впечатление за място, където някоя нова — ха-ха, хи-хи — секта се събира всяка седмица, за да си попее. Не, няма начин да „погреба“ моя старец на това място. Предполагам, че ще ми е необходимо място с атмосфера, която да подклажда необходимата за случая скръб, а тухлените стени и голите дъски на това място просто не ме вдъхновяваха за нищо подобно.
Беше мултикомплекс с три параклиса. Дори имаше и табела, на която се съобщаваше какво ще става във всеки от и в колко часа:
ПАРАКЛИС 1. 11:30 Г-Н Е. БЕЙКЪР
ПАРАКЛИС 2. 12:00 Г-Н К. ЛИДЪН
ПАРАКЛИС 3. 12:00 —
Поне на Параклис 3. му беше излязъл късметът. Кремацията се отлага. Слуховете за смърт са се оказали преувеличени, ха-ха. Седнахме в чакалнята и изчакахме мястото да се напълни. Лиз кимна на един-двама души, но аз не ги познавах. Опитах се да мисля за мъжки имена, които започваха с „Е“. Надявах се човекът, който го оправяха в Параклис 1, да е бил стар или пък ако се засечяхме с неговите излизащи скърбящи, те да не са прекалено разстроени. Ерик. Ебенезър. Едълред. Езра. Все средновековни имена. Всичко беше наред. Дори смешно. Е, не точно смешно, но който и да беше този човек, трябва да е бил поне на четиристотин години и в такъв случай никой нямаше чак толкова да скърби, нали? Едмънд. Едуард. Глупости. Можеше да е умрял на каквато и да било възраст.
Все още никой в чакалнята не плачеше, но се виждаше, че някои вече бяха на ръба и неминуемо щяха да заплачат още тази сутрин. Всичките бяха на средна възраст и имаха опит в тия работи. Тихо разговаряха, ръкуваха се, уморено се усмихваха, целуваха се от време на време. И тогава, без никаква видима причина — а аз се чувствах отчаяно не на място, изгубен и невеж — всички станаха и тръгнаха към вратата с табела Параклис 2.
Там поне бе тъмно, така че беше по-лесно човек да се настрои за това, което предстоеше. Ковчегът лежеше отпред, леко повдигнат от пода, но не можех да разбера на какво беше подпрян. Лора, Джо и Джанет Лидън бяха на първия ред, сгушени близко една до друга. Един-двама мъже, които не познавах, бяха застанали до тях. Пяхме псалми, молихме се, имаше кратко и незадоволително обръщение към скърбящите от страна на викаря — някакви неща от книгата му, още един псалм, а след това се разнесе внезапен, смразяващ звук на машинария и ковчегът бавно потъна надолу през пода. Последва вой, идващ някъде от редовете пред нас, ужасен, кошмарен звук, който не исках да чувам: едвам повярвах, че това е гласът на Лора, но същевременно знаех, че е, и в този момент ми се искаше да отида при нея и да й предложа да стана друг човек, да залича всякаква следа от това, което бях Аз, стига само тя да ми позволи да се грижа за нея и да се опитам да я накарам да се почувства по-добре.
Когато излязохме на светло, хората се насъбраха около Лора, Джо и Джанет и ги запрегръщаха. Исках и аз да направя същото, но не виждах как бих могъл. Но Лора видя как Лиз и аз висяхме в периферията на групата и дойде при нас, и ни благодари, че бяхме дошли, и дълго време ни прегръща, а когато ме пусна усетих, че няма нужда да й предлагам да ставам друг човек: вече бях друг човек.
Двайсет и шест
В къщата беше по-лесно. Усещаше се, че най-лошото бе минало, и в стаята витаеше усещане за уморено спокойствие — като онова уморено спокойствие, което се усеща в стомаха след повръщане. Дори можеше да се чуе как някои хора си говорят и за други неща, въпреки че бяха сериозни — работата, децата, живота. Никой не говореше колко му харчело волвото или какво име би избрал за кучето си. Лиз и аз си взехме нещо за пиене и застанахме с гръб към една етажерка за книги, в най-далечния ъгъл и от време на време си говорехме, но най-вече гледахме хората.
Това, че бяхме в тази стая, ме караше да се чувствам добре, макар и причините да съм тук да не бяха особено весели. Семейство Лидън имаха голяма викторианска къща, стара, извехтяла и пълна с вещи — мебели, картини, орнаменти, цветя — които бяха разностилни, но пък явно грижовно подбрани с вкус. В стаята, в която бяхме, имаше огромна, странна семейна ка|ртина, направена когато момичетата са били на около десет и осем години. Носеха нещо като шаферски роклички и стояха притеснено до Кен. Имаше огромно куче — Алегро ли беше, Али ли — което умряло, преди аз да се появя на хоризонта. Кучето стоеше пред тях. Беше поставило лапи върху корема на Кен, а Кен рошеше козината му и се усмихваше. Джанет стоеше малко зад останалите трима и наблюдаваше съпруга си. Всички в семейството бяха много по-слаби (и по-размазани, но нали беше картина), отколкото в действителност. Беше модерно изкуство: ярко и закачливо, направено от човек, който беше схванал какво представляват те (Лора ми беше казала, че на жената, която нарисувала картината, са й правили изложби и такива неща). Една препарирана видра бе поставена на полицата под картината. В стаята имаше от онзи тип тъмни стари мебели, който ненавиждах, хамак в единия ъгъл, отрупан с възглавници, и огромна секция с нова черна електроника в другия ъгъл, която беше най-ценното богатство на Кен, освен картните и антиките. Беше голяма бъркотия, но нямаше как човек да не обича семейството, което живее тук, защото просто се усещаше, че бяха интересни, мили, и внимателни хора. Сега осъзнах, че ми е било приятно да съм част от това семейство и въпреки че преди мърморех, когато идвахме, за да прекараме тук уикендите или неделните следобеди, никога не ми е било скучно. Няколко минути по-късно Джо дойде при нас, целуна ни и ни благодари, че сме дошли.
— Как си? — попита Лиз, но това беше „Как си“ с провлачено „как“, което придаваше на въпроса дълбок смисъл и изразяваше искрено съчувствие. Джо свива рамене.
— Добре съм. Предполагам. И майка ми се справя, но Лора… не знам.
— Последните няколко седмици и без това бяха трудни за нея — каза Лиз и усетих лек гъдел, дължащ се на нещо като гордост. Това бях
— Ще се оправи — каза уверено Лиз. — Но е трудно, когато полагаш всичките си усилия в една определена насока на живота си, само за да разбереш в един миг, че е била погрешната. — Погледна ме, внезапно смутена или виновна, или нещо такова.
— Не ми обръщайте внимание на мен — казвам им аз. — Наистина. Няма проблем. Все едно говорите за някой друг. — Казах го без злоба, съвсем сериозно. Просто се опитвах да кажа, че ако искаха да говорят за любовния живот на Лора, за която и част от него да ставаше дума, то нямах нищо против, не и точно днес.
Джо се усмихна, но Лиз ми направи гримаса.
— За друг човек и говорехме. За Лора. Всъщност за Лора и Рей.
— Това не е честно, Лиз.
— Така ли? — вдигна вежди, все едно се държах като човек, който не си знае мястото.
— И не ми казвай „Така ли“ по тоя ебан начин — един-двама се обърнаха, когато използвах думичката с „е“, а Джо постави ръка върху моята. Внезапно бях побеснял и не знаех как да се спра. Имах чувството, че бях прекарал последните няколко седмици с нечия ръка върху моята: не можех да говоря с Лора, защото живееше с друг; не можех да говоря с Лиз, защото знаеше за парите и за аборта, и че по едно време се виждах с друга; не можех да говоря с Бари и Дик, защото бяха Бари и Дик; не можех да говоря с приятелите си, защото не говорех с приятелите си; и сега не можех да говоря, защото бащата на Лора беше умрял, и трябваше просто да търпя, понеже ако не търпях, щях да съм лошото момче, с ударение върху момче — егоцентрично, сляпо и тъпо. Ами не бях такъв или поне не и през цялото време, и знаех, че това не беше моментът да задавам подобен въпрос — не бях толкова прост все пак — но кога ли щях да мога да говоря?
