Ега ти животът

— Разкарай се.

— „Блек Сабат“? „Нирвана“? Те нали всичките си падат по смъртта.

Та така премина поменът за Кен в „Шампионат винил“.

Мислел съм за това какво бих искал да свирят на моето погребение, въпреки че никога не бих могъл да го кажа на някого, защото би си умрял от смях — „Уън лав“, на Боб Марли; „Мени Ривърс ту крос“ на Джими Клиф; „Ейнджъл“ на Арета Франклин. И винаги съм си фантазирал как някоя красива и просълзена хубавица все ще повтаря, че аз съм бил най-хубовото нещо, което изобщо някога й се е случвало, и ще държи да се свири „Ю ар дъ мост бютифул тинг дет евър хепънд ту ми“ на Гладис Найт, но пък не мога и да си представя коя ли би могла да е въпросната красива, просълзена хубавица. Но както се казва, това си беше моето погребение и можех да позволя да бъда щедър и сантиментален. Това не променя факта, който Бари отбеляза, дори да не знаеше, че го е направил, а именно, че имахме седем билиона часа музика в този магазин, а нямаше и минутка от тях, която да опише това, което чувстваш в момента.

Имах един-единствен костюм, който беше обличан за последен път на една сватба преди три години. Вече на разбираемите места малко ме стягаше, но ще трябва да свърши работа. Изгладих бялата си риза и намерих вратовръзка, която не е кожена и която да няма саксофони по нея, след което изчаках Лиз да дойде да ме вземе. Не взех нищо със себе си — всичките картички на павилиона за вестници бяха отвратителни. Изглеждаха като неща, които семейство Адамс изпращаше един на друг за рождените си дни. Щеше ми се да бях ходил преди на погребение. Единият ми дядо е умрял още преди се родя, а другият — когато бях много малък. И двете ми баби бяха живи, ако може така да се каже, но никога не ги виждах. Едната живее в старчески дом, а другата — при леля ми Илейн, сестрата на баща ми. Със смъртта им едва ли би настъпил краят на света. Нали знаеш, нещо от сорта на „Извънредно издание! За всеобща изненада, току-що умря един от най-старите жители на света!“ И въпреки че имах приятели, на които са им умирали приятели — един хомосексуалист от колежа на Лора, който хвана СПИН, един приятел на приятеля ми Пол, който умря в мотоциклетна катастрофа, и сума ти от тях са загубили родители — все някак успявах да се измъкна от тия неща. Но сега вече разбирах, че занапред щях да се занимавам с тях до края на живота си. Две баби, мама и татко, лели и чичовци и освен ако аз не съм първият, който ще отпътува, постепенно ще има и сума ти хора на моята възраст — може би даже не толкова постепенно, защото няма начин някой от тях да не гушне букета преждевременно. Веднъж замислил се по въпроса, усетих, че всичко звучи страшно потискащо, все едно щях да ходя на по три или четири погребения седмично, в продължение на следващите четирийсет години, и нямаше да имам нито време, нито желание за нещо друго. Как се справяха хората с тая работа? Задължително ли трябва да се ходи? Може ли човек да откаже, под претекст, че му действа потискащо? (Съчувствам ти и тъй нататък, Лора, но тая работа просто не е за мен, нали разбираш?) Просто не мислех, че бих могъл да преживея факта, че ще ставам все по-стар, отколкото съм, и започнах да развивам завистливо възхищение към родителите си, задето вече бяха ходили на стотици погребения и никога не мрънкаха или поне на мен никога не ми бяха мрънкали. Може би просто нямаха достатъчно въображение да разберат, че погребенията всъщност бяха по-депресиращи, отколкото изглеждаха.

Ако трябва да бъда честен, единствената причина да отида беше надеждата, че може да има полза от това. Може ли човек да успее да се свали с бившето си гадже на погребението на баща й? Не мислех, че е възможно. Но де да знае човек.

— Значи викарият казва хубави неща и след това всички се сьбираме отвън и го погребват, така ли?

Лиз ми обясняваше цялата процедура.

— Ще е в крематориум.

— Бъзикаш ме.

— Как тъй те бъзикам бе, глупак такъв!

— Крематориум? Еби му майката!

— Какво значение има?

— Ами, няма, но… еби му майката. — Те за това не бях подготвен.

— Какво има?

— Не знам, ама… еби му майката.

Лиз въздъхва.

— Да те сваля ли на спирката на метрото?

— Не, разбира се.

— Млъквай тогава.

— Просто не искам да припадам, това е. Ако припадна поради липса на предварителна подготовка, ти ще си виновна.

— Ама че си жалък екземпляр. Знаеш, че никой не ги обича тези неща особено много, нали? Знаеш, че всички ще сме страшно разстроени днес, нали? Не си само ти. Веднъж съм ходила на кремация и беше ужасно. Но дори на сто да бях ходила, пак нямаше да ми е по-малко ужасно. Стига си хленчил като бебе.

— Как мислиш, защо Иън няма да дойде?

— Не беше поканен. Никой в семейството не го познава. Кен те харесваше, а Джо мисли, че си супер. — Джо беше сестрата на Лора и аз също мислех, че тя е супер. На външност приличаше на Лора, но нямаше лъскавите й костюми, нито хапливия й език, нито всичките й там дипломи и академични степени.

— Само това ли е?

— Знаеш ли, Кен не е умрял в твоя чест. Не си мисли, че предназначението на останалите хора е само да изпълняват някакви поддържащи роли в историята на твоя живот.

— Разбира се, че си го мислех. Но не беше ли така и с другите?

— Твоят баща също е починал, нали?

— Да. Много отдавна. Когато бях на осемнайсет.

— Как беше? — Кофти въпрос. Тъпо и отвратително. — Дълго ли скърбя? — Спасих се. Едвам.

— И до днес боли.

— Как?

— Не знам. Продължава да ми липсва и си мисля за него. Понякога дори си и говоря с него.

— Какво му казваш?

— Това си е между мен и него — каза го внимателно, с лека усмивка. — Откакто не е между живите, той знае повече за мен, отколкото е знаел някога приживе.

— И по чия вина беше?

— По негова. Той беше Стандартният Татко, знаеш, прекалено зает, прекалено уморен. Беше ми адски кофти, когато си отиде, но накрая разбрах, че нямам никаква вина за това и че аз съм просто едно малко момиченце, и то добро момиченце. Беше негово решение, не мое.

Това беше страхотно. Щях да се сприятеля с хора, които имаха мъртви родители или мъртви приятели, или мъртви половинки. Това бяха най-интересните хора в света. А бяха и лесни за намиране! Бяха навсякъде около нас! Хората, които познаваха мъртъвци, както би казала Барбара Стрейзанд, но самите те все още са живи, бяха най-щастливите хора на света.

— И той ли е кремиран?

— Има ли някакво значение?

— Де да знам. Просто ми е интересно. Защото каза, че си била само веднъж на кремация и си мислих, нали знаеш…

— Бих те посъветвала да изчакаш два-три дена, преди да бомбардираш Лора с подобни въпроси.

— Опитваш се да ми кажеш да млъкна, нали?

— Точно така.

Имаше право.

Крематориумът се намираше на доста голямо пусто място и трябваше да оставим колата на един почти празен паркинг и да отидем пеша до сградите, които бяха нови, прекалено ярко оцветени и някак не особено сериозни. Човек не оставаше с впечатление, че тук бе мястото, където се изгарят хора. Но пък правеше