитай да разпределиш хората, с които се разминаваш по улицата, в четирите категории — щастливо семейни, нещастно семейни, необвързани и отчаяни — и ще видиш, че няма да успееш да се справиш. Или по-точно, успяваш някак си, ама не си никак сигурен дали е правилно. Вижда ми се направо невероятно. Щастието е най-важното нещо в живота, а не можеш да разбереш дали хората го имат или го нямат. Не ти ли се вижда сбъркана тая работа? Не трябва ли хората, които са щастливи, да изглеждат щастливи по всяко време, без значение колко пари имат, или колко ги стискат обувките, или колко малко спи детето им през нощта? И не трябва ли хората, при които всичко си е нормално, само дето още не са си намерили другарчето в живота, да изглеждат… ами, знам ли… някак притеснени, като Били Кристъл в „Когато Хари срещна Сали“? А онези, които са вече отчаяни, трябва да носят нещо, може би някаква жълта лента, за да могат останалите отчаяни хора да ги разпознават. И абсолютно мога да се закълна, че когато аз престана да бъда отчаян, когато вече ще съм уредил въпроса с другарчето в живота, никога повече няма да се оплаквам от кофти положението с магазина или че на модерната попмузика й липсва душа, или от гадните сандвичи в кафенето отсреща (1,60 за сандвич с яйчена майонеза, бекон и салати, но до момента никой от нас не е получавал повече от две микроскопични парченца бекон, които трябва с лупа да ги търси между салатите) или от каквото и да било друго. През цялото време само ще се усмихвам озарено, ако щеш и единствено от облекчение, че вече си имам другарче в живота.

Нищо особено, което ще рече по-малко и от нормалното, не се случи през следващите две седмици. В една вехтошарница близо до вкъщи открих плоча с „Ол Кайндс ъф евритинг“, която купих за петнайсет пенса, и я дадох на Джони при поредното му посещение в магазина, с уговорката да се разкара и да ни остави намира завинаги. На следващия ден обаче той дойде и се оплака, че била одраскана и си искал обратно парите. „Баритаун“ направи триумфален дебют в „Хари Лаудер“, разтърси дупката из основи и било страхотно изживяване, и било фрашкано с хора, които приличали на агенти на звукозаписни компании и направо се побъркали от кеф, и, Роб, наистина трябваше да дойдеш (Когато попитах Мари как е минало, тя просто се изсмя и каза, че все трябвало да се почне отнякъде). Дик се опита да уреди двойна среща с него, Ана, мен и някаква приятелка на Ана, която била на двайсет и една, но аз не отидох. Ходихме да слушаме лайфа на Мари в един фолк-клуб във Фарингдън и по време на тъжните песни много повече мислех за Лора, отколкото за Мари, въпреки че Мари посвети едно парче на „пичовете от «Шампионат винил»“. Видях се с Лиз, за да пием по едно, и през цялата вечер тя не спря да псува Иън, което беше направо супер. И после бащата на Лора умря и всичко се промени.

Двайсет и пет

Разбрах за смъртта му още същата сутрин, когато го научила и Лора. Звъннах й от магазина с намерението само да й оставя съобщение на телефонния секретар. Така беше по-лесно, пък и исках просто да й кажа, че някакъв бивш неин колега е оставил съобщение за нея на нашия телефонен секретар. Всъщност на нейния телефонен секретар, ако говорим за собственост. Няма значение. Не очаквах Лора да вдигне телефона, а когато го направи, имах чувството, че се обажда от дъното на океана. Гласът й беше приглушен и нисък, и плосък, и от първата до последната сричка в сополи.

— Те на това му се вика настинка. Надявам се да си в леглото с гореща грейка и интересна книга. Роб съм, между другото.

Не каза нищо.

— Лора, Роб е.

Все още нищо.

— Добре ли си?

И тогава последва ужасният миг:

— Прасчо — каза тя, въпреки че първата сричка потъна в смъркане на сополите, така че „прас-“ е просто академично предположение.

— Не се притеснявай — казах аз. — Просто си легни и забрави за това. Ще се притесняваш като оздравееш.

— Прасчо умря — каза тя.

— Кой, по дяволите, е Прасчо?

Този път вече я чух ясно.

— Баща ми умря — изхлипа тя. — Баща ми, баща ми.

И после затвори телефона.

Непрекъснато си мисля за смъртта на едни или други хора, но винаги е ставало въпрос все за хора, които по някакъв начин са свързани с мен. Мислел съм си за това как бих се чувствал, ако Лора умре, и за това как Лора би се чувствала, ако аз умра, и за това как бих се чувствал, ако майка ми или баща ми умрат. Но то си е нормално, нали? И въпреки че бащата на Лора боледуваше през целия период на връзката ми с нея, това никога не ме беше притеснявало: беше по-скоро нещо като „баща ми има брада, а на Лора баща й има гръдна жаба“. Не вярвах, че гръдната му жаба наистина може да го доведе до нещо друго. А сега, разбира се, него вече го нямаше и ми се щеше да… да какво? Какво ми се щеше да…?